Решение № 64 от 18.04.2023, Апелативен съд - Велико Търново
- Съд
- Апелативен съд - Велико Търново
- Дело
- Въззивно гражданско дело 414/2022
- Вид
- Решение № 64
- Подписан
- 18.04.2023
- В сила
- 28.03.2024
- Състав
- ГАЛЯ МАРИНОВА, МАЯ ПЕЕВА, ИСКРА ПЕНЧЕВА
Цитирани разпоредби
- чл. 131, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 221, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 223 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 223, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 247 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 250 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 271, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 300 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 6, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 288, ал. 12 · Кодекс за застраховането
РЕШЕНИЕ
№ 64 гр. Велико Търново, 18.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: ГАЛЯ МАРИНОВА
Членове:
М. ПЕЕВА
ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ИНА Д. СТОЯНОВА като разгледа докладваното от ГАЛЯ МАРИНОВА Въззивно гражданско дело № 20224000500414 по описа за 2022 година
. Отношенията между В. Д. Б. и адвокат В. Н. във връзка с осъществяването на договорната им връзка, не е предмет на съобразяване от съда, сезиран с иск по чл. 288, ал.
12 от Кодекса за застраховането (отм. – 1.01.2016 година), в производството по който тези лица не са страни. Доколкото е изпълнен изрично съдебен акт е осъществен фактическият състав на чл. 288, ал. 12 от Кодекса за застраховането (отм. – 1.01.2016 година).
С оглед на изложеното, съдът намира, че са налице условията за встъпване на Гаранционния фонд в правата на увреденото лице срещу причинителя на вредата – И. С. С..
Уважаването на претенцията на Гаранционния фонд предпоставя установяване на предвидените в закона предпоставки: пътнотранспортно произшествие, настъпило по вина на ответника, управлявал моторно превозно средство без задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите; наличие на причинната връзка между произшествието и настъпилите вреди; доказателства за изплатени застрахователно обезщетение, разходи за неговото определяне и изплащане в претендирания размер в полза на увредения.
От Констативния протокол за пътнотранспортно произшествие с пострадали № 1106/28.09.2013 година е видно, че на 28.09.2013 година в град Русе, в 16.30 часа, по ул.
„Чипровци“ е настъпило пътнотранспортно произшествие с участието на мотопед „Кийуей Хърикейн“, с рег. № Р 33 ***, с водач В. Д. Б. и лек автомобил „БМВ 318И” с рег. № Р 77 ****, управляван от И. С. С..
1
От представена справка от базата данни на Информационен център към Гаранционния фонд се установява, че за лек автомобил „БМВ 318”, с рег. № Р 77 **** е била сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със „ЗД „Бул инс“ АД, прекратена на 12.05.2013 година (преди настъпването на пътния инцидент) поради невнесена вноска.
Не е спорно, че пострадалият В. Д. Б. е предявил писмена застрахователна претенция към Гаранционния фонд за изплащане на обезщетение за претърпените вреди вследствие на инцидента, причинен от И. С. С., управлявал автомобил „БМВ 318”, с рег. № Р 77 **** без задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, по която щета е постановен отказ.
Въз основа на предявени от В. Д. Б. искове е образувано гр. дело № 6523/2015 година по описа на Софийски градски съд, развило се с участието на ответника И. С. С. като трето лице помагач на страната на Гаранционния фонд. По делото е постановено Решение от 14.04.2016 година, с което „ЗД „Бул инс“ АД е осъдено да заплати на пострадалия В. Д. Б. сумата 50 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, потвърдено с Решение № 2103/9.11.2016 година по в. гр. д. № 3356/2016 година на Апелативен съд София.
