Определение № 588 от 29.07.2024, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 588 гр. София, 26.07.2024 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ивайло П. Г.

Членове:

Росина Н. Дончева

В.ия Р. Стоилова като разгледа докладваното от В.ия Р. Стоилова Въззивно частно гражданско дело № 20241800500560 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 3446/12.06.2024 г., депозирана от „С.К.“ ООД, чрез адв. Х. М. против Определение № 307/16.05.2024 г., постановеното по гр.д. № 1140/2023 г. по описа на Районен съд – Ихтиман, първи граждански състав, с което е оставено без уважение искането по чл. 248, ал. 1 ГПК на „С.К.“ ООД за изменение на постановеното по делото решение № 56 от 22.03.2024 г. в частта за разноските.

В жалбата се поддържа, че не е била налице хипотезата на чл. 38, ал. 1, т.

2 ЗА, тъй като ищецът не бил материално затруднено лице, съответно нямало основание за присъждане на възнаграждение на процесуалния му представител по този ред, като твърди да е представил доказателства в подкрепа на твърденията си, които обстоятелства неправилно не били отчетени от първоинстанционния съд. На следващо място твърди, че размера на присъденото адвокатско възнаграждение не е съобразен с обективните критерии по които последното следва да се определи, а именно обемът и сложността на извършената работа, величината на защитавания интерес и фактическата и правна сложност на делото, като съдът погрешно е определил адвокатско възнаграждение в прекомерен размер. Моли да бъде отменено атакуваното определение и на негово място да бъде постановено друго, с което да бъде изменено решението, като бъде отхвърлено искането на ищеца за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА, поради липса на предпоставките за това.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна Е. Н. П., чрез пълномощника му адв. В. С., в който се изразява становище за неоснователност на частната жалба. Моли съдът да 1 потвърди обжалваното определение.

Съдът, след като разгледа частната жалба и писмения отговор и се запозна с данните по делото, намира следното.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Производството по гр. д. № 1140/2023 г. по описа на РС - Ихтиман е образувано по искова молба подадена от Е. Н. П., чрез пълномощника му адв. В. С., с която против „С.К.“ ООД е предявен иск, с правно основание чл.

26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № 830770/18.03.2023 г., поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, сключен между Е.

Н. П. и „С.К.“ ООД, а при условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД за прогласяване на нищожност на отделни клаузи от договора, а именно чл. 3, ал. 1, т. 7 и чл. 6, ал. 1 и ал. 2 поради противоречие на закона и накърняване на добрите нрави.

В първоинстанционното производство е представен договор за правна защита и съдействие от 16.10.2023 г., с който е договорено на ищеца да бъде оказана безплатно адвокатска помощ за процесуално представителство по делото, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА - материално затруднено лице.

Във връзка с оказаната безплатно адвокатска помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, пълномощникът на ищеца - адв. В. С., е направил искане за присъждане на възнаграждение, съгласно представения по делото списък по чл. 80 от ГПК, в размер на общо 1116.00 лева, от които 651.00 лева по иска за нищожност на договора и 465.00 лева по иска за лихва.

С постановеното по делото решение № 56/22.03.2024 предявеният от ищеца иск е уважен, като е прогласен за нищожен Договор за паричен заем от 18.03.2023г., сключен между Е. Н. П. и „С.К.“ ООД. Ответникът е осъден да заплати на адв. В. С. сума в размер на 651.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставеното на страната безплатно процесуално представителство.

С молба по чл. 248, ал. 1 от ГПК, депозирана от „С.К.“ ООД, е направено искане за изменение на решението в частта за разноските.

С обжалваното в настоящото производство определение районният съд е оставил без уважение молбата на жалбоподателя, като е приел, че за съда не съществува задължение да извършва проверка дали действително е налице посоченото в договора за правна защита и съдействие основание за предоставяне на безплатна адвокатска помощ, доколкото не следва да се намесва в договорните отношения между клиент и неговия адвокат. На следващо място е приел, че макар съобразно Решение от 25.01.2024 г. по дело С – 438/22 на СЕС съдът да не е обвързан от посочения в Наредба № 1/09.01.2004 г. минимален размер на адвокатското възнаграждение, то 2 настоящото производство се явява с фактическа и правна сложност, поради което присъденото адвокатско възнаграждение се явява в справедлив размер и не следва да бъде намалявано под посочения в наредбата минимум.

