Решение № 92 от 07.05.2026, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 92 гр. Пловдив, 07.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галина Гр. Арнаудова

Членове:

Мария П. Петрова

Румяна Ив. Панайотова-Станчева при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева като разгледа докладваното от Галина Гр. Арнаудова Въззивно гражданско дело № 20265000500154 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Кооперация „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частни земеделски стопани Искра“ – Пловдив чрез процесуалния й представител адвокат С. М. против решение № 1493/23.12.2025 г., постановено по гр.д. № 750/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и необосновано поради неправилна преценка на събраните по делото доказателства, довело до неправилна фактическа обстановка, на база на която са формулирани неправилни правни изводи, като моли съда да го отмени изцяло и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявеният иск.

Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемият С. В. З. чрез процесуалния му представител адвокат М.

О. моли да бъде потвърдено обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за въззивната инстанция.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства 1 поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Съдът намира, че жалбата е подадена в срок, изпълнени са и останалите законови изисквания по отношение на нея и същата като ДОПУСТИМА следва да бъде разгледана по същество.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявения от С. В. З. против Кооперация „Взаимоспомагателна кооперация за частни земеделски стопани Искра“ – Пловдив иск. Ищецът твърди, че на 07.07.2021 г. с пълномощно с нотариална заверка на подписа К Г З в качеството му на председател на ответната кооперация го упълномощил да представлява кооперацията с широки правомощия досежно собствения на последната недвижим имот № ***** в землището на с. Д, В о, при упражняване на правомощията си той установил, че имотът, по отношение на който се отнасял пълномощното, е възбранен и е насрочена публична продан по изпълнително дело за неплатени задължения на кооперацията в размер на 39 767,86 лв., З. съобщил незабавно за това на председателя на кооперацията и последният го помолил да плати задълженията със свои средства, а кооперацията при първа възможност щяла да му възстанови сумата. В изпълнение на тази уговорка ищецът извършил плащане с банков превод на сумата 39 885,70 лв. от негова собствена банкова сметка, открита непосредствено преди това с негови лични средства, захранена с 20 500 евро, които били превалутирани, като публичната продан не се състояла, а възбраната била заличена, но в продължение на четири години кооперацията не му възстановила сумата, представляваща негови лични средства, с които той погасил нейното задължение. Предвид изложеното ищецът моли съд да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата 39 885,70 лв., представляващи негови лични средства, с които на 19.07.2021 г. е погасил задължения на Кооперация „Взаимоспомагателна кооперация за частни земеделски стопани Искра“ – Пловдив по изп.д. № 661/2020 г. по описа на ЧСИ Д Ж К с рег. № *** в КЧСИ и с район на действие района на Окръжен съд – Велико Търново, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаването на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендира разноски.

Ответникът Кооперация „Взаимоспомагателна кооперация за частни земеделски стопани Искра“ – Пловдив оспорва иска като неоснователен и недоказан и моли съда да го отхвърли. Признава, че ищецът е бил 2 пълномощник на кооперацията, но твърди, че средствата, с които е било погасено посоченото задължение, му били дадени от кооперацията на каса в брой от К З и бил съставен разходен касов ордер, който ищецът отказал да подпише.

С обжалваното решение „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частни земеделски стопани Искра“ – Пловдив е осъдена да заплати на С. В. З. сумата 39 885,70 лв. главница, представляваща платени на 19.07.2021 г. от С.

В. З. задължения на „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частни земеделски стопани Искра“ - Пловдив по изп.д. № 661/2020 г. по описа на ЧСИ Д К С с рег. № *** и с район на действие района на Окръжен съд Велико Търново, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба на 05.08.2024 г. до окончателното й погасяване, както и да му заплати сумата 4 580,12 лв., представляваща направени разноски по делото.

Решението на окръжния съд е обжалвано от ответника изцяло, като то е предмет на въззивното производство в своята цялост.

При служебната проверка на решението по реда на чл. 269 от ГПК не се установиха пороци, обуславящи неговата нищожност.

По отношение на допустимостта на решението:

В исковата молба се твърди, че на 07.07.2021 г. ответната кооперация чрез своя законен представител – председателя К З е упълномощила ищеца да действа от името и за сметка на кооперацията, предоставяйки му широки правомощия по отношение на собствения на последната недвижим имот в землището на с. Д, В о; именно при упражняване на правомощията си З. установил, че имотът е възбранен и е предмет на насрочена публична продан по изпълнително дело, образувано против кооперацията за неплатени нейни задължения, пълномощникът съобщил незабавно за това на председателя на кооперацията и последният го оправомощил да плати задълженията на кооперацията със средства на пълномощника, които впоследствие ще му бъдат възстановени, на която уговорка ищецът се съгласил и извършил плащането на 19.07.2021 г. с банков превод от 39 885,70 лв., но впоследствие сумата не му била върната.

Тези фактически твърдения се потвърждават и от процесуалния представител на ищеца адвокат М. О. в съдебно заседание на 20.04.2026 г.

