Решение № 565 от 06.02.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 565 гр. София, 06.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Г.

Д. Ковачев при участието на секретаря Нина Св. Гърманлиева като разгледа докладваното от Мариана Г. Въззивно гражданско дело № 20211100512906 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 04.08.2021г. по гр. д. № 25707/2020г. Софийски районен съд, ГО, 31 състав, са уважени предявените от М. К. А. срещу „К.“ ЕООД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 8, ал. 1 от ЗАЗ, вр. чл. 99 от ЗЗД и ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца следните суми: сумата от 6 332 лева, представляваща арендно плащане за стопанските 2016г./2017г. и 2017г./2018г. по Договор за преарендуване на земеделска земя от 05.06.2013г. относно нива с площ 63,320 дка, находяща се в с. Мокреш, община Вълчедръм, сключен между Д.Р.П. и „К.“ ЕООД, вземанията по който са прехвърлени с Договор за цесия от 06.07.2018г., както и сумата от 1 844, 07 лева, представляваща арендно плащане за стопанската 2017г./2018г. по Договори за аренда с вх.рег.№1173/25.04.2013г. и вх.рег.

№1219/26.04.2013г. за земеделски имоти в землища, находящи се в с. Крива бара, общ. Козлодуй и с. Хайредин, общ. Хайредин, сключени между Н.С.Г. и „К.“ ЕООД, вземанията по които са прехвърлени с Договор за цесия от 13.11.2018г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба - 20.09.2019г. до окончателното изплащане на сумите. Със 1 същото решение са отхвърлени предявените от М. К. А. срещу „К.“ ЕООД искове за разликата над уважения размер от 6 332 лева до пълния предявен размер от 9 498 лева и за стопанската 2015г./2016г., предявеният иск по чл.

232, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД за сумата от 20 322, 61 лева, неизплатено наемно възнаграждение за стопанската 2014г./2015г. по Договор за отдаване под наем на недвижими имоти-земеделска земя от 02.09.2014г. относно нива с площ 290,323 дка, находяща се в с. Хайредин, общ. Хайредин, сключен между ЕТ „М. А. – Ю.-Ю. К.“ и „К.“ ЕООД, вземанията по който са прехвърлени с Договор за цесия от 09.07.2018г., както и иска за сумата от 3 688, 14 лева, представляваща арендно плащане за стопанските 2015г./2016г. и 2016г./2017г. по Договор за аренда на земеделска земя вх.рег.

№1155/11.05.2012г. относно арендувани имоти, находящи се в с. Крива бара, общ. Козлозуй и с. Хайредин, общ. Хайредин, сключен между Н.С.Г. и „К.“ ЕООД, вземанията по който са прехвърлени с Договор за цесия от 13.11.2018г.

Срещу решението, в частта, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца М. К. А., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.

Конкретно се твърди, че процесните вземания се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност, а не както съдът е приел с кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Поддържа, че тригодишната давност не е приложима при едногодишен договор за наем, доколкото страните са уговорили едно единствено неповтарящо се плащане. Освен това оспорва изводите на съда относно датата, на която е приел, че е настъпила изискуемостта на вземането за арендно плащане за стопанските 2016г./2017г. и 2017г./2018г. по Договор за преарендуване на земеделска земя от 05.06.2013г. относно нива с площ 63, 320 дка, находяща се в с. Мокреш, община Вълчедръм, сключен между Д.Р.П. и „К.“ ЕООД, вземанията по който са прехвърлени с Договор за цесия от 06.07.2018г. По отношение на иска за заплащане на сумата от 3 688, 14 лева са изложени доводи за неправилност на изводите на първоинстанционния съд, че не е доказал наличие на арендно правотношение между цедента и ответника. Счита, че съществуването на това правоотношение е установено въз основа на представения препис от влязло в 2 сила решение по гр.д. № 70068/2015г. по описа на СРС. Освен това навежда съображения, че наличието на висящ правен спор не обосновава извод, че арендаторът е лишен от ползването на имота, нито че последният е освободен от задължението си да извършна арендни плащания. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат в пълните им размери.

Насрещната страна в производството „К.“ ЕООД оспорва въззивната жалба като неоснователна по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното решение в обжалваната му част за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и правилно приложение на относимите материално-правни норми.

