Определение № 822 от 13.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 822 гр. София, 13.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20248002902481 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. А. Х., ЕГН:

**********, чрез процесуален представител, срещу въззивно решение № 468 от 25.07.2024 г., постановено от Окръжен съд - Враца по в.гр.д. № 355 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 27 от 06.02.2024 г., постановено от Районен съд – Козлодуй по гр.д. № 602 по описа на съда за 2023 г. в частта му, с която предявенитe от касатора срещу Гаранционен фонд искове с правно основание чл. 558, ал. 5 във вр. с чл. 557, ал. 1, т. 2, б. “а“ от Кодекса за застраховането /КЗ/ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, са отхвърлени за сумата над 1 000 лева до сумата от 7 000 лева по главницата, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от причинени телесни увреждания, и за заплащане на законна лихва върху присъденото обезщетение за периода от 22.11.2021 год. (датата на предявяване на претенцията) до 14.02.2022 год. (датата на постановения отказ), със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон - разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Сочи се, че 1 съгласно т. 11 от ППВС 4/68 при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на вредите, каквато преценка в процесния случай въззивният съд не е извършил в достатъчна степен, с оглед и на конкретно установените по делото, като действително претърпени от ищеца болки и страдания. Излага се, че при определяне справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, съдилищата са длъжни да съобразяват лимитите по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, икономическата обстановка и инфлационните процеси в страната към момента на настъпване на деликта с твърдение, че в обжалваното решение подобна оценка не е правена, поради което присъденият размер на обезщетението не е съобразен с икономическата обстановка в страната към края на 2021 г., с което въззивното решение противоречи на задължителната съдебна практика и е постановено в нарушение на принципа на справедливост, залегнал в чл. 52 от ЗЗД. Оспорват се, като неправилни, незаконосъобразни и противоречащи на задължителната съдебна практика - т. 7 от ППВС № 17/1963 г. и на цитирана казуална такава на ВКС, изводите на въззивния съд в частта им, обусловила намаляването на определеното обезщетение на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД с 2/3, поради приемането, че приносът на ищеца в настъпването на вредите е доказан. Според касатора, по подробно изложени в жалбата негови съображения, решението на въззивния съд е неправилно и в частта, с която същият приема, че правилно първоинстанционният съд е отхвърлил иска за заплащане на законна лихва върху процесното обезщетение за времето от 22.11.2021 год. (датата на предявяване на претенцията) до 14.02.2022 год. (датата на постановения отказ).

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и по същество уважаване на предявените от касатора искове в отхвърлената им част – предмет на касационно обжалване, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК по въпросите:

2

1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? За да се гарантира правилно приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии въведени в ППВС 4/68 г. следва ли съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно в тяхната съвкупност с мотивирано изложение за точната преценка и значението на всяко едно от тях спрямо справедливото обезщетение?

2. Следва ли при определяне справедлив размер на обезщетението съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси в страната?

3. Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетение в много по-нисък размер от определените такива за аналогични случаи, но при лимит многократно по-малък от процесния?

4. При определяне размера на неимуществените вреди, вследствие на причинените телесни повреди, следва ли да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди?

Сочи се, че въззивният съд е разрешил посочените въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния съд, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.

По отношение на първи и четвърти въпроси се твърди противоречие с ППВС № 4/1968 г. и доразвиващата го трайна практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, според които справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт не е абстрактно понятие, а предпоставя преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства, относими към обема на вредите. Те следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането. Когато съдът само е изброил релевантните за определяне на обезщетението факти, но не е мотивирал 3 оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно е преценил последните, критерият за справедливост по чл. 52 от ЗЗД се явява нарушен. В този смисъл според касатора въззивното решение противоречи на редица решения: /решение № 39 от 07.05.2020 г. по т.д. № 1184 от 2019 г.; решение № 128/01.08.2017 г. по т.д. № 231/2016 г. на ВКС, II т.о.; решение № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г., II ТО; решение № 99/08.10.2013 г. по т.д.№ 44/2012 г., II т.о.; решение № 158/28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. I т.о. и мн. др./.

