Решение № 108 от 19.03.2025, Районен съд - Петрич
- Съд
- Районен съд - Петрич
- Дело
- Гражданско дело 1410/2024
- Вид
- Решение № 108
- Подписан
- 19.03.2025
- В сила
- 23.04.2025
- Състав
- Андрей Иванов Николов
Цитирани разпоредби
- чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146, ал. 1, т. 1 и т. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146, ал. 1, т. 1 и т. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 154, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 210, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 6 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 23 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 240, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 1, предл. 3 и 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 34, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 143, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 146, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 108 гр. П., 19.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Андрей Ив. Николов при участието на секретаря Величка Андреева като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело № 20241230101410 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са първоначални обективно (евентуално) съединени искове по чл. 26, ал. 1, предл. 3 и 1 ЗЗД, както и насрещна искова претенция по чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК.
Ищцата – Н. П. М., с адрес в с. К., общ. П., ул. „Б.“ № 22, ЕГН **********, твърди, че между нея (като кредитополучател) и ответника (като кредитодател) е бил сключен Договор за потребителски кредит с № 871392/31.05.2023 г. Сочи, че в чл. 11, ал. 1 от този договор е предвидено да заплати на кредитодателя неустойка, тъй като не му е предоставила обезпечение (гаранция). Счита, че цитираната уговорка е нищожна, защото влиза в колизия с добрите нрави и противоречи на разпоредбите на чл. 143, ал.
1 във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Смята, че не дължи на кредитодателя вземането по насрещния иск, защото кредитната сделка е и изцяло недействителна по чл. 22 ЗПК, заради нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от с. з. Иска нищожността на неустоечната клауза да бъде прогласена от съда, а насрещната искова претенция – отхвърлена.
Претендира съдебни разноски и предлага в полза на адвоката, който й е предоставил безплатна правна помощ по настоящото дело, да бъде присъдено съответно възнаграждение.
Ответникът – „С. К.“ ООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул.
„Ц. ш.“ № 115 Е, ет. 5, ЕИК ***, изразява позиция, че клаузата, уреждаща неустойката по договора, който е сключил с ищцата, е валидна и не страда от пороците, 1 поддържани от последната, Пояснява, че кредитът е бил изцяло усвоен, но не са изпълнени задълженията по неговото надлежно погасяване, а вече е настъпил крайният му падеж. Заявява, че в тази връзка ищцата дължи заплащането на кредитната сума от 1 000 лв., като сега претендира само част от нея – 602 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба (04.11.2024 г.) до погасяването. Изтъква, че задължението за връщане на тази сума ще е налице дори и сделката да бъде приета за недействителна по чл. 22 ЗПК, защото тогава ще се дължи невърнатата чиста стойност от кредита. Настоява визираното вземане да му бъде присъдено, заедно с направените съдебно-деловодни разходи.
Съдът приема следното:
1.) По съществото на спора (изводи от фактическа и от правна страна):
1.1.) Относно първоначалните искове:
Недействителността на правните сделки е родово понятие, което обединява всички сделки, имащи недостатък, предвиден в закона, който им пречи да произведат юридическото действие, искано от страните по тях. Нормативната й уредба е с разпоредби от императивен порядък. Нищожността пък е нейната най-тежка форма, доколкото нищожната сделка изначално не поражда ефекта, към който е насочена (вж. по-подробно по тези въпроси проф. В. Таджер, „Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II“, издателство „Софи-Р“, 2001 г., стр. 454 и сл.).
С оглед диспозитивното начало в исковия граждански процес (чл. 6 във вр. с чл.
124, ал. 1 ГПК), когато е сезиран с иск за обявяване на нищожността на правна сделка или на отделни клаузи от нея, съдът е обвързан да се произнесе само по релевирания в исковата молба порок. А ако нищожността е от значение за решаване на друг правен въпрос (например за дължимостта на претендирани вземания), съдът е длъжен да се произнесе по нея в мотивите на решението както при направени изрични възражения в тази насока, така и когато няма такива възражения, но самата нищожност произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства (съобр. мотивите и диспозитива на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/20 г., ОСГТК на ВКС).
