Решение № 1300 от 07.11.2024, Районен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1300 гр. Варна, 07.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 1 СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ивелина Димова при участието на секретаря Петя В. Георгиева като разгледа докладваното от Ивелина Димова Административно наказателно дело № 20243110202606 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Настоящото производство е образувано на основание чл.58д и сл. от ЗАНН.

Подадена е жалба от П. Т. Т. от гр.Варна срещу Наказателно постановление № 218/27.05.2024г. на заместник- кмет на Община Варна, с което на лицето било наложено административно наказание “глоба” в размер на 50 лева, на основание чл.178е от ЗДвП.

Жалбоподателят отрича извършването на административно нарушение и оспорва приетата от наказващия орган фактическа обстановка. Привежда доводи за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати при провеждането на административнонаказателното производство. Моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло наказателното постановление.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява лично. Представлява се от адв.А. А., който поддържа жалбата на изложените в нея основания.

Представител на въззиваемата страна изразява становище за неоснователност на жалбата. Моли наказателното постановление да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на евентуално претендираните от жалбоподателя разноски за адвокатски хонорар.

Жалбата е подадена от легитимирана страна– наказаното физическо 1 лице, в преклузивния 14-дневен срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН , срещу акт, подлежащ на съдебен контрол и пред надлежния съд – по местоизвършване на претендираното нарушение, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна, по следните съображения:

Въз основа всички събрани по делото доказателства, съдът установи от фактическа страна следното: На 26.02.2024г. жалбоподателят паркирал собствения си лек автомобил марка “Фолксваген” с ДК№ СВ 2605 СМ на ул.“Студентска“, в гр.Варна, до сграда №10А, върху тревна площ.

Автомобилът бил забелязан от св.В. Д. А., на длъжност полицай в сектор „Общинска полиция“ при ОД на МВР-Варна, който направил справка за собствеността на превозното средство и оформил уведомление за издаване на фиш за налагане на глоба на жалбоподателя. Поради подадено от него възражение против издадения фиш, с писмо, получено от него на 26.04.2024г., Т. бил поканен да се яви за съставяне на АУАН, като му било разяснено, че ако не е управлявал превозното средство на датата на нарушението, следва да представи декларация по чл.188 от ЗДвП. Такава декларация не била представена и на 30.04.2024г. св.Н. Г. К.-командир на отделение в сектор „Общинска полиция“ при ОД на МВР-Варна, съставила акт за установяване на административно нарушение на Т. за това, че е паркирал собствения си автомобил в градина. Актът бил съставен в присъствието на жалбоподателя, бил предявен и подписан с общи възражения. Писмени такива били депозирани в срока по чл.44 ал.1 от ЗАНН, но били счетени за неоснователни от наказващия орган. Въз основа на съставения акт, на 27.05.2024г. било издадено и атакуваното наказателно постановление, с което на жалбоподателя била наложена глоба в размер на 50,00 лева, на основание чл.178е от ЗДвП, за нарушение на чл.15, ал.7 от ЗДвП.

Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото доказателства- от разпита на свидетелите Н. Г. К. и В.

Д. А., както и от приобщените по реда на чл.283 от НПК писмени доказателства. Показанията на разпитаните свидетели следва да бъдат кредитирани като последователни, безпротиворечиви и логични, като липсват основания за съмнение в тяхната достоверност. Двамата не извличат ползи от твърденията си, като не се установява и друг мотив за отклоняване от обективната истина, при което липсват основания същите да бъдат счетени за заинтересовани или предубедени.

С най-голямо значение за изясняването на делото са показанията на св.А., който лично е възприел местоположението на процесния автомобил, площта, върху която е паркиран и предоставя необходимата информация в тази връзка.

От приобщените писмени доказателства с най-голямо значение са служебно изисканите справки от Община Варна, копия от регулационен план, справка от КК за ПИ №*** и др., които позволяват изложената 2 фактическа обстановка да бъде счетена за установена по несъмнен начин.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: В настоящото производство съдът следва да извърши проверка на законността на оспореното пред него наказателно постановление, като следва да прецени правилно ли са приложени процесуалният и материалният закон, с оглед описаните в НП факти и обстоятелства, както и съответстват ли те на приложената от административнонаказващия орган санкционна норма.

При извършената цялостна служебна проверка с оглед задължението си по чл.314, ал.1 НПК съдът установи, че при издаването на обжалваното наказателно постановление не са допуснати съществени процесуални нарушения на нормите на ЗАНН, водещи до неговата отмяна. Наказателното постановление е издадено от компетентен орган, упълномощен със Заповед № 4079/23.11.2023г. на кмета на Община Варна, в шестмесечния преклузивен срок. Описанието на нарушението е достатъчно пълно и ясно, като позволява на санкционираното лице да разбере извършването на какво нарушение му е вменено и да организира адекватно защитата си.

В жалбата се твърди наличие на съществени нарушения на процесуалните правила, но конкретни такива не са посочени, а и не се установяват при извършената проверка от съда.

По приложението на материалния закон съдът установи следното:

Разпоредбата на чл.15, ал.7 от ЗДвП забранява преминаването и паркирането на пътни превозни средства в паркове, градини и детски площадки в населените места извън обозначените за това места. В случая актът за установяване на административно нарушение е съставен на жалбоподателя за това, че е паркирал личния си автомобил в градина.

