Решение № 660 от 22.05.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 660 гр. Пловдив, 22.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николинка Цветкова

Членове:

Фаня Рабчева Калчишкова

Радослав Георгиев при участието на секретаря Пенка Георгиева като разгледа докладваното от Николинка Цветкова Въззивно гражданско дело № 20265300500466 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 5460/09.12.2025г., постановено по гр. д. № 1219 по описа за 2025г. на Пловдивски районен съд, VI гр. с., се признава за установено в отношенията между В. Е. И., ЕГН ********** и „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *************, че клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 към Договор за потребителски кредит № **********от 03.01.2025г., сключен между В. Е. И. и „Ай Ти Еф Груп“ АД, предвиждаща начисляване на неустойка при непредоставяне но удостоверение от Централния регистър на длъжниците към Камарата на частните съдебни изпълнители, е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Осъжда В. Е. И., ЕГН ********** да заплати на „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК **********, сумата в размер на 5000 лв., представляваща чистата стойност на кредита по договор за потребителски кредит № ***********от 03.01.2025г., сключен между В. Е. И., ЕГН ********** и „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК ***********, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в съда – 05.03.2025г. до окончателното изплащане на вземането, като отхвърля иска за разликата над 5000 лева до първоначално предявения общ размер на насрещната осъдителна искова претенция от 5415, 01 лв. Осъжда „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *************да заплати на В. Е.

И., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата в размер на 240 лева – разноски за ДТ по делото. Осъжда „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК ***********да заплати 1 на адв. Д. Г. – АК Ловеч, на основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв., сумата в общ размер на 524, 15 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по делото. Осъжда В. Е. И., ЕГН ********** да заплати на „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК **********, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, сумата в общ размер 837, 03лв. – разноски по делото.

Против решението е постъпила въззивна жалба вх. № 7765/26.02.2026г. от „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК ************, в която се изразява становище, че същото е валидно и допустимо, но неправилно. Оспорва се извода на районния съд за нищожност на клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 към процесния договор, поради противоречие с добрите нрави и неравноправност по см. на ЗЗП. Оспорва се извода, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва да бъде включена в ГПР, според жалбоподателя било относимо към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло. Допълнителната такса за разглеждане и оценка на заявката на клиента също била законосъобразна и равноправна, тъй като отговаряла на всички изисквания на ЗПК. Моли се за отмяна на обжалваното решение и вместо него да бъде постановено ново, с което да бъдат отхвърлени претенциите на ищеца, както и да бъде осъден същия да заплати на дружеството сумата от 673, 54 лева, респ. 344, 38 евро, представляваща сбор от първите две изцяло падежирали вноски по договор за кредит № *******съгласно погасителен план, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване в съда на насрещната искова молба до окончателното плащане на вземането и сумата от 4741, 47 лева, съотв. 2424, 28 евро, представляваща предсрочно изискуема главница по договор за кредит № *******, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване до съда на насрещната искова молба до окончателното изплащане на вземането. Претендират се на правените разноски пред двете инстанции.

С отговора по чл. 263 от ГПК на другата страна се изразява становище за допустимост, но неоснователност на жалбата по подробно изложени съображения.

Моли се същата да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а оспорваното решение да бъде потвърдено. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗАдв.

Въззивната жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – ответник по главния иск и ищец по насрещните искове, останал недоволен от постановеното съдебно решение в обжалваните части, откъм съдържание е редовна, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните пороци в жалбата.За нарушение на императивни 2 правни норми съдът е длъжен да следи служебно и без да има изрично оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

След анализ на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобразявайки доводите на страните, свързани с приложението на императивни правни норми, съдът намира следното:

Предявеният главен иск пред първоинстанционния съд е с правно основание чл.

124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1, т. 3 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 към Договор за потребителски кредит № ***********от 03.01.2025г., сключен между страните, предвиждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на удостоверение от Централния регистър на длъжниците към Камарата на частните съдебни изпълнители, е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави.

При условията на евентуалност са предявени насрещни искове от първоначалния ответник по чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ във вр. с чл. 79 от ЗЗД, във вр. с чл. 9 от ЗПК за осъждане на ответника по тези искове да заплати на ищеца по тях сумата от 5415, 01 лв., от която: сумата в размер на 673, 54 лв., представляваща сбор от първите две изцяло падежирали вноски по договор за кредит № ********от 03.01.2025г., съгласно погасителен план към него и сумата от 4741, 47 лева, представляваща предсрочно изискуема главница по договор за кредит № ********от 03.01.2025г., ведно със законната лихва върху посочените суми, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в съда – 05.03.2025г. до окончателното изплащане на вземането.

