Определение № 3924 от 05.08.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3924 гр. София, 05.08.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20258002101648 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 132 от 14.02.2025 год., постановено по в. гр. дело № 2182/2024 год. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 14 с-в, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 3529 от 13.06.2024 год., постановено по гр. дело № 13077/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, 11 с-в, е уважен предявения от М. А.

Е. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл. дело № 1/1991 год., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-11/1998 год. по описа на ВОП-София, а сега ДП №11048/1999 год. по описа на ВОП-София, в разумен срок, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.11.2023 год. до окончателното й изплащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд бил присъдил обезщетение за неимуществени вреди в необосновано висок размер, като нарушил принципа на справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд не бил изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между продължителността на наказателното производство и причинените вреди. Не бил отчел, че за ищеца не били 1 настъпили трайни вредни последици, а негативните му изживявания и безсилие от ненаказване на извършителите на деянието не били пряка последица от действията на правозащитните органи и не били свързани с неприключилия наказателен процес.

Въззивният съд бил взел предвид единствено неразумната продължителност на производството, но не и неговата изключителна фактическа и правна сложност /множество пострадали лица, повечето от които се намират извън пределите на Република България, извършените редица действия по разследването, сред които и изпратени молби за правна помощ до Република Турция/, поведението на пострадалите лица, а още по-малко поведението на компетентните органи. Освен това в идентични случаи, съгласно установената съдебна практика, присъдените обезщетения за неимуществени вреди рядко надвишавали 15 000 лв.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1/ Следва ли определянето на обезщетението за неимуществените вреди да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД? и 2/ В хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС, как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешенени в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 год., Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК, решение № 73 от 02.06.2022 год. на ВКС по гр. дело № 4038/2021 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 50031 от 22.02.2023 год. на ВКС по гр. дело № 1077/2022 год., ІV г. о., ГК, решение № 50038 от 01.03.2023 год. на ВКС по гр. дело № 2093/2022 год., ІV г. о., ГК, решение № 50062 от 03.05.2023 год. на ВКС по гр. дело № 2077/2022 год., ІІІ г. о., ГК.

Ответникът по касационната жалба М. А. Е. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че наказателното производство по следствено дело № 1 от 1991 год. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили /така нареченото дело за „Възродителния процес“/ е започнало на 30.01.1991 год. и понастоящем същото още не е приключило, както и че настъпила смъртта и на последния обвиняем. По делото са изготвяни и внасяни в съда няколко обвинителни акта, то е променяло подсъдността си по силата на законодателни промени, привличани са нови обвиняеми, преписката е връщана за допълнително разследване, производството е спирано и възобновявано, а разследването – продължавано, разпитани са над 360 свидетели, извършвани са процесуални действия по делегация /разпит на свидетели/, за което е изисквана и правна помощ от компетентните турски власти, изготвяни са и съдебни поръчки.

Приел е въз основа на удостоверение вх. № 70469/20.07.2020 год. на СГС, че след 01.01.2018 год. са образувани 94 бр. дела в СГС по заявление по чл. 368 НПК за ускоряване на сл. дело 2

№ 1/1991 год., ДП № 11-048/1999 год. по описа на ВОП-София и са издадени 78 бр. определения, с които са определени мерки по чл. 369 НПК за ускоряване на същото досъдебно производство. С искане от 19.03.2018 год., заедно с още пострадали лица, ищецът изрично поискал от Софийския военен съд да бъде ускорено наказателното производство по ДП № 11-048 от 1999 год. по описа на ВОП.

С определение № 1223 от 12.12.2022 год. на Софийски апелативен съд, 6-ти наказателен с-в, постановено по ЧНД № 821/2022 год., е отменено определение от 20.06.2022 год. по ЧНД № 2337/2022 год. на Софийски градски съд, НО, 9 с-в, с което е потвърдено постановление на ВОП-София от 31.05.2022 год. за прекратяване на наказателното производство по ДП № 1148/1999 г. на ВОП-София, като е отменено и цитираното постановление на ВОП-София за прекратяване на досъдебното производство и делото е върнато на ВОП-София за продължаване на процесуално-следствените действия.

