Решение № 1441 от 12.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1441 гр. София, 12.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Петър Милев при участието на секретаря Йорданка В. П. като разгледа докладваното от Петър Милев Въззивно гражданско дело № 20231100505977 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 13675 от 29.11.2022г. по гр.дело № 71074/2021г. по описа на Софийски районен съд, 176 с-в, поправено и допълнено по реда на чл.247 и чл.250 от ГПК с решение № 4509 от 23.03.2023г. по гр.дело № 71074/2021г. по описа на Софийски районен съд, 176 с-в, ответникът „В..БГ“ ЕООД, ЕИК *******, е осъден да заплати на М. П. С., ЕГН **********, сумата от 436,68 лева – платена при начална липса на основание, ведно със законната лихва, считано от 10.12.2021г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 500 лева, представляваща съдебни разноски.

С определение № 11391 от 23.03.2023г. по гр.дело № 71074/2021г. по описа на СРС, 176 с-в, постановено по реда на чл.248 от ГПК, решение № 13675 от 29.11.2022г. е изменено в частта за разноските, като е отменено в частта, с която ответникът е осъден да заплати на адв.В.Н. сумата от 300 лева за оказана безплатна правна помощ, и вместо това ответникът е осъден да заплати 300 лева на адв.И. Н..

Производството пред въззивния съд е образувано въз основа на въззивна жалба с вх. № 283337/20.12.2022г., подадена от ответника „В..БГ“ ЕООД, с която е обжалвал решението на районния съд с доводи за неговата порочност поради липса на мотиви. В тази връзка счита, че не ставало ясно по какъв начин съдът е стигнал до извод, че двата договора за кредит са недействителни, като не били посочени и конкретни разпоредби. Изложил е и 1 съображения за неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените, както и поради необоснованост. Твърди, че двата договора за кредит са действителни, като при сключването им от разстояние са били спазени разпоредбите на ЗПК, ЗПФУР и ЗЕДЕП. Счита, че изменението на иска, направено от ищеца, е довело до изцяло нов предмет на спора, тъй като били въведени спорни клаузи от последващи анекси с идентични номера като сключените договори за кредит. Освен това не бил спазен и преклузивният срок по чл.214 от ГПК, съдът не връчил препис от молбата за изменение на иска на ответника и не се произнесъл с определение по самото искане за изменение. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявеният иск – отхвърлен. Претендира и разноски.

В срока по по чл.263 ал.1 от ГПК въззиваемата страна М. П. С. е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна.

Изтъкнала е, че изменението на иска е приело формата на увеличаване неговия размер, като основанието останало непроменено. Спазени били и процесуалните срокове за това. Изложил е подробни съображения за недействителността на договорите за кредит поради неспазването на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира и разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх. № 106346/10.12.2021г. на ищцата М. П. С., с която е предявила срещу ответника „В..БГ“ ЕООД /с предишно наименование „4финанс“ ЕООД/ осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащането на 436,68 лева /след изменение по реда на чл.214 от ГПК/, представляващи недължимо платени суми по потребителски кредити № № ******* от 11.01.2017г. и № 9988792035 от 12.01.2017г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба. Ищцата твърди, че на 11.01.2017г. е сключила с ответника договор за кредит № *******, по силата на който й е предоставен кредит в размер на 800 лв. Общата сума, подлежаща на връщане възлизала на 950,73 лева, платима 30 дни след сключване на договора. Размерът на ГЛП възлизал на 40,99 %, а на ГПР – 49,60 %. Било уговорено, че се дължи такса за експресно разглеждане в размер на 123,78 лева. На 12.01.2017г. страните сключили нов договор за кредит № 9988792035, с който била отпусната допълнително сумата от 70 лева. В договора било посочено, че сумата по отпуснатия заем е в размер на 870 лева, а общата сума която следва да се върне – 1078,80 лева, платима 30 дни след сключване на договора. Уговореният ГЛП възлизал на 49,99 %, а ГПР – 49,70 %. Било уговорено, че се дължи такса за експресно разглеждане в размер на 179,49 лева. Сочи се, че общият размер на отпуснатите суми по двата договора възлиза на 870 лева, както и че ищцата е заплатила на ответното дружество сума в размер на 1239,97 лева на 13.01.2017г. Излага съображения, че сключеният договор е нищожен поради 2 противоречие с императивни законови разпоредби. В този смисъл се твърди, че не е спазена установената в закона форма за неговата действителност, както и разпоредбите на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Не бил посочен и общият размер на кредита, който се дължи. Излага, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит годишният лихвен процент е посочен без изрично да са описани основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Счита и че грешно е посочен размерът на ГПР, а действителният такъв е над максимално установения праг. Излага, че начислената такса за експресно разглеждане в размер на 303,27 лева не се дължи на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като заемателят не следва да заплаща такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Начислената такса за експресно обслужване била заплатена при начална липса на основание. Намира, че клаузите, уреждащи заплащането на цена за допълнителни услуги, са изцяло неравноправни и нищожни, противоречащи на ЗЗП и неотговарящи на изискванията за добросъвестност. Заявява, че с клаузите на процесния договор се въвеждало задължение на едната страна по договора да заплати за услуга, която се полагала по закон и това водело до неравноправност на страните, както и че същите не били индивидуално уговорени на основание чл. 146 ЗЗП. Твърди, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, водещо до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР. Смята, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 ЗПК. В исковата молба се твърди, че договорите са нищожни и поради противоречие с добрите нрави, липса на условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяване, липса на уредено право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено и другите условия за неговото упражняване. Излага, че е налице разлика между посочената в процесните договори за потребителски кредит суми, подлежащи на връщане и тези, които реално са върнати на ответното дружество. Евентуално ищецът навежда доводи, че договорите са унищожаеми с оглед сключването им поради крайна нужда и при явно неизгодни условия.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който е оспорил предявения като неоснователен. Посочил е, че между страните е сключен договор за кредит № ******* за сумата от 800 лева – главница. Кредитът бил за период от 30 дни и с падежна дата 10.02.2017г., като договорната лихва възлизала на 26,95 лева, а таксата за експресно разглеждане на 123,78 лева. Общият размер на дълга бил 950,73 лева. Сумата 3 била преведена по сметка на ищцата на 11.07.2017г. Съгласно чл. 8 от ОУ към посочения договор, кредитополучателят е имал право да кандидатства за отпускане на суми в рамките на кредитния си лимит, който представлявал максималната сума, която може да бъде изтеглена, а при отпускане на допълнителна сума, съдържанието на договора оставало непроменено освен промяната на сумата, като за всяка изтеглена допълнителна сума се дължали съответно уговорени лихви и такси. Ищцата упражнила правото си да изтегли допълнителна сума по договор за кредит № *******, която била на стойност 200 лева. Посочената сума била изтеглена на 11.01.2017 г., поради което и дължимите суми по договор за кредит № ******* възлизали на 1000 лева – главница, 33,68 лева – договорна лихва, 165,03 лева – такса експресно разглеждане. Твърди, че общият размер на задължението по договор за кредит № ******* е 1198,71 лева, като промяната на стойността на кредита била отразена в допълнително споразумение, сключено също на 11.01.2017 г.