В практически аспект е възможно една сделка (или клауза от нея) едновременно да страда от няколко порока, всеки от които да обуславя нищожността й, и всички те да са заявени от ищеца по съдебен път. Тогава ще става въпрос за първоначално обективно съединяване на искове (чл. 210, ал. 1 ГПК), понеже всяко различно основание за нищожност представлява основание на отделен иск (вж. Определение № 494/05.08.2011 г. по ч. гр. д. № 267/11 г., IV г. о. на ВКС).
В такава ситуация кумулативното разглеждане на исковете ще е допустимо, ако с уважаването на всеки от тях ще се постигнат различни правни последици за страните (вж. Решение № 245/31.10.2011 г. по гр. д. № 1189/10 г., ІІ г. о. на ВКС).
2
В случай че подобен правен интерес не е обоснован от ищеца, обективното съединяване на исковете за нищожност ще е от евентуален тип, при което уважаването на един от тях (т. е. на едно от изтъкнатите основания) ще изключи необходимостта от произнасянето по останалите (вж. Решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/11 г., І т. о. на ВКС). Логиката е, че така ще се постигне резултатът, търсен от ищцовата страна, и съответно няма да съществува правнолегитимен интерес от разглеждането и на другите пороци за нищожност, защото ефектът от съдебното прогласяване на нищожността поначало е еднакъв при всичките й основания (чл. 34, ал. 1 ЗЗД).
Тъй като определянето на основанието на предявения иск и на юридическата квалификация на правата и на възраженията, заявени от страните, е в прерогативите на съда, сезиран със спора (чл. 146, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК), той разполага и с правомощието да извършва преценка за съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, без да е обвързан от изявлението на ищеца в тази връзка (вж. Решение № 527/21.06.2010 г. по гр. д. № 1363/09 г., ІV г. о. на ВКС).
С доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, е отделено за ненуждаещо се от доказване признатото от страните обстоятелство за сключването помежду им на процесния договор, включително в частта му за неустоечната клауза, чиято нищожност ищцата релевира. Според тази уговорка, кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитодателя неустойка от 734,28 лв., ако не му предостави обезпечение чрез банкова гаранция или посредством поръчителство.
От съдържанието на договора и на погасителния план към него, копия от които са приобщени към доказателствения материал, се изясняват и останалите базисни параметри на кредитното правоотношение, а именно:
- главница – 1 000 лв.;
- годишен процент на разходите – 56,76 %;
- годишен лихвен процент – 45,50 %;
- обща стойност на плащанията, включваща главницата и договорната лихва – 1 155,72 лв., от което следва, че размерът на самата договорна лихва е 155,72 лв.;
- краен срок – до 27.12.2023 г.;
- погасяване – чрез 30 седмични погасителни, разписани по размер и падеж в погасителния план.
Съгласно постановките, възприети в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/09 г., ОСТК на ВКС, както и в съдебната практика, формирана след неговото приемане (вж. например Решение № 234/17.11.2016 г. по гр. д. № 1856/16 г., III г. о. на ВКС), една клауза за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави във всяка отделна хипотеза към момента на сключване на договора. Семантичната конструкция, върху която се 3 базира обсъжданото разрешение, се извежда от обстоятелството, че автономията на волята и свободата на договарянето не са неограничени. Страните могат да определят свободно съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на закона и на добрите нрави. Добрите нрави не са писани правила, а съществуват като общи юридически принципи или произтичат от тях (вж. и Решение № 776/05.01.2011 г. по гр. д. № 969/09 г., IV г. о. на ВКС).