Доколкото Законът за движение по пътищата не съдържа легална дефиниция на понятията, ползвани от чл. 15, ал. 7 и чл. 178е – паркове и градини, установената съдебна практика приема, че преценката за извършено нарушение по чл. 178е от ЗДвП следва да бъде направена с оглед специалните норми на Закона за устройство на територията. Съобразно нормата на чл. 61 от ЗУТ посочените обекти (паркове и градини) съставляват озеленени площи за широко обществено ползване - основа на зелената система на територията на общините и предвидени като местоположение и площ с подробните устройствени планове. Съгласно чл. 103, ал. 2 от ЗУТ , Общите устройствени планове определят преобладаващото предназначение и начин на устройство 3 на отделните структурни части на териториите, обхванати от плана, а по силата на чл. 107, ал. 1 от ЗУТ с Общия устройствен план на град с неговото землище или на селищно образувание с национално значение се определят „територии за паркове и градини“. Конкретното предназначение на териториите се определя от подробните устройствени планове, които според чл.108, ал.1 ЗУТ конкретизират устройството и застрояването на териториите на населените места и землищата им, както и на селищните образувания.

За осъществяването на нарушение по чл. 15, ал.7 от ЗДвП следва да е налице озеленена площ, която е предвидена с плана като парк или градина, като същата следва да е реализирана реално, тъй като ако планът в тази му част не е осъществен на практика, няма да е налице такъв обект. Видно от текста на подаденото срещу фиша възражение, спорът между страните е относно статута на процесното място, на което е паркиран автомобила и представлявало ли е то градина по смисъла на чл.15, ал.7 от ЗДвП. Във възражението жалбоподателят е заявил, че процесното място не е градина, а е урегулиран имот, собственост на Община Варна, попадащ в територия, предвидена за комплексно застрояване. От приложения по АНП отговор от ВрИД кмет на район „Приморски“ от 05.04.2024г. е видно, че действително мястото на паркиране попада в имот с идентификатор *** по КК, който е собственост на Община Варна и е предвиден „За комплексно застрояване“. Служебно от съда са изискани доказателства за това какво според ПУП на гр.Варна е предвиждането за участъка до бл.10А на ул.“Студентска“ в гр.Варна и реализирано ли е то на място. От постъпилата справка от Община Варна с вх. №77535/30.09.2024г. е видно, че според устройствения план, представляващ ЗРП на 24-ти микрорайон по плана на гр.Варна, одобрен със Заповед №115/25.09.1987г. на председател на ИК на Общински народен съвет, по част „регулация“, територията, в която попада процесния поземлен имот е с конкретно отреждане „за жилищен комплекс, магазин, ресторант, културен дом, ОФ клуб“. По част „застрояване“ поземленият имот попада в зона за комплексно застрояване, в която съобразно предвижданията на плана са изградени жилищни терени, обществени терени, зелени площи и улици.

За изясняването на въпроса за статута на точното място, на което е паркиран автомобилът, съдът съобрази на следващо място показанията на св.А., който сочи, че площта, на която се е намирало превозното средство, 4 представлява тревна площ, обкантена с бордюр. В практиката си ВКС подчертава, че разпоредбата на чл. 14 НПК въвежда общото правно положение, че доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила, а в съответствие с чл. 117 НПК, със свидетелски показания могат да се установяват всички факти, които свидетелят е възприел и които допринасят за разкриване на обективната истина (Решение № 280 от 8.02.2018 г. на ВКС по н. д. № 876/2017 г., II н. о., НК) . Поради това съдът намира за достатъчни показанията на св.А. за установяване на обстоятелството, че автомобилът действително се е намирал върху част от поземления имот, предвидена и изпълнена като озеленена площ.

При така установеното съдът приема, че автомобилът на наказаното лице е бил паркиран върху градина, а именно- върху пространство, предназначено за тревна площ, което е било оградено с бордюр и е било настлано с почва, осигуряваща развитието на тревиста растителност.

Доколкото не може да се очаква от гражданите при паркиране да извършват проверка с какво предназначение според ПУП е съответното място, ориентир в тази насока са външните признаци на съответния обект. Обособяването на определено място с бордюр и др. под. и настилането му с почва, предназначена за развитие на растения, е достатъчно обектът да бъде възприет като градина и да мотивира въздържане от паркиране там. В практиката си ВАдмС приема изрично, че след като дадено пространство е било обособено от пътното платно с бордюр и е било посипано с настилка, подходяща за развитие на тревна растителност, в случай, че върху нея не се паркират автомобили, като не е било обозначено като място за паркиране нито с хоризонтална, нито с вертикална маркировка, се налага извод за осъществен състав на административно нарушение на чл. 15, ал. 7 от ЗДвП (Решение № 1453 от 13.10.2020 г. на АдмС - Варна по к. а. н. д. № 1827/2020 г.). В Решение № 1595 от 30.11.2022 г. на АдмС - Варна по к. а. н. д. № 341/2022 г., постановено по сходен случай, също се подчертава, че местоположението и видът на терена, върху който е установен паркираният автомобил, не мо гат да обосноват извода, че се касае за паркомясто, тъй като не е терен , покрит с асфалт или с друга устойчива на МПС настилка, който да е бил обозначен с хоризонтална маркировка и/или с др. подходящи знаци като колчета, ленти, вериги, флагчета и пр. като място за паркиране в паркинг или като самостоятелно паркомясто. В решението се изтъква, че о писанието на терена 5 изцяло кореспондира с понятието „градина“ край жилищен блок в жилищен комплекс, което не е място, предназначено за паркиране и за което няма данни , а и твърдения д а е било обозначено с маркировка – хоризонтална или чрез знаци, че на него е разрешено паркирането на МПС.