Решение № 4975 от 16.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4975 гр. София, 16.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело № 20251110147324 по описа за 2025 година

Предявени са искове по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК и чл. 55, ал. 1, пр. I ЗЗД от Б. А. Р. срещу „Н.“ ООД за прогласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит № ***********/17.08.2022 г. и за заплащане на сумата 384,35 евро/751,72 лева - платена при липса на основание по Договор за потребителски кредит № ***********/17.08.2022 г.

В искова молба са изложени твърдения, че страните са сключили договора за кредит, по който ищецът действал като физическо лице-потребител; получил е заемна сума от 2100,00 лв., при ГПР 48,85 %, фиксиран лихвен процент от 40,45%, която е дължима за срок от 24 м, с обща сума за връщане 3096 лв. и уговорка за обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Посочва, че в чл. 4, ал. 3 от договора е предвидено задължение за потребителя в срок до края на следващия ден от сключването на договора за заем да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия. В чл. 6, ал. 1 от договора е предвидено, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя дължи на кредитора неустойка от 3792.00 лв. В процесния случай не е представил обезпечение, доколкото условията за това били невъзможни и същата е начислена към общия дълг, който възлизал на 6888 лв. Ищецът поддържа, че клаузата за неустойка при непредоставяне на обезпечение в изключително кратък срок след сключване на договора за заем е нищожна поради противоречието й с добрите нрави; по същество е скрита лихва, което води до недействителност на съглашението като сключено в нарушение на чл. 11, ал.1, т.

10 от ЗПК, а именно не е обявен действителния ГПР, към чиято стойност следва да се включи това вземане. Намира, че като правна последица от това дължи само чистата стойност на кредита, а всичко надплатено подлежи на връщане.

Ответникът не оспорва, че в изпълнение на сключения с ищеца договор е получил сумата 2851,72 лв. Възразява по твърденията за нищожност на договора за кредит. Съглашението отговаря на изискванията на ЗПК – уговорената 1 неустойка отговаря на предвидените й функции да обезпечи изпълнението на задължението на кредитополучателя и евентуално да обезщети вредите от евентуално неизпълнение. Изискването на кредитора за предоставяне на обезпечение преследва законосъобразната цел да бъде създадена една привилегия, посредством която заемодателят да разполага с една по-висока степен на сигурност, че в случай на неизпълнение по договора ще може да събере вземанията си, включително чрез способите на принудително изпълнение. При изчисляване на ГПР е заложен единствено разход за възнаградителна лихва, а добавянето на каквито и да е други разходи към тази стойност би довело до надвишаване на законоустановения максимален праг по чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и няма основание неустойката да се числи към ГПР.

Намира осъдителния иск за неоснователен, доколкото дружеството не е начислявало неустойка по процесния договор за кредит, а с получената сумата от 2851,72 лева е погасена главницата -2100.00 лева и възнаградителна лихва 751.72 лева.

Съдът, като обсъди въведените в процеса факти, с оглед на събраните по делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3-4 от ГПК, прието е за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че страните са сключили Договор за потребителски кредит №***********/17.08.2022 г., по който ищецът е заплатил на ответника сумата 2851,72 лева; в ГПР не е включена сумата за неустойка по чл. 6, ал. 1 от договора, а ако се включи в ГПР, то същият ще надвиши 50 %.

От предметното съдържание на договора за потребителски кредит се установява, че е сключен по реда на ЗПФУР - предоставен от разстояние, за заемните средства от 2100,00 лева са дължими в срок до 18.08.2024 г. или 24 месечни вноски; при лихвен процент 40,45 %, годишен процент на разходите (ГПР) от 48,85 %. В чл. 4, ал. 3 от договора е уговорено, че в срок до края на следващия ден от сключване на договора кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сумата 3096,00лв. със срок на валидност до 19.08.2024 г. Според чл. 6, ал. 1 от договора, в случай че кредитополучателят не представи на кредитора гаранцията, той дължи на дружеството неустойка в размер на 3792,00 лв., която съгласно чл. 6, ал. 2 се начислява на месец, считано от изтичането на срока по чл. 4, ал. 3; а според ал. 5 неустойката се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план.

Съгласно чл. 6 от ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Страни по договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние са потребителят и доставчикът. На основание чл. 7, ал. 2 от с.з и § 13, т. 1 от ЗЗП, ищецът има качеството потребител, като физическо лице, което като страна по договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност, предвид което за спора са приложими правилата на ЗПК и ЗЗП.