С Решение № 183/22.12.2017 година по т. д. № 746/2017 година на Върховния касационен съд е отменено Решение № 2103/9.11.2016 година по гр. д. № 3356/2016 година на Апелативен съд София в частите, с които: е уважен предявен от В. Д. Б. иск по чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането (отм.) против „ЗД „Бул инс“ АД за 50 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва; оставена е без разглеждане претенцията на В. Д. Б. против Гаранционния фонд по чл. 288, ал. 1, точка 2, буква „а“ от Кодекса за застраховането (отм.) за сумата 50 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, за разноските, отхвърлен е предявеният иск срещу „ЗД „Бул инс“ АД и вместо това е осъден Гаранционният фонд да заплати на основание чл. 288, ал. 1, точка 2, б. „а“ от Кодекса за застраховането (отм.) на В. Д. Б. сумата 50 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, вследствие пътнотранспортно произшествие, станало на 28.09.2013 година, ведно със законната лихва, считано от 13.03.2015 година, на адвокат В. Н. – сумата 5 203.60 лева – адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Видно от представените преписи от платежни нареждания Гаранционният фонд е заплатил сумата 71 668.95 лева въз основа на издаден изпълнителен лист по влязлото в сила решение по горепосоченото дело по сметка на частен съдебен изпълнител М. Б., с район на действие – Софийски градски съд, по образуваното изпълнително дело, превел е сумата 8 663.60 лева по сметка на адвокат В. Н. – процесуален представител на пострадалия В. Д.
Б., с посочено основание в платежното нареждане „плащане по решение“, „т. д. № 746/2017, ВКС“.
Съгласно трайно установената практика на Върховния касационен съд регресното право се урежда от закона, действал към момента на неговото възникване (датата на настъпване деликта) – в случая 28.09.2013 година. Правото да получи обезщетение от 2
Гаранционния фонд се поражда за увреденото лице от датата на деликта, съобразно действащата към този момент правна уредба, което обуславя приложението на същите нормативни актове и към регресното право на Гаранционния фонд спрямо прекия причинител. Моментът на плащането на обезщетението е свързан не с възникването, а само с изискуемостта на регресното право, поради което възражението на пълномощника на жалбоподателя, че производството не следва да се гледа по реда на Кодекса за застраховането, отменен на 1.01.2016 година, е несъстоятелно.
С въззивната жалба е наведено възражение за изплащане на посоченото обезщетение без правно основание, тъй като делинквентът е имал валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със „ЗД „Бул инс“ АД към датата на процесното произшествие – 28.09.2013 година, поради което застрахователното обезщетение е следвало да се изплати от застрахователя, а не от Гаранционния фонд.
Оплакването е неоснователно по следните съображения:
От събраните по делото доказателства се установява, че за лек автомобил „БМВ 318И”, с рег. № Р 77 **** е имало сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със „ЗД „Бул инс“ АД със срок на покритие от 28.01.2013 година до 27.01.2014 година, която поради невнасяне на дължимата вноска е прекратена на 12.05.2013 година (справка в Информационния център към Гаранционния фонд).
Ответникът И. С. С. (жалбоподател в настоящото производство) е конституиран като трето лице помагач в предходните граждански производства пред Софийски градски съд, Апелативен съд София и Върховния касационен съд, връчвани са му съдебни книжа по делата и той е имал възможност да наведе своевременно възраженията, обективирани в отговора на исковата молба и във въззивната жалба, поради което същите са преклудирани и не следва да се обсъждат. В чл. 221, ал. 1 от ГПК е визирано, че третото лице има право да извършва всички съдопроизводствени действия, с изключение на действията, представляващи разпореждане с предмета на спора. Съгласно императивната разпоредба на чл. 223, ал. 2 от ГПК И. С. С. е обвързан от мотивите на влязлото в сила Решение № 183/22.12.2017 година по т. д. № 746/2017 година по описа на Върховния касационен съд в отношенията му със страната, която го е привлякла (Гаранционният фонд) и не може да ги оспорва под предлог, че страната (Гаранционният фонд) зле е водила делото, освен ако последната умишлено или поради груба небрежност е пропуснала да предяви неизвестни на третото лице обстоятелства или доказателства, каквато хипотеза не се установява в конкретния казус. Във вътрешните отношения между подпомаганата и подпомагащата страна важи задължителната сила на мотивите. Последната има за предмет всички становища на съда, намерили израз в мотивите на решението (фактически констатации, правни изводи, позицията по преюдициални въпроси), доколкото те обуславят изводите за спорното право. Задължителната сила на мотивите по смисъла на чл. 223, ал. 2 от ГПК обвързва по задължителен начин страните и съда, пред който е висящо следващото по време дело – между подпомагаща и подпомагана страна, да приемат, че съдържащите се в мотивите на решението по предходното дело, в което са участвали подпомаганата и 3 подпомагащата страна в това им качество, изводи за фактите и преюдициалните правоотношения, релевантни за спора, предмет на постановения съдебен акт, са се осъществили по начина, сочен в мотивите, към момента на приключване на устните състезания по предходното производство. Третото лице помагач не може в следващ процес да оспорва фактическите и правни изводи, обективирани в мотивите на решението по предходното дело. Единственото изключение е при възражение за лошо воден процес на основание чл. 223, ал. 2, изречение първо от ГПК, каквото в случая не е релевирано с отговора на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК, както и с въззивната жалба.
