Акт от 04.03.2026, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И

Е

В И

М Е Т О Н А Н А Р О Д А

№………., гр.София,…………г..

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданска колегия, 4-ти “в” състав, в открито съдебно заседание на единадесети ноември, две хиляди и двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова

ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева

Розалина Ботева при участието на секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 6699 по описа за 2020г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК .

Обжалва се решение № 73393 от 27.03.2020г. на СРС, 119 състав, постановено по гр.дело № 80103/2018г., с което са отхвърлени като неоснователни : 1/ предявеният от „Е.е.1“ ЕООД срещу Република България, представлявана от Министъра на финансите главен иск с правно основание чл.59 от ЗЗД – за сумата от 6 384,74лв., претендирана като получена от ответника без правно основание, ведно със законната лихва от 19.12.018г.- до окончателното изплащане, както и 2/ евентуалният иск с правно основание чл.49 от ЗЗД лв., предявен от „Е.е.1“ ЕООД срещу Република България, представлявана от Министъра на финансите за сумата от 6 384,74лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди при или по повод изпълнение на работа, възложена от ответника , ведно със законната лихва от 19.12.2018г.- до окончателното изплащане. Решението се обжалва и в частта, с която „Е.е.1“ ЕООД е осъдено да заплати на Република България, представлявана от Министъра на финансите, разноски по делото в размер на 200,00лв., съобразно изхода на спора по делото.

Въззивникът

– ищец „Е.е.1“ ЕООД заявява искане за отмяна на обжалваното решение като незаконосъобразно , поради неправилно приложение на материалния закон от първата инстанция, както и поради допуснати процесуални нарушения. Поддържа и доводи за необоснованост на атакувания съдебен акт. Твърди, че при правилно установени по делото факти първоинстанционният съд е приел е извел неправилни правни изводи. Намира за неправилен извода на съда, с който е прието, че макар да е доказано обедняването от негова страна /на ищеца/ за сметка на ответника в резултат на платената такса по чл.35,ал.2 от ЗЕВИ, не е доказана липсата на правно основание за това имуществено разместване, тъй като сумата се явява дължимо платена от него /ищеца/ на правно основание като такса, определена със закон. Въззивникът-ищец поддържа, че в хипотезата на обявяване на законова норма за противоконституционна, макар противоконституционният закон да не се прилага от момента на обявяването на противоконституционността, от това не следва обратния извод, че до този момент този противоконсттуционен закон е уреждал валидно правоотношение. В тази връзка се позовава на решението на Конституционния съд № 3/ 28.04.2020г. по к.д.№ 5/2019г. на КС на РБ, според което обявените за противоконституционни ненормативни актове са невалидни от момента на приемането им или издаването им. Въззивникът-ищец счита, че този извод следва от установеното пряко и непосредствено действие на нормите на Конституцията с разпоредбата на чл.5 , ал.2 от нея. Счита, че обявената за противоконституционна правна норма до момента на постановяване на решението на Конституционния съд е противоречала на правото на Европейския съюз, като се позовава на практика на СЕС в подкрепа на това твърдение. При условията на евентуалност поддържа, че исковата сума се дължи от ответника на основанието по чл.49 от ЗЗД, като счита, че отговорността на Държавата за вреди произтича от общия принцип, залегнал в чл.7 от Конституцията. Позовава се на противоправност на действията на народните представители, представляваща приемането на противоконституционната норма в разрез на задължението им при упражняване на законодателната власт да се съобразяват с нормите на Конституцията като счита, че за тези противоправни действия гаранционно-обезпечителната отговорност следва да носи Държавата като възложител на законодателната дейност на народните представители. Въззивникът-ищец счита, че нормата на чл.22,ал.4 от Закона за Конституционния съд /ЗКС/ доказва твърдението му, че последиците от приложението на противоконституционния закон следва да бъдат уредени от органа, приел противоконституционния акт, а когато от този противоконституиционен акт са причинени вреди- те следва да бъдат възстановени. С изложените доводи, подробно развити в жалбата, въззивникът-ищец мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и вместо него- постановяването на друго, с което ответникът да бъде осъден да му заплати исковата сума на заявеното главно основание по чл.59 от ЗЗД и при условията на евентуалност- на основанието по чл.49 от ЗЗД.

Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемата страна, Република България, представлявата от Министъра на финансите не депозира писмен отговор в срока по чл.263,ал.1 от ГПК. В съдебно заседание заявява становище за неоснователност на жалбата на ищеца. Претендира присъждане на разноски за въззивното производство.

Софийският градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът е сезиран с главен иск с правно основание чл.59 от ЗЗД за сумата от 6 384, 74лв. , претендирана като такава, с която ищецът е обеднял без правно основание като платена такса по чл.35“а“, ал.1 от ЗЕВИ в резултат на обявените за противоконституционни разпоредбите на точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал.

1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35 от 2011 г.; посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г.) и поради неизпълнение на задължението по чл.22,ал.4 от Закона за Конституционен съд, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – до окончателното заплащане, както и с евентуална претенция с правно основание чл.49 от ЗЗД – за сумата от 6 384,74лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди, настъпили вследствие действия на народни представители от 42-то Народно събрание, извършени на 04.12.2013г., представляващи приемане на разпоредбите на точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал.

1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35 от 2011 г.; посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г.), които са обявени за противоконституционни и неизпълнение на задължението им по чл.22,ал.4 от Закона за Конституционен съд, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – до окончателното заплащане.

С обжалваното решение исковите претенции са отхвърлени като неоснователни.

При извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор, в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.

По главния иск иска с правно основание чл.59 от ЗЗД

По основанието на предявен срещу Държавата иск за заплащане на сума - платена /удържана и внесена в държавния бюджет/ такса по силата на чл. 35“а“ ЗЕВИ като последица от обявяването на нормата за противоконституционна и неизпълнение на задължението на Народното събрание по чл. 22,ал.4 от ЗКС да отстрани настъпилите от приложението на тази разпоредба неблагоприятни правни последици е прието задължително за настоящия съдебен състав Тълкувателно решение № 1 от 20.04.2023г.по т.дело № 1/2022г., ОСГТК на ВКС , с което е прието, че тази претенция попада в приложното поле на чл. 49 от ЗЗД. Ето защо, на заявеното основание по чл.59 от ЗЗД съдът приема, че претенцията на ищеца се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. Обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл.59 от ЗЗД следва да бъде потвърдено, но по други мотиви.

Поради сбъдване на процесуалното условие, при което е предявен евентуалният иск, /отхвърляне на главната претенция/, съдът приема, че той следва да бъде разгледан.

Съдът приема, че тази искова претенция е основателна , а изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована неоснователността на претенцията са незаконосъобразни, по следните мотиви:

Между страните по делото няма спор по правно

–релевантните факти, които се установяват и от събраните писмени доказателства, а именно:

Ищецът е производител на електрическа енергия от възобновяем източник /ВЕИ/ като собственик на фотоволтаична електрическа централа „Снежина 1“, с инсталирана мощност 72.6 kW, находяща се в УПИ 5-299,300 от кв.88 по плана на с.Снежина, община Провадия. Фотоволтаичната централа е въведена в експлоатация с разрешение за ползване № ДК-07-В-46 от 16.03.2012г. На 17.01.2014г. между ищеца и „Енерго Про Продажби“ АД е сключен договор за изкупуване на ел.енергия, произведена от възобновеяем енергиен източник. За периода 01.01.2014г. до 09.08.2014г. от ищеца са удържани на основание чл.35“а“ от ЗАЕВИ такси в размер на общата искова сума от 6 384,74лв., по процесните фактури, издадени от ищеца за този период от време. Постъпването на исковата сума , представляваща заплатена от ищеца такса по чл.35“а“ от ЗАЕВИ в държавния бюджет се установява от приетите по делото справки, издадени от „Енерго про продажби“ АД и приложените към тях платежни нареждания, както и от писмото на КЕВР и приложенията към него.

С решение № 13 от 31.07.2014г. на Конституционния съд по конституционно дело № 1/ 2014г. са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал.

1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35 от 2011 г.; посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г.).

При така установените факти по делото, съдът от правна страна приема следното:

Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна функция и е за чуждо виновно противоправно поведение /действия или бездействия/. По предявения иск с правно основание чл.49 от ЗЗД по делото трябва да бъдат установено наличието на следните елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността за обезвреда: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което от страна на ответника е възложено извършване на някаква работа, причиняване на вреда на ищеца - при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. Във всички случаи на непозволено увреждане вината на причинителя на вредата се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване, да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител. Доказването на останалите елементи от фактическия състав е в тежест на ищеца, претендиращ обезщетението, съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест по чл.154,ал.1 от ГПК.

В конкретния случай съдът приема, че от събраните по делото доказателства се установява наличието на елементите от фактическия състав по чл.49 от ЗЗД.

По доказаността на първия елемент от фактическия състав , съдът приема следното: Нормата на чл.7 от Конституцията на РБ установява отговорност на държавата за вреди , причинени от незаконни действия или актове на нейни органи и длъжностни лица. Законодателната власт в държавата се осъществява от Народното събрание чрез избраните 240 народни представители /чл.8, чл.62 и чл.63 от Конституцията на РБ/. Ето защо, съдът приема,че е доказан първият елемент от фактическия състав по чл.49 от ЗЗД – възлагането от страна на ответника на органа на държавното управление- Народното събрание за реализиране /осъществяване на законодателната дейност /власт. Осъществяването на законодателната власт следва да бъде в пълно съответствие с нормите на Конституцията – чл.5,ал.1 от Конституцията, като народните представители полагат клетва при встъпването си в длъжност при осъществяването на тази власт да спазват основния закон на РБ – чл.76,ал.2 от Конституцията на РБ.