Тези изводи на районния съд са неправилни и не се споделят от настоящата инстанция.

Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокат може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица, а съгласно чл.

38, ал. 2 ЗА ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което съдът определя по размер и осъжда другата страна да го заплати. В случая е представен още в първоинстанционното производство договор за правна защита и съдействие, видно от който адв. В. С. и ищецът са се съгласили адвокатът да окаже на ищеца безплатно адвокатска помощ при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Както е прието в Определение № 163 от 13.06.2016 г., постановено по ч.гр.д. № 2266 от 2016 г. на ВКС, I г.о. преценката за наличие на материална затрудненост при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА следва да бъде направена с оглед конкретните данни по делото, като при липса на спор между страните достатъчно доказателство за осъществяване на основанията по чл.38, ал.1, т.1-3 ЗА за безплатна правна помощ представляват съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна помощ, респективно изявлението на представляваната страна или нейния процесуален представител, ако такъв договор не е представен. Противната страна в производството, която по правилата на чл.78 ГПК следва да заплати направените по делото разноски, разполага с процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ по реда на чл.248 ГПК с искане за изменение на постановения съдебен акт в частта му за разноските, като носи и тежестта да установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице, каквото е сторила и в настоящият случай. Предвид изложеното настоящият състав намира, че са неправилни изводите на първоинстанционния съд, в частта в която е приел, че за съда не съществува задължение да извършва проверка дали действително е налице посоченото в договора за правна защита и съдействие основание за предоставяне на безплатна адвокатска помощ, тъй като съобразно цитираната съдебна практика при сторено от противната страна оспорване, последната следва да докаже, че посочените предпоставки не са налице. В случая противната страна – „С.К.“ ООД е направила такова оспорване, представила е и доказателства в подкрепа на твърденията си, че ищецът не е материално затруднено лице, а именно искане за сключване на договор за кредит от 18.03.2023 г. от Е. Н. П., видно от което последният е декларирал приходи от заплата в размер на 2000.00 лева, като е посочил, че има разходи за наем в размер на 350.00 лева и разполагаем доход 1530.00. Други доказателства за притежавано от Е. Н. П. имущество и доходи частният жалбоподател не е ангажирал.

3

Следва да се отбележи, че по въпроса за това какви са критериите за преценка дали едно лице е материално затруднено по см. на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА не е формирана съдебна практика, като настоящият състав намира, че следва се приложат по аналогия критериите за освобождаване от държавна такса и разноски по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК, като се съобрази имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за заплащането на адвокатско възнаграждение. В настоящият случай дължимото адвокатско възнаграждение, съобразно цената на иска и минимума предвиден в Наредба № 1/09.01.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е в размер на 651.00 лева, съпоставен с имущественото състояние на ищеца, който е декларирал разполагаем доход от заплата в размер на 1530.00 лева на месец, представлява повече от 1/3 от тях. Съпоставяйки размера на дължимия минимален размер на адвокатско възнаграждение и месечния доход на молителя, както и отчитайки данните на НСИ за 2024 г. за необходимите за издръжка на едно лице средства, които са в размер на около 2 500 лева, както и определената от МС линия на бедност за 2024 г. от 526 лева, настоящият състав счита, че заплащането на дължимото адвокатско възнаграждение за производството би създало значителни затруднения за ищеца. Затова недоказани са твърденията на частния жалбоподател, че към момента на сключване на договора за оказване на безплатна правна помощ ищецът не е бил материално затруднено лице, а доколкото той носи отговорността за разноските по първоинстанционното производство, правилно същият е осъден да заплати дължимото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА. Частният жалбоподател не е представил други доказателства, които да опровергават този извод.

Настоящият състав обаче не споделя извода на първоинстанционния съд, че присъденото адвокатско възнаграждение се явява в справедлив размер и не следва да бъде намалявано под посочения в наредбата минимум. В определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о. е извършена преценка на съответствието на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, която препраща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, с правото на ЕС съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд. Прието е, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 ЗА правило, че съдът 4 присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по- висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело С- 438/22 на СЕС.

По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Изложени са съображения, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в Наредба за заплащане на правната помощ, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.