Не е спорно по делото, че на 03.01.2025г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № *******и Приложение 1 към него, в изпълнение на които „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК **********, като кредитор, е представило на В. Е. И., ЕГН **********, кредит в размер на 5000 лева, която сума е била усвоена, при фиксиран лихвен процент – 48, 92 % и посочен ГПР – 64 %, с краен срок за погасяване – 03.01.2017г., на 24 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 336, 77 лв. Общата дължима сума е в размер на 8082, 48 лева.При формирането на ГПР са взети предвид следните допускания: кредитополучателят усвоява цялата сума по кредита и ползва същия за целия договорен срок, като погасява всяка вноска, включваща главница и лихва, на съответния падеж и изпълнява точно и в срок задълженията си. В Приложение № 5 към договора е предвидено на 28.01.2025г. кредитополучателят да предостави на кредитодателя удостоверение от ЦРД към Камарата на частните съдебни изпълнители, съгл. което да се установи дали срещу кредитополучателя има или няма образувани изпълнителни дела, както и че кредитополучателят е длъжен регулярно на всяко 28-мо число на месеца по време на срока на кредита, да предоставя 3 ново такова удостоверение.В чл. 4 от Приложение № 5 е предвидено, че при неизпълнение на това задължение, кредитодателят има право да начисли неустойка в размер на 250 лева за всяко отделно неизпълнение.

Първоинстанционният съд е приел в решението си, че уговорената неустойка в процесния договор, за неизпълнение на задължението за непредоставяне на удостоверение от ЦРД към Камарата на ЧСИ, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. В подкрепа на този извод решаващият съд е взел предвид, че уговорената неустойка е изначално дължима и не е обвързана с настъпването на каквито и да е вреди за кредитора.Същата се дължи и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорните вноски по кредита, съотв. не обезпечава изпълнението на основните задължения по договора за кредит, респ. на вредите от неизпълнението им. Макар да била уговорена като санкционна, доколкото се дължала при неизпълнение на договорно задължение, в случая неустойката водела до скрито оскъпяване на кредита. Непредоставянето на посоченото удостоверение било поставено като условие, при което разходите по кредита могат да се повишат, т. е.

„неустойката“ в случая се явявала разход по кредита, а не обезщетение. Задължението оставало скрито под формата на неустойка, допълнително възнаграждение за кредитора, добавък към възнаградителната лихва и поради това представлявала сигурна печалба за кредитора, която печалба би увеличила стойността на договора.

Пряката и непосредствена цел на уговорената неустоечна клауза обаче била да доведе до увеличаване на подлежащата на връщане сума и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредтополучателя.С въвеждането на тази клауза се нарушавал съществено принципа на добросъвестност и справедливост в гражданските и търговските правоотношения, без да се държи сметка за реалните вреди от неизпълнението.По този начин кредиторът си гарантирал допълнителен доход, като поставил в тежест на потребителя задължението по практическо обследване на кредитоспособността на последния, което трябвало да извърши самия кредитор и то преди отпускане на кредита.

В оспорваното първоинстанционното решение е прието също, че процесния договор за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като посочената стойност на ГПР в него не отговаря на реално прилаганата от кредитора, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които ищецът трябва да направи за неустойката по чл. 4 от Приложение № 5 към договора.Безспорно било по делото, че в размера на ГПР не била включена и предвидената в Приложение № 4 към договора такса, а разглеждането на документите и изплащането на кредита по своята същност представлявало дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита и разходите за тази дейност следвало да бъдат включени в цената на самата финансова услуга. Поради това било налице и нарушение на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК от страна на дружеството-кредитодател, като с тази такса се целяло единствено 4 неоснователно обогатяване за кредитора чрез увеличаване на размера на дълга за потребителя.Това водело и до нарушаване на принципа за добросъвестност при сключване на договорите, в нарушение на добрите нрави.Същевременно включването на посочените плащания в размера на ГПР водело до надхвърляне на допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР по кредитното правоотношение представлявало заблуждаваща търговска практика съгл. чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП, което подвеждало потребителя и не му позволявало да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Поради това на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК процесният договор за кредит бил изцяло недействителен и на основание чл. 23 от ЗПК на връщане подлежала само чистата стойност на кредита.

Изложените съображения от първоинстанционния съд досежно недействителността на процесния договор за потребителски кредит се споделят изцяло и от настоящия състав на съда, поради което на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на районния съд.Предвидената неустойка в договора излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.Както е посочил и решаващият съд, само по себе си непредставянето на обезпечение, не води до претъпяването на вреди.Основната цел на процесната неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на подлежащата на връщане сума по договора.Поради това клаузата за неустойка се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави.