Решение № 3765 от 11.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3765 гр. София, 10.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Теодора М. Петрова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Теодора М. Петрова Въззивно гражданско дело № 20221100501786 по описа за 2022 година

С решение № 20193691 от 06.07.2022 г., постановено по гр.д. № 41125/2016 г. по описа на СРС, ГО, 46 състав, са отхвърлени предявените от Етажната собственост с адрес гр. София, ул. „******* срещу „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, искове с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД – за обявяване за окончателен на предварителен договор за покупко-продажба, сключен на 27.02.2006 г. между страните, чл. 49 ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати в полза на ищеца сумата от 9547 лева, представляваща обезщетение за претърпени вреди в резултат на неизпълнение на законовото задължение за изкупуване на обект „Външно топлозахранване и абонатна станция“ и чл.

137, ал. 2, изр. 2 ЗЕ – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3650,23 лева, представляваща обезщетение за ползване на обект „Външно топлозахранване и абонатна станция“ за периода от 20.07.2011 г. до 20.07.2016 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска – 22.07.2016 г. до окончателното изплащане.

Срещу постановеното съдебно решение, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 137, ал. 2, изр. 2 ЗЕ е депозирана въззивна жалба от ищеца – Етажната собственост с адрес гр. София, ул.

1

„*******. Излага съображения, че решението в обжалваната част е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено в нарушение на материални и процесуални правила.

Оспорва изводите на първоинстанционния съд, че правилата на чл. 137, ал. 2 ЗЕ не намират приложение при договори, сключени преди влизане в сила на разпоредбата, в частта й, с която е предвидено заплащане на обезщетение за ползване, както и че не са налице предпоставките за приложение на чл. 59 ЗЗД. Посочва, че съдът неправилно е квалифицирал претенцията по чл. 137, ал. 2 ЗЕ, като посочва, че правилната правна квалификация е тази по чл. 59 ЗЗД.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „Т.С.“ ЕАД, с която е оспорва. Твърди, че решението в обжалваната част е правилно. Поддържа, че не е установено ищецът да е претърпял вреда в следствие на поведението на ответника. Излага доводи, че следва да е налице и причинно-следствена връзка между обедняването и обогатяването. Сочи, че изменението на разпоредбата на чл. 137, ал. 2 ЗЕ, в редакцията й, в която се предвижда заплащане на обезщетение за ползване, договорът е сключен преди влизането й в сила, като посочената норма има действие занапред, доколкото заварените правоотношения не са били уредени с ПЗР ЗИДЗЕ (ДВ, бр. 74 от 2006 г.).

Решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД е влязло в сила като необжалвано.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

От представения по делото сключен между страните договор за присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди от 27.02.2006 г., се установява, че ищецът се е задължил да изгради за своя сметка присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция за жилищна сграда с адрес гр. София, ул. „*******.

По отношение на процесния обект е издадено разрешение за строеж № Б-17 от 10.04.2006 г., както и разрешение за ползване № ДК-07-114 от 28.03.2007 г. относно строеж – „външно топлозахранване и абонатна станция“, находящ се в УПИ, XI I I – 1017а, кв. 41; м. „Красно селострелбище“, ул. „*******, район „Красно село“-СО.

2

От представените по делото писмени доказателства – инвестиционни проекти, договор за упражняване на строителен надзор, ведно с констативни актове, се установява, че изпълнението на строежа е съгласно изискванията, като може да бъде ползвано. Не се оспорва обстоятелството, че ответното дружество е използвало съоръженията.

По делото е допусната и приета съдебно-техническа експертиза, която съдът приема за обоснова и компетентно изготвена. От заключението на вещото лице се установява, че цената за ползване на процесния обект за периода от 20.07.2011 г. до 20.07.2016 г. е в общ размер на 3650,23 лева, като вещото лице е посочило и каква е доходността от съоръжението и по периоди, на годишна база.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на въззивен контрол съдебен акт, поради което същата е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно, като в обжалваната му част същото е процесуално допустимо.

Съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, спорният предмет на делото се въвежда от ищеца с исковата молба. От изложените фактически твърдения в обстоятелствената част на исковата молба се определя основанието на иска, а петитумът указва вида и съдържанието на търсената от ищеца съдебна защита. Задължение на съда е да даде правната квалификация на иска въз основа на заявените от ищеца фактически твърдения и петитум. В практиката на ВКС трайно и последователно се приема, че посочената от последния квалификация не обвързва съда, като задължение на същия е да подведе фактическите твърдения на ищеца под приложимата материалноправна норма и по този начин да посочи действителното правно основание на иска за недействителност.

3

Съгласно константната съдебна практика, когато първоинстанционният съд е разгледал наведените в исковата молба твърдения на ищеца, представляващи основанието на исковата претенция, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му.

В конкретния случай първоинстанционният съд е разгледал фактическите твърдения на ищеца, като е разпределил доказателствената тежест съобразно твърдените от него факти, но погрешно е подвел същите под правната норма на чл. 137, ал. 2 ЗЕ. С оглед въведените от ищеца твърдения в исковата молба, въззивният съд не споделя дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска, доколкото, както и самият състав е отбелязал, към датата на сключване на процесния договор, разпоредбата на чл. 137, ал. 2 ЗЕ не е предвиждала заплащането на обезщетение за ползване. По аргумент от изложеното, съдът приема, че в настоящия случай са приложими общите правила на чл. 59 ЗЗД. В тази връзка, следва да се отбележи, че настоящият съдебен състав не споделя доводите изложени в първоинстанционното съдебно решение, че по делото не се установява нито обогатяване без основание, нито обедняване.

Съгласно разпоредбата на чл. 59 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Доколкото и двете цитирани разпоредби – чл. 137, ал. 2 ЗЕ и чл. 59 ЗЗД санкционират разместването на имуществени блага и неоснователното обогатяване, то предметът на доказване е един и същ и в този смисъл, с оглед разпределената от първоинстанционния съд доказателствена тежест, липсва необходимост от предприемане на допълни действия във връзка с доказването.

Поради изложените аргументи, за да бъде уважен искът е необходимо доказването на следните обстоятелства – че е изградил процесните съоръжения и че е техен собственик; че същите се ползват от ответника и по този начин същият се обогатява; обедняване в правната сфера на ищеца, съизмерима с цената на ползването за съответния период; връзката между собственото си обедняване и обогатяването на насрещната страна. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже 4 наличието на правно основание за разместването на благата. Правото на обеднелия възниква само тогава, когато същият няма друга правна възможност, чрез която да се защити.

В настоящия случай от съвкупния анализ на всички доказателствени източници, се установява, че ищецът е изградил процесните съоръжения по силата на сключения между страните договор, като в чл. 8 от договора изрично е предвидено, че до прехвърляне на собствеността, строежът остава в собственост на ищеца.

Необосновани са твърденията, изложени в отговора на исковата молба, че липсват доказателства ищецът да е собственик на процесните съоръжения и в този смисъл липсвала процесуална легитимация за предявяване на иска.

Чрез цялостен анализ на всички приобщени към доказателствената съвкупност материали се достига до обоснован извод, че процесните сгради и съоръжения са собственост на ищеца. За това свидетелстват всички строителни книжа, удостоверения и протоколи, както и разменената между страните кореспонденция във връзка с евентуално бъдещо прехвърляне на собствеността върху процесните обекти.

Обстоятелството, че ответното дружество е използвало съоръженията – което не се оспорва от страните, и то безвъзмездно, без да е било налице изрично предвидено основание ползването да се осъществява по този начин, обосновават изводът за неоснователното обогатяване за сметка на ищеца.

С оглед на изложеното, безспорно в настоящия случай е налице обедняване от страна на ищеца, което се намира в причинна връзка с обогатяването на ответното дружество и в този смисъл следва да бъде обезщетено. По делото липсват доказателства да е налице основание за това имуществено разместване. В тази връзка не може да бъде споделен доводът на първоинстанционния съд за неоснователност на претенцията, тъй като процесният обект е ползван от ответника, за да изпълни задължението си към ищеца за доставка на топлинна енергия. Предвиждането в договора на право на ответника да ползва изградените от ищеца съоръжения, не обосновава автоматичен извод, че същото е безвъзмездно.

Неоснователно е възражението на ответното дружество, че получаването на обезщетение за ползване на съоръжението от страна на ищцовото дружество би довело до неоснователното му обогатяване и до потъпкване на принципа, съгласно който никой не може да черпи права от 5 собственото си неправомерно поведение, което според ответника се изразява в непредставяне на необходимите документи за изкупуване на съоръжението в по-кратки срокове, поставяйки го в обективна невъзможност да придобие собствеността съобразно договореното. Твърдението за наличие на такова неправомерно поведение от страна на ищеца не е доказано, доколкото се установи, че същият е предприел активни действия по изпълнение на сключения между страните договор, изразяващи се, от една страна, в изграждане на процесните съоръжения в съответствие с всички нормативни изисквания, а от друга страна – във встъпване в преговори по сключване на договор за прехвърляне на собствеността върху посочените обекти.

Ответното дружество ползва изградения от ищеца технически ресурс, поради което изградилото съоръженията лице следва да бъде обезщетено за това ползване със заплащане на съответното обезщетение.

В случая размерът на обогатяването на въззивника, респективно обедняването на въззиваемата страна, се съизмерява с цената за ползване на съораженията за процесния период, изчислена от вещото лице на сумата от 3650,23 лева.

С отговора на исковата молба, ответникът е релевирал възражение за погасяване на вземането по давност. В настоящия случай се прилага разпоредбата на чл. 110 ЗЗД, доколкото претенцията произтича от неоснователно обогатяване и не притежава характеристиките на периодично плащане. Периодът, за който се претендира вземането е от 20.07.2011 г. до 20.07.2016 г., като исковата молба, прекъсваща давността на основание чл.

116, б. „б“ ЗЗД е депозирана на 22.07.2016 г., поради което давността за процесното вземане не е изтекла дори и за част от релевирания период.