Видно от Държавен вестник, бр. 44 от 01.06.1990 год. е взето решение на парламентарната комисия на Народното събрание от 15.01, 06.03, и 30.03.1990 год., с което е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене общо 517 лица, във връзка с насилствена промяна на имената на една част от българските граждани, сред които е посочено и лице с имена К. Д. Е., което според представените заповед №В543 от 25.03.1985 год. и удостоверение изх.№р.22989 от 26.01.1993 год. е било въдворено по политически причини в ТВО Белене за времето от 05.01.1985 год. до 16.04.1986 год. Видно от удостоверение за идентичност на лице с различни имена на [община], с изх. № 27/09.03.2009 год., името на М. А. Е. е идентично с К.

Д. Е..

Въззивният съд е счел за безспорно, че през 1989 год ищецът и семейството му са били принудени, вследствие на репресиите, предприети срещу тях от властите в страната, да напуснат България и да се установят да живеят в Турция. Ищецът не твърди да е бил разпитван като пострадал, нито да са му предявявани материали по разследването, като в исковата молба е посочено, че на 19.10.2023 год. негов адвокат е получил призовка за предявяване на разследването по досъдебното производство на 10.01.2024 год. и това е първия момент, в който е призован да вземе участие в производството.

Като е кредитирал показанията на свидетеля Е. /син на ищеца/ при условията на чл. 172 ГПК, въззивният съд е приел за установено, че по време на Възродителния процес ищецът бил задържан през месец януари 1985 год. от властите – когато свидетелят бил на 16 години, ученик в Кърджали, прибрал се за зимната ваканция и баща му го нямало в къщата им в [населено място] глава, като не знаели дали е жив и къде се намира. Едва през м. май 1984 год. им казали, че е в Белене, като го пуснали на 18.05.1986 год. На 12.06.1989 год. ги изгонили от България и се изселили в Турция. Хорадата, които били заедно в Белене, всеки ден се събирали, за да говорят за това какво става с делата им и дали ще има справедливост.

Правели събрания и говорили как да действат по това дело Ищецът разбрал, че има такова дело отдавна, от приятелите си в Турция, като участвал в колективната жалба срещу прекратяване на делото. Организацията на тези хора, пострадали от възродителния процес, пускала жалби, но не получила отговор. За ищеца било много важно да получи 3 справедливост по това дело.

Въззивният съд е посочил, че по идентични правни спорове с предмет присъждане на обезщетения по чл. 2б ЗОДОВ за неимуществени вреди, претърпени от неразумната продължителност на досъдебното наказателно производство по сл. дело № 1/1991 год.

/придобило гражданственост като т. нар. "дело за възродителния процес"/, е установена трайна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК /която е цитирал/, според която нормата на чл. 2б от ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/. Съгласно тази практиката, разпоредбата на чл. 6, § 1 КЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, т.е. и лицето, пострадало от престъпление.

Решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото наказателно производство обуславя /има значение за/ съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението.

Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС, трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат предвид предметът и целта на Конвенцията. Разпоредбата на чл. 6 КЗПЧОС може да се приложи дори при отсъствие на искане /граждански иск/ за парично обезщетение – достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното "гражданско право".

Гражданските права и задължения трябва да бъдат предмет или един от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право.

Обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран като частен обвинител и/или граждански ищец във воденото наказателно производство, не променя качеството му на "жертва" /пострадал/ от деянието, предмет на обвинението. Това свое качество той има от момента на образуване на наказателното производство и това е датата, от която следва да се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срокът на воденото производство е разумен.

В тази връзка е приел, че по делото няма спор, че ищецът е бил включен в списъка на пострадалите лица от престъплението по чл. 387 НК – злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар. "възродителен процес" през периода 1984 год. – 1989 год., за 4 извършването на които престъпни деяния е образувано процесното досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991 год.; че същият е бил задържан и лишен от свобода, а впоследствие и принудително заселен в [населено място] глава. Следователно, в качеството си на пострадал от престъплението, ищецът разполага с активна легитимация по предявения от него иск по чл. 2б ЗОДОВ вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Независимо от фактическата и правна сложност и необходимостта да бъдат разпитани множество пострадали лица, повечето от които живеещи извън страната и с неизвестни адреси, процесното досъдебно наказателно производство, образувано още в началото на 1991 год., продължава да се развива извън рамките на всякакъв разумен срок, за което отговорност носят разследващите органи и Прокуратурата на Република България, осъществяваща контрол за законност върху техните действия, още повече, че обвиняемите са починали, а отделно от това е изтекла и абсолютната давност за провеждане на наказателно преследване.