По делото е подадена въззивна жалба и от ответника „К.“ ЕООД срещу първоинстанционното решение, в частта, в която са уважени предявените искове. Въззивникът поддържа доводи за неправилност и необоснованост на постановения съдебен акт в посочените части. Твърди, че Д.П. не е могъл да прехвърли вземане, което не притежава. Излага, че договорът за преаренда на земеделска земя от 05.06.2013г. е прекратен, считано от 29.01.2014г., с оттегляне на пълномощията от страна на действителния собственик и арендатор на процесната нива. Оспорва и правилността на изводите на съда, че не е установено сливане на качествата на първоначалния арендодател и Д.П., т.е. че не било установено, че Р.Д. е встъпил в правата по договора за преаренда. В жалбата се навеждат съображения за необоснованост на приетото от първоинстанционния съд, че по делото е установено изпълнение на задължението на арендодателя Н.Г. да предаде на ответника имотите, предмет на договора за аренда. Освен това сочи, че по време на висящността на спора пред СРС по гр.д. № 70068/2015г. по описа на СРС, ответникът „К.“ ЕООД не е бил ползвател на процесните имоти, поради което не дължи арендни плащания. На следващо място се поддържат доводи, че процесните договори за цесия и уведомления към тях не са били надлежно връчени на ответното дружество. Счита, че връчването на договорите за цесия в хода на висящото производство няма правен ефект на съобщаване на цесията по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. По тези съображения е направено искане за 3 отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.

Насрещната страна М. К. А. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно в частта, в която са уважени предявените искове.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са искове с правно основание чл. 8, ал. 1 от ЗАЗ, вр. чл. 99 от ЗЗД и чл. 232, ал. 2, вр. чл. 99 от ЗЗД.

Предмет на спора са претендирани от ищеца изискуеми неудовлетворени парични притезания, възникнали на основание сключени договори за цесия, по силата на които кредитори на ответното дружество са прехвърлили свои вземания срещу „К.“ ЕООД. По делото са представени процесните договори за цесия, като към всеки един от тях е приложено уведомление от цедентите до длъжника за извършеното прехвърляне.

За да произведе цесията действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането. Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение - да изпълни задължението си точно като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането. Правно релевантно за действието на цесията е съобщението до длъжника, извършено от предишния кредитор /цедента/, но не и съобщението, извършено от новия кредитор /цесионера/. Получаването на уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с връчване на приложените към исковата молба доказателства, едно от които е изходящото от цедента или 4 неговия пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, не може да бъде игнорирано. Настоящият съдебен състав споделя изцяло приетото в решение № 78 от 09.07.2014г. на ВКС по т.д. № 2352/2013г., II ТО, съгласно което цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1-во от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. В същия смисъл са и Решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 46 от 25.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 572/2016 г., I т. о.

В конкретния случай по делото няма данни да е налице надлежно връчване на съобщение от цедента на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането преди образуване на исковото производство. Уведомленията от цедентите за сключените договори за цесия с предмет процесните вземания представляват приложение към исковата молба, които са били надлежно връчени на процесуалния представител на ответното дружество. Това действие, предприето в хода на висящия исков процес, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на основание чл.

99, ал. 4 ЗЗД. Ищецът е материалноправно легитимиран да претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният дължи да престира на него, а не на стария кредитор. С оглед изложеното и като взе предвид, че ответникът не твърди да е извършвал плащания в полза на старите кредитори /цеденти/ на съществуващите задължения, се налага извод, че процесните договори за цесия са произвели действие спрямо длъжника на 5 основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД.

Цесията е способ за прехвърляне на субективни права по силата на който настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение, доколкото кредитор по вземането става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си. От транслативния ефект на договора следва, че негов предмет могат да бъдат само прехвърлими права, респ. такива вземания, възможността за чието прехвърляне не е изключена от закона, не е установена по договорен път, или не следва от тяхното естество /чл. 99, ал.1 от ЗЗД/. Нормата на чл. 99, ал.2 от ЗЗД, която включва в предметния обхват на прехвърлителното му действие привилегиите, обезпеченията и другите принадлежности на вземането, определя цесионния договор като комутативен - страните по него следва да постигнат съгласие относно съществените белези на конкретното вземане - правоотношението, от което е възникнало и неговия размер или начина на определянето му. Това следва освен от характера на договора като каузална сделка, условие за чиято действителност е наличието на основание (causa), изразяващо се в уговорените с него насрещни престации, още и обстоятелството, че договорът за цесия по необходимост предполага съществуването на вземане, произтичащо от друго правоотношение между цедента и длъжника. В доктрината и съдебната практика се приема, че независимо от различните основания за сключване на цесионния договор (acquirendi causa при продажба или замяна, donandi causa при дарение или solvendi causa в хипотезата на даване вместо изпълнение), определеността, съответно определяемостта на съдържанието на престацията е предпоставка за действителността на договора. Ето защо, ако прехвърленото вземане не съществува, договорът за цесия е нищожен поради невъзможен предмет, по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. първо от ЗЗД. Релевираните от ответното дружество възражения срещу действителността на процесните договори за цесия почиват на фактическото твърдение, че с тях са прехвърлени несъществуващи вземания.