Критериите, от които е детерминирана преценката дали дадена неустоечна уговорка накърнява пределите на нравствената допустимост, трябва да се основават на: естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойката; вида на неизпълнението, за обезщетяване на което е уговорена тя; начина на определянето й (като глобална сума или процент от главницата); базата за нейното начисляване (съотношение между задължението и предварително определеното обезщетение за вредите); наличието или липсата на уговорка за плаващо нарастване на размера на неустойката, с оглед на продължителността на неизпълнението; наличието на други правни способи, обезпечаващи изпълнението; принципа за забрана за неоснователното обогатяване, респ. възможни са и други критерии (вж. отново цитираното вече Решение № 776/05.01.2011 г. по гр. д. № 969/09 г., IV г. о. на ВКС, а също и Решение № 228/21.01.2013 г. по т. д. № 995/11 г., II т. о. на ВКС, Решение № 74/21.06.2011 г. по гр. д. № 541/10 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 142/12.03.2011 г. по т. д. № 336/10 г., II т. о. на ВКС и Решение № 4/25.02.2009 г. по т. д. № 395/08 г., I т. о. на ВКС).
В сегашната хипотеза уговорената неустойка е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното му задължение да предостави обезпечение на кредитодателя. Задължението за обезпечаване на основното задължение (за главницата и за договорната лихва) има вторичен характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху последното. На тази плоскост и доколкото неустойката е свързана с неизпълнението на вторично задължение, липсва адекватен критерий за преценка дали и как размерът й ще надхвърли вредите от неизпълнението. Същевременно непредоставянето на обезпечение за дадено (основно) задължение не води до претърпяването на някакви конкретни вреди. Размерът на самата неустойка се равнява на фиксирана сума (734,28 лв.), която представлява 73,43 % от главницата, и то заради непредоставяне на обезпечение, след като сделката вече е била сключена. Кредитополучателят е физическо лице, встъпило в договора с цел удовлетворяване на лични потребности от парични средства, а кредитодателят – търговско дружество, предоставящо потребителски кредити по занятие. В този смисъл кредиторът, въпреки че е имал възможността предварително да прецени участието си в договора, се е съгласил да предостави кредита без обезпечение. Ето защо и санкционирането на длъжника само поради последващо непредоставяне на обезпечение, с начисляването на неустойка, равняваща се на почти 3/4 от сумата по 4 кредита, явно не кореспондира с риска, който кредитодателят носи.
Очертаните характеристики на неустойката, съотнесени към принципните критерии, визирани по-горе, дават основание да се приеме, че неустоечната клауза е натоварена с функции, излизащи извън присъщите за нея обезпечителен и обезщетителен ефект. Тя пряко нарушава принципа на справедливостта и създава предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитодателя, за сметка на кредитополучателя, което противоречи на добрите нрави и я прави нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
В обобщение на казаното се налага финалната констатация, че първата от обективно евентуално съединените ищцови претенции е основателна, поради което не подлежи на разглеждане по същество втората такава, която е ориентираната към идентичен процесуален резултат, но на друго основание – за нищожност на същата договорна клауза, заради противоречието й със закона (чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД).
1.2.) Относно насрещния иск:
Уважаването на предявената насрещна искова претенция е последица от фактически състав, включващ кумулативната даденост на определени предпоставки, които се свеждат до: 1/ валидно облигационно отношение, породено от договора за кредит, което обвързва ответника (като кредитодател) и ищцата (в качеството й на кредитополучател); 2/ реалното предоставяне от кредитодателя на кредитополучателя на кредитната сума; 3/ изискуемост (настъпил падеж) на вземането, касаещо нейното връщане, и 4/ неизпълнение на корелативното задължението на кредитополучателя в тази насока.
Правилата, уреждащи разпределението на доказателствената тежест в исковия граждански процес (чл. 154, ал. 1 ГПК), възлагат на ответника, в качеството му на ищец по насрещния иск, да установи положителните предпоставки по него, а ако това бъде сторено, ищцата трябва да проведе доказване относно погасяването на задължението.
Разпечатката съдържа 38 от 81 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/97f040df-80c1-49c1-8af9-5e7f9e75f436