Решение № 8895 от 30.12.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

30.12.2019г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шести ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА

Мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА при секретаря

Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 16531 по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение от 17.07.2018г. по гр.д. № 57409/2017г. Софийски районен съд, 28 състав отхвърлил като неоснователни предявените от „З.Л.И.” АД, ЕИК *******, срещу „З.А.Б.“ АД, ЕИК *******, иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) за сумата от 688.78 лв., представляваща невъзстановено застрахователно обезщетение по образуваната при ищеца щета № 0000-1361-13-250019 във връзка с ПТП, настъпило на 02.01.2013г. около 13:30 ч. в гр. Банско, на ул. „Неофит Рилски“, пред дом № 28 с участието на т.а. „Щаер От Хер“, рег. № *******, управляван от М.И.Р., и л.а. „Субару Трибека“, рег. № *******, паркиран, ведно със законната лихва върху главницата считано от 22.08.2017г. до окончателното заплащане на задължението, и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 161.11 лв. - лихва за забава за периода 14.08.2014г. - 22.08.2017г. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 150.00 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

С определение № 525675 от 05.11.2018г., което не е обжалвано от страните, по молба на ответника решението е изменено в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК, като ищецът е осъден да заплати на ответника и сумата 150 лв. – разноски за вещо лице.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „З.Л.И.” АД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По делото били доказани всички предпоставки за основателността на главния иск, а с извършеното на 31.08.2013г. частично плащане ответникът признал основанието на претенцията, но въпреки това в отговора на исковата молба бланкетно изразил съмнения относно покрития риск, валидността на застрахователната полица и общите условия на застраховката, както и вината на водача на товарния автомобил, застрахован при ответното дружество. Неправилно районният съд не отделил тези факти като безспорни, вместо което приел, че по делото не е установено наличие на покрит застрахователен риск, доколкото не са представени ОУ на застрахователния договор. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции, като за разноските в настоящата инстанция представя списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна „З.А.Б.“ АД не е депозирала отговор на жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание чрез процесуален представител оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство съгласно списък по чл.

80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран на 22.08.2017г. с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че в качеството му на застраховател по застраховка „Каско“ относно лек автомобил „Субару Трибека“, рег. № *******, изплатил на 05.02.2013г. на собственика на застрахования автомобил – В.М.М., по щета № 0000-1361-13-250019 застрахователно обезщетение в размер на 2 536.18 лв. за имуществените вреди, причинени в резултат на ПТП, състояло се на 02.01.2013г. в гр. Банско. Съгласно съставения двустранен констативен протокол за ПТП, виновен за настъпването му бил водачът на товарен автомобил „Щаер От Хер“, рег.

№ ******* – М.И.Р., чиято гражданска отговорност била застрахована при ответника към датата на ПТП. С извънсъдебна покана от 08.08.2013г. ищецът предявил регресната си претенция за сумата от 2 551.18 лв., включваща и 15 лв. обичайни ликвидационни разноски. Ответникът му възстановил /чрез извършено на 31.08.2013г. прихващане/ сумата 2 023.51 лв., а остатъкът в размер на 527.67 лв. не бил заплатен до завеждане на исковата молба в съда. Искал е от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати тази сума, заедно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда на 22.08.2017г. до окончателното плащане, както и сумата 161.11 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 14.08.2014г. – 21.08.2017г. включително.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.

131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове по основание и размер. Считал, че процесното ПТП не съставлявало покрит риск по застраховка „Каско“, тъй като ищецът не бил представил ОУ на договора. Съставеният ДКП бил частен документ без удостоверителна функция за отразеното в него, поради което го оспорвал относно механизма на ПТП и вината на застрахования при ответника водач. Искът бил завишен по размер, като платената извънсъдебно сума в размер на 2 023.51 лв. била напълно достатъчна за възстановяване на вредите по застрахованото при ищеца МПС. Релевирал е и евентуално възражение за погасяване по давност на част от вземането за лихви за забава. Искал е от съда да отхвърли предявените искове.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно, но въззивният съд го намира за недопустимо в частта, с която районният съд се е произнесъл по иска с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ над размера от 527.67 лв. до 688.78 лв. Главният иск е бил предявен за размер от 527.67 лв., което е видно както от описания в обстоятелствената част начин на формиране на размера на претенцията, така и от посочената в титулната част на исковата молба цена на исковете:

527.67 лв. – главница, и 161.11 лв. – мораторна лихва, общо 688.78 лв. Ако е имал неяснота относно размера на иска за главницата, районният съд е следвало да остави исковата молба без движение за уточняването му, което не е сторил.

Поради това, като се е произнесъл по главния иск над претендирания от ищеца размер, първоинстанционният съд е постановил недопустимо в тази част решение, което на основание чл. 270, ал. 3 ГПК следва да бъде обезсилено в същата част.

