Решение № 869 от 13.06.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 869 гр. Плевен, 13.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Биляна В. Видолова при участието на секретаря Галя Р. Николова като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело № 20244430103871 по описа за 2024 година и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

Постъпила е искова молба от Д. И. П. против ***, ***, в която се твърди, че на 02.03.2022г. ищецът е сключил *** с ответника, с главница в размер на 600.00 лева, уговореният фиксиран лихвен процент е в размер на 3.38 % - лихва в размер на 48.00 лева, а ГПР е в размер на 49.85 %. В договора било уговорено, че изпълнението на задължението ще бъде обезпечено от ***. Излага се, че в съдържанието на договора не било посочен размер на възнаграждение за предоставяне на поръчителство, но след като сумата от 600лв. била усвоена, се установило, че към договора е начислена такса поръчителство от 110лв.

Твърди се, че сумата по договора е погасена изцяло, както и че договор с *** не е подписван. Счита, че така сключения между страните договор е: нищожен /недействителен/ на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1 т.10 от ЗПК, като противоречащ на законоустановените императивни правила; нищожен на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 11 и чл. 19 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма; че в договора е посочен грешен ГПР, т.к. сумата за поръчителство е следвало да бъде включена в него, поради което счита, при евентуалност, за нищожна клаузата на чл. 5 от Договора, като неравноправна на осн. чл. 143 от ЗЗП. Предявява искове за прогласяване на целия договор за потребителски кредит за нищожен, в условията на евентуалност клаузата на чл. 5 от договора за нищожна, за осъждане на ответника да му заплати сумата в размер на 5.00 лева, 1 като частичен иск от сумата в размер на 110.00 лева, представляваща недължимо платени суми по ***/02.03.2022г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендира разноски, в хода на делото исковата претенция по чл. 55 ал. 1 ЗЗД е увеличена до размер на 177.72лв., като твърди, че сумата не е преведена на дружеството – гарант.

В представения от ответника отговор на исковата молба, предявения иск се оспорва по основание и размер. Ответникът твърди, че предоставяне на поръчителство не е било условие за сключване на кредита, ищецът сам е избрал и е получил цялата предоговорна информация от ***. Счита, че не е налице нарушение на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, че заплащането на гаранта е договор с трето лице и не влиза в ГПР. Оспорва твърденията на ищеца за недействителност на договора, сочи, че той е можел да се откаже от него в 14 дневен срок от сключването му, но не го е сторил. Моли съда да отхвърли предявените искове, претендират се разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните, доказателствата по делото и разпоредбите на закона, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Не се спори между страните че между ищцата като кредитополучател, и ***, е сключен *** с който договор на ищцата е предоставен паричен заем в размер от 600.00 лева, със срок на заема 30 дни, при лихва в размер на 20.28 лева, и посочен ГПР от 49,85%. Съгласно чл.5 от Договора, задължението по договора се обезпечава с поръчителство, предоставено от *** в полза на кредитодателя. От представената от ответника справка за получени плащания по процесния договор за кредит се установява, че ответникът е получил сумите от 600.00лв. – главница и 20.28лв. – лихва по кредита. Посочено е, че сумата за допълнително избрана услуга се дължи на лицето, предоставящо услугата по посочена от него сметка, че избраната незадължителна услуга е в размер на 177.72лв., като не е дадена информация заплатена ли е тази сума и на кого. Представен е и Договор за гаранция сключен между ***, ***, и ищцата, в който е посочено, че обезпечава Договор за заем № 1131071/02.03.2022г. за отпусната сума 600лв. и падеж 01.04.2022г. В т.3.2 от договора е посочено, че клиентът се задължава да заплати на гаранта таксата за предоставяне на гаранцията /определена в договора в размер на 177.72лв./, която да преведе по банковата сметка на гаранта. В чл. 16.2 от ОУ на кредитора е посочено, че в случай, че дружеството получи плащане от заемателя, което не е предназначено за него, има право да го преведе директно на получателя, ако идентифицира за кого е предназначено то. Представена е преддоговорна информация /СЕФ/по процесния договор, при която в т. 4.3. е посочено, че при избор на Гарант, очакваните разходи са в размер на 177.72лв., но изрично е посочено, че те не се включват в ГПР, т.к. не влизат в общия разход по кредита.

При така установеното от фактическа страна, и съобразявайки становището на 2 страните, съдът достигна до следните правни изводи:

По предявения иск с правно основание чл.26, ал. 1 от ЗЗД:

По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът - като потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът - заемодател, като небанкова финансова институция - търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжникапотребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника нужди, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 - чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно. Съдът приема, че клаузата по чл.5 от договора за заем, установяваща задължение за обезпечение чрез поръчителство, е нищожна, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК. Съобразно цитираната норма, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката, вменяваща задължение на заемателя да осигури обезпечение в кратък срок след сключването на договора - в рамките на същия работен ден, чрез сключване на договор с конкретно посочено от кредитора лице за ***, се явява и неравноправна, по смисъла на чл.143, ал.2,т. 19 и т.20 от ЗЗП. Така уговорено, това задължение всъщност дава единствената реална възможност за сключване на договор с определено от заемодателя лице, което от своя страна да определи допълнително възнаграждение. Съдът приема, че тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните /касае се и за недействителност на клаузата по чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД/. Дължимото възнаграждение по договора за гаранция по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на

Министерския съвет на

Република

България.

Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита, което изрично е посочено в представената по делото преддоговорна информация. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за 3 потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл.19, ал.5 от ЗПК - клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, се считат за нищожни. В процесния договор е посочен процент на ГПР 49,85%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл.19, ал.4 от ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно възнаграждението по договора за гаранция, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК. По силата на §1, т.1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съдът приема, че възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. В същото време, заемателят може да приема плащане, вместо гаранта, на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя - дори изрично посочен в преддоговорната информация. При това положение доводите за доброволност при избора на обезпечение, не могат да бъдат приети от съда, а от формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице - гарант. Изложеното води и до извод, че в конкретния случай договорът за предоставяне на гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл.19, ал.1 от ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход, действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът би надхвърлил законоустановеният такъв. На 4 основание изложеното, съдът приема, че заемодателят не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно Решение на СЕС по дело C‑714/22, когато в ДПК не е посочен ГПР, включващ всички предвидени разходи, този договор следва да се счита освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от потребителя на предоставената главница. Въз основан всичко дотук изложено, съдът намира, че претенцията за прогласяване на недействителност на договора с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр.чл.22 от ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, вр.чл.143 от ЗЗП, е основателна и следва да бъде уважена.

С оглед изхода на главния иск, съдът намира, че не следва да бъде разглеждан по същество предявеният при условията на евентуалност иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр.чл.143, т.9 от ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл.5 от Договора за заем.