3 пред настоящата инстанция.

Следователно З. твърди, че между страните по делото е бил сключен договор за поръчка по смисъла на чл. 280 от ЗЗД, по силата на който довереникът се е задължил да извърши за сметка на доверителя възложените му от последния действия, като довереникът е длъжен да уведоми доверителя за изпълнението на поръчката /чл. 284, ал. 1 от ЗЗД/, а доверителят е длъжен при поискване да достави на довереника средствата, които са необходими за изпълнението й, и да му заплати направените разноски, заедно с лихвите и вредите, които е претърпял във връзка с изпълнението на поръчката /чл. 285 от ЗЗД/.

Безспорно е, че договорът за поръчка е неформален такъв, като за полесното и ефикасно изпълнение на задълженията по него обикновено той е съчетан с упълномощаване като едностранно волеизявление на доверителя, с което предоставя на довереника право да извършва всички правни и фактически действия, необходими за постигане на резултата по договора за поръчка.

Това от своя страна води до извод, че от изложените от ищеца фактически обстоятелства и изведения към съда петитум е видно, че се претендира връщане на дадените средства в изпълнение на поръчката по т.нар. отчетна сделка, т.е. че е предявен иск по чл. 285 от ЗЗД.

Вместо това обаче окръжният съд се е произнесъл по иск по чл. 59 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума, водеща до неоснователно обогатяване на ответника за сметка на обедняването на ищеца, като освен даването на неправилна правна квалификация на същия, съдът го е разглеждал по този начин и по същество, обсъждайки наличието на елементите от фактическия състав на този правен институт, респ. липсата на друго правоотношение между страните и липсата на правно основание за извършеното плащане.

Според възприетото в съдебната практика и правната теория недопустимостта на съдебно решение е такъв негов порок, който предполага несъответствие между преценката за упражненото от страната правомощие да търси в посочените от нея обективни и субективни предели съдебна защита и действително дадената защита в диспозитива на решението /в тази насока вж.

Р. № 63/30.11.2016 г. по т.д. № 1512/2014 г. на ВКС – ІІ т.о./.

4

В случая търсената от ищеца защита се основава на твърдяно от него договорно правоотношение между страните, по което ответната кооперация не е изпълнила задължението си да му върне средствата, с които той е изпълнил нейно задължение.

Настоящият състав намира, че в разглежданата хипотеза е неприложима т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, предвиждаща, че когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.

От една страна, това разрешение се прилага тогава, когато първоинстанционният съд е разгледал всички фактически обстоятелства, наведени от ищеца, но ги е подвел под неправилна правна норма, изпълнявайки погрешно задължението си да даде правна квалификация на иска, с който е сезиран, в който случай въззивният съд коригира този порок чрез посочване на правилната правна квалификация, без да изменя волята на ищеца или разгледаната от окръжния съд фактическа обстановка.

В случая първоинстанционният съд въобще не е разгледал заявените от З. релевантни факти, а в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, определяйки спорното право въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, респ. игнорирайки тези, на които тя се е позовала, като по този начин е разгледал иск на непредявено основание. В този смисъл вж. Р. № 103/20.06.2013 г. по т.д. № 850/2012 г. на ВКС – І г.о.

Допълнителен аргумент за неприложимостта на посоченото тълкувателно решение е фактът, че по делото няма необходимост от обезпечаване правилното приложение на императивна материалноправна норма, за което въззивният съд да даде указания.

От друга страна, съдът напълно възприема мотивите в посоченото тълкувателно решение, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на 5 първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.

Следователно законодателят е дал възможност на страните спорът им да бъде разрешен от две съдебни инстанции по същество, която трябва да им бъде осигурена, като делото бъде върнато за ново разглеждане на окръжния съд.

Доколкото първоинстанционният съд се е произнесъл по иск, с който не е бил сезиран, той е постановил едно изцяло недопустимо решение, а въззивната инстанция, дори без да има направено възражение от страните в тази насока /макар такова да се прави и от жалбоподателя в писмената му защита/, следва да го обезсили, тъй като тя е длъжна служебно да следи за валидността и допустимостта на решението на първата инстанция.

Предвид гореизложените мотиви съдът намира, че следва да обезсили обжалваното решение и да върне делото на Окръжен съд – Пловдив за произнасяне от друг състав по предявения иск съобразно изложените от ищеца фактически обстоятелства, като в решението си окръжният съд ще разпредели всички направени по делото разноски, в т.ч. за въззивното производство, според изхода на спора.

Ето защо съдът

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 1493/23.12.2025 г., постановено по гр.д. № 750/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.

ВРЪЩА делото на Окръжен съд – Пловдив за произнасяне от друг състав по предявения от С. В. З. против Кооперация „Взаимоспомагателна кооперация за частни земеделски стопани Искра“ – Пловдив иск по чл. 285 от ЗЗД.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.