По отношение на втория въпрос се твърди противоречие със същата практика /в обосноваването на въпроса друга не е посочена/, изискваща при преценката на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД отчитане на общественото разбиране за понятието справедливост на определен етап от развитието на обществото въз основа на общественоикономическите условия, като лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите имат значение само като ориентир за конкретната икономическа конюнктура, при което е настъпило увреждането, с твърдение от страна на касатора, че в обжалваното решение подобна преценка изобщо не е правена.

По отношение на третия въпрос се заявява, че присъждането на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 000 лева е в противоречие с практиката на ВКС и в нарушение на принципа за справедливост, възпроизвеждат се подробно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ относно съдържанието на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и относно действителното съдържание на основанието по чл. 280, ал. 1, т.

3 ГПК с изявление, че разрешаването на материалноправните въпроси, обуславящи изхода на делото и допускането до касационно разглеждане на спора би довело до уеднаквяване на съдебната практика.

След така изложеното общо се сочи, че произнасянето на Върховния касационен съд по поставените въпроси би довело до изясняване въпроса кои са критериите при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост от съда, кога е нарушен принципът за справедливост при определяне на справедлив размер на 4 обезщетение за неимуществени вреди от причинена телесна повреда.

Според касатора без съмнение този принцип, уреден в разпоредбата на чл.

52 от ЗЗД е нарушен, а произнасянето по този въпрос би било от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като съдебната практика в тази насока е противоречива. Произнасянето по поставените въпроси според него би довело до избягване създаването на противоречива съдебна практика, както и до ограничаване възможността за неправилно тълкуване на закона, и би допринесло за конкретизиране и разясняване на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, и по-конкретно критериите, които следва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя.

Ответникът по касация Гаранционен фонд оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна.

Третото лице помагач на страната на ответника не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявените искове в отхвърлената им част, въззивният съд е изложил в относимата към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите към обжалваното въззивно решение, че във въззивното производство спорът се съсредоточава само върху размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди от пострадалия ищец, в съответствие с критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и върху дължимостта и размера на законната лихва за забава.

5

Като е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съдебен състав е изложил и собствените си изводи по пренесените като спорни и пред въззивната инстанция, въпроси по делото от фактическа и правна страна, приемайки за установено, че:

Причинилият процесното увреждащо ПТП водач е починал при произшествието, поради което образуваното по повод на същото досъдебно производство № 302/2021 г. по описа на РУ – Козлодуй е прекратено с постановление от 22.03.2022 г. на ОП - Враца, в което постановление се съдържат факти за пострадалия пътник в автомобила - ищеца, на когото са причинени леки телесни повреди; по делото е безспорно, че причинилият ПТП водач не е притежавал свидетелство за правоуправление на МПС, което се потвърждава и от приложена справка изд.от ОД на МВР-Враца; от доказателствата по делото се установява, че застраховката „ГО“ на процесното МПС е била прекратена на 07.09.2021 г. в 00:00 часа, т.е. към датата на ПТП, реализирано на 14.09.2021г. в 03:15 часа тя е била невалидна.

Описвайки, анализирайки подробно и кредитирайки заключението на ВЛ по приетата в производството САТЕ, въззивният състав е възпроизвел приетия механизъм на ПТП и е посочил, че при същото ищецът е бил пътник задна пасажерска седалка и е получил описани в медицинските документи наранявания. От съда е възпроизведен и възприет, и изводът на експерта по САТЕ в насока на това, че МПС, с което е настъпило процесното ПТП, е оборудвано с предпазни колани за водача и пътниците на всички седалки в него, включително и с въздушни възглавници, както и че според заключението, при процесното ПТП ищецът е седял на задна пасажерска седалка в катастрофиралият автомобил, и е бил без предпазен колан.