Предпоставките за ангажиране на отговорността на И. С. С. по регресния иск на заплатилия обезщетение на увреденото лице Гаранционен фонд са установени с влязлото в сила Решение № 183/22.12.2017 година по т. д. № 746/2017 година по описа на Върховния касационен съд, включително и за размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, поради което същите не могат да се пререшават в настоящото производство. От момента на плащането (безспорно установено по делото) за Гаранционния фонд възниква правото на регресно вземане спрямо делинквента до размера на платеното съгласно чл. 288, ал. 12 от Кодекса за застраховането (отм.).
Постановлението за прекратяване на наказателното производство не е задължително за гражданския съд – същото не е сред актовете на наказателния съд, които обвързват гражданския съд по смисъла на чл. 300 от ГПК. Съобразно практиката на Върховния касационен съд, макар да са официални документи, актовете на органите на досъдебното производство не са доказателство за механизма на пътнотранспортното произшествие и за поведението на участниците в него. Тези актове се постановяват в отделните фази на наказателното производство и отразяват мнението на съответния орган за наличието или не на предпоставки за наказателно преследване на определено лице.
Несъстоятелна е и тезата на пълномощника на И. С. С., че вследствие липсата на изрично отбелязване в диспозитива на Решение № 183/22.12.2017 година по т. д. № 746/2017 година по описа на Върховния касационен съд за постановяването му при участието на трето лице помагач – И. С. С., съставляваща съществено процесуално нарушение, той не е обвързан от мотивите на съдебния акт. Целта на привличането на третото лице в гражданския процес е от една страна то да помага на привличащата го главна страна (чл. 219 от ГПК), а от друга – да бъде обвързано от силата на мотивите по отношение на привличащата страна, от силата на пресъдено нещо спрямо насрещната страна в производството (чл. 223 от ГПК). След като привличането е допуснато, съдът е длъжен да впише в диспозитива на решението, че то е постановено с участие на трето лице помагач и страната, на която помага. Това е необходимо, за да има яснота по отношение на субектите, които решението обвързва в съответното процесуално качество. Пропускът на съда да отрази участието на третото лице в диспозитива може да се отстрани по почин на съда или по искане на страна по делото, включително и от третото лице помагач, по реда за поправка на очевидна фактическа грешка по чл. 247 от ГПК безсрочно. Не е приложима разпоредбата на чл. 250 ГПК – решението е постановено по целия спорен предмет и липсва неразгледано 4 искане по смисъла на чл. 6, ал. 2 от ГПК. При непосочване на участието на трето лице помагач в диспозитива не се касае за непълнота на решението, а за очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК. Фактическата грешка се изразява в несъответствието на диспозитива на решението със съдържанието на мотивите.
Разходите за определяне и изплащане на обезщетението се включват във вземането на Гаранционния фонд съобразно чл. 288, ал. 12, във връзка с ал. 8 от Кодекса за застраховането (отм.) и са за сметка на виновния водач. Правилно първоинстанционният съд е приел, че заплатените в исковото производство такси и разноски съставляват разходи за определяне на обезщетението. Съгласно чл. 288, ал. 12 от Кодекса за застраховането (отм.) регресното право на Гаранционния фонд включва и разходите по ал. 8 на чл. 288 от Кодекса за застраховането (отм.). Падежът на вземането настъпва с изтичането на едномесечния срок по чл. 288, ал. 14 от Кодекса за застраховането (отм.) от получаване на регресната покана от делинквента. След тази дата виновният водач изпада в забава, за която дължи законната лихва. С атакувания съдебен акт е присъдена законна лихва от датата на постъпване на исковата молба в съда – 13.12.2021 година, и във въззивната жалба не са изложени оплаквания относно момента, от който се дължи такава.