Определение № 4149 от 27.10.2022, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4149 гр. София, 24.10.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Бранислава Павлова

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова като разгледа докладваното от Теодора Гроздева Частно касационно гражданско дело № 20228003103601 по описа за 2022 година Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по подадена от С. В. Р. частна жалба против определение № 1650 от 24.06.2022 г. по ч.гр.д.№ 3876 от 2021 г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение , 15-ти състав, с което е потвърдено определение № 273880 от 21.09.2021 г. на Софийския градски съд за връщане на подадена по гр.д.№ 11070 от 2020 г. от С. Р. насрещна искова молба.

В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение и се моли то да бъде отменено.

Като основания за допускане на касационното обжалване на определението се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК.

Поставят се следните правни въпроси:

1. Допустимо ли е в едно и също производство да бъдат предявени за решаване от страните, чрез искова молба и насрещна искова молба, и двете хипотези на спора за материално право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ- за притежаването на спорното право и за местата, на които са били ситуирани на терен имотите, претендирани от ищеца и ответника за възстановяване по ЗСПЗЗ ? По този въпрос се твърди противоречие на определението с т.2 от Тълкувателно решение № 1 по гр.д.№ 11 от 1997 г. на ОСГК на ВС, касаеща допустимостта на исковете по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, решение № 127 от 25.08.2015 г. по гр.д.№ 3806 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 18 от 1

19.02.2016 г. по гр.д.№ 4592 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о. Освен това се твърди, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

2. Длъжен ли е в своите мотиви съдът да обсъди всички твърдения, възражения и аргументи на страните, както и техните доводи и да формира и изложи в определението си собствени фактически и правни изводи по направените от страните оплаквания и възражения ? По този въпрос се сочи противоречие с т.18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр.д.№ 4581 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 35 от 24.04.2020 г. по гр.д.№ 1939 от 2019 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

Освен това се твърди, че обжалваното определение е очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Ответникът по частната жалба И. И. Н. оспорва същата. Излага съображения за неоснователност на жалбата и моли тя да бъде оставена без уважение.

Останалите ответници по частната жалба М. Й. Н. и В. И. Н. не вземат становище по нея.

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение приема следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в едноседмичния срок по чл.275, ал.1 ГПК /жалбоподателят е бил уведомен за обжалваното определение на 01.07.2022 г., а частната жалба е подадена на 08.07.2022 г./ и срещу определение на въззивен съд, което съгласно чл.274, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

Не са налице обаче посочените в жалбата основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Софийския апелативен съд по поставените въпроси поради следното:

Първият поставен въпрос не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който би могъл да обуслови допускане на касационното обжалване на определението. Съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, този въпрос следва 2 да е обусловил изводите на съда в обжалвания съдебен акт /решение или определение/. В конкрения случай поставеният въпрос по съществото си е дали могат да бъдат съединявани в едно производството два иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Този въпрос обаче не е бил разглеждан в обжалваното определение и по него съдът не се е произнесъл. За да постанови определението си за потвърждаване определението на първоинстанционния съд за връщане на подадената насрещна искова молба, въззивният съд е изложил други мотиви: не че е недопустимо да бъдат съединявани за разглеждане в едно производство първоначален и насрещен иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, а че в случая предявеният насрещен иск е недопустим, тъй като в петитума на насрещната искова молба не се претендира за установяване на правоотношение, а за установяване на факт с правно значение, за който законът не е предвидил възможност да се установява по съдебен ред /чл.124, ал.4 ГПК/.

Няма противоречие между обжалваното определение и посочената практика на ВКС и по въпроса дали искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е иск за установяване на правоотношение или за установяване на факт с правно значение /този въпрос може да се изведе от поставения от жалбоподателя първи въпрос/. В практиката на ВКС, включително посочената от жалбоподателя, безпротиворечиво се приема, че искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е за установяване на правото на собственост на подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ земеделски имот към минал момент /моментът на внасянето на имота в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях селскостопанска организация/. Действително, в производството по предявен иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ следва да се установи точното местоположение на притежавания към миналия момент имот, но предмет на иска и на делото във всички случаи /и когато ищците и ответниците спорят кой е собственик на един имот към момента на неговото обобществяване, и когато ищците и ответниците твърдят, че са собственици на различни имоти, но спорят относно точното местоположение на собствения им имот към настоящия момент и идентичността му с описания в исковата молба имот/ е правото на собственост върху имота в претендираните граници, а не установяването на местоположението и границите му като факти с правно значение.

По втория поставен от жалбоподателя въпрос също няма противоречие между обжалваното определение и практиката на ВКС. Посочените от 3 жалбоподателя решения на ВКС касаят обжалване на постановени от съда решения. В настоящия случай се обжалва определение за връщане на насрещна искова молба, в който случай въззивният съд не се произнася по доводите и възраженията на страните, касаещи съществото на спора.

Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк.д.№ 6 от 2017 г. на ОСГТК на ВКС, при произнасяне по частна жалба срещу определение въззивният съд следва да извърши цялостна проверка на валидността, допустимостта и правилността на обжалваното определение, без да е ограничен от наведените в частната жалба оплаквания. Напълно в съответствие с приетото в това тълкувателно решение съставът на Софийският апелативен съд е извършил служебна проверка на валидността, допустимостта и правилността на обжалваното определение на първоинстанционния съд и обосновано е достигнал до извод за правилност на това определение.

Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че определението на Софийския апелативен съд е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на съдебен акт, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността му да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото.

Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното определение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови определението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и другите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на определението на 4

Софийския апелативен съд: Няма вероятност определението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна частна жалба и без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на определението на Софийския апелативен съд не следва да бъде допускано.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1650 от 24.06.2022 г. по ч.гр.д.№ 3876 от 2021 г. на Софийюския апелативен съд, търговско отделение, 15-ти състав.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5