В допустимата му част въззивният съд намира атакуваното решение за частично неправилно по следните съображения:

За да отхвърли предявения главен иск, а оттам и акцесорния му иск за лихви районният съд е приел, че ищецът не е доказал настъпилото ПТП да съставлява покрит застрахователен риск, въпреки релевираното от ответника възражение в тази връзка, че не били представени ОУ на договора по застраховка „Каско“.

Този извод не се споделя от настоящия въззивен състав. Ангажирането на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” на причинителя на вредата при иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) е свързано с установяване на следните кумулативно дадени предпоставки: 1. Валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществено застраховане между увреденото лице и застрахователното дружество-ищец; 2. Настъпване на застрахователно събитие в срока на действие на договора и заплащане на застрахователно обезщетение от дружеството-ищец; 3.

Предпоставките по чл. 45 ЗЗД по отношение на причинителя на вредата – противоправно деяние, вина, вреди и причинно-следствена връзка между деянието и причинените вреди; 4. Наличие на валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Гражданска отговорност” към датата на ПТП с дружеството-ответник относно МПС, с което са причинени вредите. В тежест на ищеца е да докаже тези предпоставки (с изключение на субективната предпоставка по чл. 45 ЗЗД – вината, по отношение на която чл. 45, ал. 2 ЗЗД установява законова презумпция), както и размера на вредата към датата на настъпване на застрахователното събитие, определен по средни пазарни цени към същия момент.

В случая от приетите по делото писмени доказателства – полица по застраховка „Каско“, валидна към датата на ПТП, двустранен констативен протокол за ПТП, преписка по образуваната при ищеца щета, съдържаща опис на щетите от ПТП, проформа фактура и доказателства за плащане на обезщетение на собственика на увреденото МПС, както и от неоспореното заключение на САТЕ, прието в първата инстанция, всички ценени съвкупно с факта на извършеното от ответника частично плащане, което представлява извънсъдебно признание на основанието на регресната претенция, съдът намира тези предпоставки за доказани по безспорен начин.

Ответникът не е твърдял, че е извършил плащане поради грешка и без основание, с оглед на което плащането представлява извънсъдебно признание както на факта, че процесното ПТП съставлява покрит застрахователен риск по договора между ищеца и увредения собственик на лекия автомобил, така и относно вината на застрахования при ответника делинквент. Ето защо въззивният съд намира за неоснователни възраженията на ответника в тази връзка.

С оглед така приетото, спорът между страните се свежда до размера на дължимото застрахователно обезщетение.

Съгласно чл. 208, ал. 3&nbsp КЗ (отм.), застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието, но не повече от действителната стойност на увреденото имущество. В разпоредбата на чл. 203, ал. 2&nbsp КЗ (отм.) е дадено определение на действителната стойност - стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество, а в ал. 3 се определя възстановителната стойност - цената за възстановяване на имуществото от същия вид, без прилагане на обезценка. Застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата до размера на платеното застрахователно обезщетение, което следва да съответства на размера на реално претърпените вреди. Те се съизмеряват с действителната стойност на причинените вреди или средната пазарна стойност на вредата към момента на ПТП, респективно пазарната стойност на ремонта за отстраняване на настъпилата вреда и възстановяване на имущество от същия вид с присъщите разходи, като не следва да се приспадат суми за овехтяване.

Следователно дължимото обезщетение от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” се определя в размер на действителната стойност на вредата към деня на настъпване на събитието, и съответно е лимитиран от застрахователната сума по договора - чл. 267, ал. 3&nbsp КЗ (отм.). Обезщетението обхваща средствата, необходими за възстановяване на щетите, а тези средства съответстват на средните пазарни цени на вложените нови части, материали и труд за ремонт на автомобила, без прилагане на обезценка.

В случая, съгласно приетото в първоинстанционното производство заключение на САТЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно се установява, че от техническа гледна точка описаните вреди по лек автомобил „Субару Трибека“ са в причинна връзка с механизма на ПТП, описан в ДКП. Стойността на вредите по средни пазарни цени към датата на ПТП възлиза на 2 418.13 лв. с ДДС, а с включени ликвидационни разноски от 15 лв. – на 2 433.13 лв., или невъзстановеният дължим остатък е в размер на 409.62 лв.

Ето защо съдът приема, че действителната стойност на вредите, определена по средни пазарни цени към датата на ПТП, възлиза на 2 418.13 лв. С платената от ответника извънсъдебно сума от 2 023.51 лв. са погасени 2 008.51 лв. – застрахователно обезщетение, и 15 лв. – ликвидационни разноски, поради което остава да дължи сумата 409.62 лв. До този размер главният иск е основателен и следва да бъде уважен, като се присъди и законната лихва върху тази сума от завеждане на исковата молба в съда на 22.08.2017г. до окончателното й изплащане.

Разпечатката съдържа 38 от 59 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/97ce98e1-25a5-49e0-889a-3ebbb34468a3