Договор за кредит с № 9988792035 не бил свързан с договор за кредит № *******. Сочи, че това е отделен договор, сключен между страните, след като ищцата е погасила задължението си по договор за кредит № ******* на 12.01.2017г. чрез внасянето на сумата от 1198,71 лева. Възразява изцяло срещу твърденията на ищцата, че процесният договор за кредит е нищожен като излага, че са спазени законовите изисквания за неговото сключване.

Сочи, че неоснователно се твърди, че не е спазена предвидената от закона форма за сключване на договор за кредит на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 ЗПК като договорът, сключен между с ищцата, е предоставен в електронна форма, а изискванията същият да бъде в писмена форма, на траен носител, написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по-малък от 12, в екземпляр за всяка от страните, били спазени. Счита за неоснователно твърдението на ищеца, че процесният договор е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК, като заявява, че М. С. е кандидатствала за отпускане на сумата от 800 лева на 11.01.2017г. и на същата дата ответникът е наредил сумата по посочена от нея банкова сметка, откъдето същата е усвоена. Оспорва да е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като размерът на ГПР не надвхърлял максималният такъв. Таксата за експресно разглеждане представлявала възнаграждение, дължимо за самостоятелна услуга, която ответникът е предоставил на ищеца преди сключването на договора и която няма връзка с условията и параметрите на договора за кредит, отнасящи се до определянето на размера и заплащането на възнаграждението за ползване на предоставения паричен ресурс, поради което че тази такса не се отнася до действия, касаещи усвояване и управление на кредита. Оспорва твърденията, че договорите за кредит са нищожни на основание чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД - нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави, тъй като не било съобразено правилото на чл. 19, ал. 4 ЗКП. Посочва, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва над размера на законната лихва и тяхната свобода на 4 договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД, както и че по действащото българско право максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или компенсаторна/ е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави, а видно от представения договор за кредит същият не е обезпечен с ипотека, залог или солидарна отговорност, поради което уговорената възнаградителна лихва в размер на 40,9% не е в противоречие с добрите нрави. Заявява, че е неоснователно твърдението, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 11, вр. чл. 22 ЗПК, като допълва, че дружеството в специалните условия на договора за кредит изрично е упоменал размера на кредита, който ищцата е трябвало да погаси на падежната дата, както и информация за срока за издължаване на кредита. В т.5.1 от общите условия било обяснено, че кредитополучателят има право да се откаже от Договора за кредит, без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина за това пред кредитора, като това право може да се реализира в срок от 14 дни от сключването на договора за кредит. Нямало разлика между посочената в договорите за потребителски кредит сума, която е подлежаща на връщане. За несъстоятелно приема твърдението на ищцата, че договорът за кредит е сключен поради крайна необходимост и явно неизгодни условия.