Съгласно чл. 16 от ЗПК, задължение на кредитора е преди да предостави заемните средства да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на потребителя. Съдът намира, че уговорката за неустойка по чл. 6, ал.1, вр. чл. 4, 2 ал.3 от договора, противоречи на чл. 16 от ЗПК и произтича от неравноправна, съгласно чл. 143 от ЗЗП, поради което и нищожна клауза, вкл. на осн. чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Уговорката е във вреда на потребителя; не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Това е така, тъй като кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата професионална грижа по чл. 16 от ЗПК на потребителя. Неустойката обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на кредитора за правилната преценка за кредитиране, и реално не обезщетява вреди от противоправно и виновно поведение на длъжника. Потребителят е задължен в необосновано кратък срок да осигури обезпечение, което да отговаря на многобройни условия, изпълнението на които икономическите и социални фактори изискват време и съдействие от държавни и частни организации, което прави обективно невъзможно спазването му. Освен това, неустойката е в размер необосновано висок, с оглед стойността на главницата по договора, поради което противоречи на чл. 143,т.5 от ЗЗП.

Клаузата е част от типизиран и предварително изготвен текст, при което и на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП като неравноправна е недействителна. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка уговорка в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на с.з. е нищожна.

На основание чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от с.з., договорът за потребителски кредит е недействителен.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа, а по арг. от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, клауза - ясна и разбираема за приложимия лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съобразно правилото на чл. 20 от ЗЗД, при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват, във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. На тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие. Целта е да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите и да не се подменя формираната и обективирана в договора.

По арг. § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси.

Съгласно тази разпоредба посочените разходи включват и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, ако сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Дали действително става въпрос за допълнителни услуги, а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, е въпрос на конкретен анализ и преценка на условията по повод и при които е сключен договора за кредит.

3

Според Решение от 21.03.2024 г. по д. № C‑714/22 на СЕС, проверката не може да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при сключването на този договор; а да се вземат предвид всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в действителност с договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“; и по този начин да се заобиколи закона – чл.19,ал.5 от ЗПК. Прието е, ако в договора за потребителски кредит не е посочен ГПР, в контекста на българското законодателство - включващ всички предвидени разходи по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, договорът се счита за освободен от лихви и разноски, съответно води до неговата нищожност и връщане от страна на потребителя само на предоставената в заем главница, на основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Съдът, като взе предвид изложеното, приема, че кредитният продукт е предоставен при предварително изготвен договор, с бланково съдържание, без реален избор за потребителя относно уговорката за неустойка. Това се потвърждава от обстоятелството, че неустойката към датата на сключване на договора се предвижда да се начислява към месечните вноски, при което кредиторът я счита за част от дълга на длъжника, като включена в погасителната вноска. Уговорената в договора престация на потребителя, чието основание е с цел да получи или да продължи да ползва заемните средства, и предвид обстоятелствата, при които се начислява процесната неустойка – обезпечаване на правилната преценка за даване на заемните средства или дължима от потребителя сума за предоставяне на заемните средства, следва да се приеме, че наречена формално „неустойка“ касае плащане на скрито възнаграждение на кредитора за времето, през което ще е лишен от паричния ресурс, което по правната си същност е възнаградителна лихва (в този смисъл Решение № 6877/13.11.2025 г. по в. гр. д. № 14969/2024 г. по описа на СГС и др.). В настоящия случай е налице хипотезата на договорна конструкция, чиято цел е възнаграждението за заетата сума да бъде изведено извън рамките на уговорките за основните престации по договора. Ето защо договорът само формално покрива изискването за посочване на ГПР, но реалната му стойност, доколкото и вземането за така уговорената неустойка следва да се включи като разход по кредита, не съответства на заявеното от кредитора. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до правната последица нищожност на целия договор, на основание чл. 22 от ЗПК. Изложеното налага извод, че предявения установителен иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК е основателен. В допълнение следва да се посочи, че е иреленвантно дали след сключване на договора ответникът е начислил сумата за неустойка, доколкото преценката за нищожността на съглашението е относима към момента 4 на сключването му. При това положение и съгласно чл. 23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случай на платени суми над главницата, същите са недължимо платени. Този дава основание на съда да приеме осъдителната претенция за основателна в предявения размер от сумата 384,35 евро/751,72лв. (платеното над 2100 лв.) поради наличието на неоснователно имуществено разместване.