Акт № 2471 от 02.11.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2471 гр. Бургас, 02.11.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:ДИМАНА Г. КИРЯЗОВА

ВЪЛКОВА при участието на секретаря ИРИНА Т. МАНОЛОВА като разгледа докладваното от ДИМАНА Г. КИРЯЗОВА ВЪЛКОВА

Гражданско дело № 20262120101375 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по повод предявения от Я. С. С. против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ЕООД иск за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за предоставяне на кредит № ***/**** г. Ищцата твърди, че по силата на горепосочения договор й е бил предоставен кредит в размер на 4 000 лв., при договорна лихва в размер на 1 400 лв. и посочен ГПР в размер на 49,66 %. Твърди също така, че в чл. 5 на договора е предвидено обезпечаване на кредита с поръчителство, предоставено от *** в полза на ответника. Сочи се също така, че съгласно издадено от ответника удостоверение за наличие на задължения, към 28.01.2026 г. дължимата по договора сума е в общ размер от 7 998,89 лв.

(4 089,77 евро), включваща 3 837,51 лв. - главница, 978,07 лв. – лихва и 3 183,31 лв. – такса за банкова гаранция, като видно от сайта на ответника и от подписания между ищцата и **** Договор за гаранция (поръчителство) от 21.03.2025 г. сумата за такса гаранция е в размер на 4 240 лв. Ищцата счита, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК, тъй като посоченият в него ГПР в размер на 49,66 % не е изчислен правилно и не отразява действителния размер на ГПР, който надхвърля законоустановения максимум. Твърди и че клаузата за заплащане на възнаграждение за поръчител е нищожна, тъй като единствената й функция е да увеличи възнаграждението по кредита по чл. 19, ал. 4 и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, а освен това възнаграждението на поръчителя не е включено в ГПР. С оглед на така сочените пороци ищцата счита, че процесният договор е недействителен на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като ГПР не е посочен коректно, а при точното му определяне – с включване в него на разходите за поръчителство - той надвишава допустимия размер от 50 %. Сочи се, че предоставянето на поръчителство от гаранта **** представлява допълнителна услуга във връзка с договора за 1 кредит, която е пряко свързана с него и е задължително условие за получаване на кредита, тъй като според чл. 5 от договора за кредит предоставянето на поръчителство е задължително условие за отпускане на кредита. Ищцата твърди също така, че макар договорът за кредит и договорът за поръчителство да са отделни правоотношения, то възнагражденията по тях следва да се разглеждат съвкупно и са част от общите разходи по кредита за потребителя, които несъмнено са били известни на кредитора. На следващо място ищцата твърди, че договорът за кредит е нищожен и поради противоречие с добрите нрави, тъй като възнаграждението на гаранта се дължи изцяло, независимо от това дали е възникнала необходимост той да погаси някаква част от задълженията по договора за кредит, а освен това е налице нееквивалентност на насрещните престации. Представени са доказателства.

Така предявеният главен иск е с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 20, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като същият е допустим.

В законоустановения срок ответното дружество е подало писмен отговор, в който е оспорило иска като неоснователен. Признато е наличието на твърдяното правоотношение между страните, както и че сумата по него е била преведена на ищцата. Оспорено е, че поръчителството от **** е задължително условие за сключване на договора за потребителски кредит, като се твърди, че кредитополучателят можел да избере свой поръчител или този, който е бил предложен от кредитора, следователно сключването на договор за гаранция не било задължително. Заявено е, че договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, по което ответното дружество не е страна. Твърди се, че в СЕФ и в договора за гаранция са описани подробно възможностите за обезпечение и дължимите суми към ***, които ищецът приел доброволно. Относно твърдяното нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК се сочи, че договорът за гаранция е възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не следва да се включва в ГПР, тъй като услугата не е задължителна - ищецът е имал време да избере обезпечение и право да се откаже от договора. Моли се искът да бъде отхвърлен като неоснователен, както и на ответника да бъдат присъдени направените разноски по делото. Към отговора не са приложени доказателства.

В срока за отговор ответникът е предявил насрещен иск за осъждане на Я. С. С. да му заплати сумата от 1206,06 евро, представляваща неплатена главница по договора за кредит, ведно със законната лихва, считано от предявяването на иска до окончателното й изплащане.

Твърди се, че на Я. С. е бил предоставен кредит в размер на 4 000 лв., от които тя е върнала само 1 641,07 лв., като е останала неплатена главница в размер на 2 358,83 лв., равняваща се на 1 206,06 евро. Представени са писмени доказателства.

Така предявеният насрещен иск е с правно основание чл. 79 от ЗЗД, като същият е допустим.

В срока по чл. 131 от ГПК Я. С. е подала отговор на насрещния иск, уточнен с молба от 21.08.2026 г., в който е признала, че дължи на ответното дружество връщане на претендираната сума от 1 206,06 евро, но счита, че тази сума не се дължи на договорно основание, а като недължимо получена от нея, поради недействителността на сключения между страните договор. Твърди обаче, че не дължи претендираната от ищеца по насрещния иск законна лихва за забава (цитирано е Решение № 129/30.07.2024 г. по т.д. № 630/2023 г., I т.о. на ВКС и Решение от 15.06.2023 г. по дело С-520/21 на СЕС), като според С. при сравнение между размера на основния лихвен процент на БНБ и възнаграждението, което би получил кредиторът, ако беше изпълнил изискването за посочване в договора на компонентите на ГПР, в размер на ГЛП върху предоставената за ползване сума от 4000 лв. за срока на ползването й, се налага извод, че сумата, която кредиторът получава в резултат от приложението на чл. 23 ЗПК, е в негова полза. Освен това законната лихва продължава да се натрупва до окончателното плащане на вземането и може да достигне до размери, многократно надхвърлящи възнаграждението по договора за кредит. Моли се, ако 2 насрещният иск бъде уважен, на осн. чл. 241 от ГПК да бъде разсрочено изпълнението на решението на равни части от 30,68 евро месечно, евентуално плащането да бъде разсрочено по друг разумен начин с оглед имотното състояние на ответницата.

В съдебно заседание страните не се явяват и не изпращат процесуални представители, като с писмени молби е заявено поддържане на заявените по делото претенции и отговори.

След преценка на събраните по делото доказателства, доводите на страните и разпоредбите на закона, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните по делото не се спори, че между „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ЕООД и Я. С. е бил сключен процесния договор за потребителски кредит № ****/****г. с главница в размер на 4 000 лв., равняващи се на 2045,17 евро, че тази сума е била усвоена от ищцата, че е налице неплатен остатък от главницата в размер на 1 206,06 евро, както и че при изчисляване на ГПР по договора за потребителски кредит не е включено възнаграждението по договора за поръчителство – т.нар. „такса гаранция“. Поради това в проведеното на 07.10.2026 г. открито съдебно заседание съдът е приел за безспорни и ненуждаещи се от доказване тези обстоятелства.

Видно от представеното по делото копие на процесния договор, в чл. 5 на същия е посочено, че кредитът е обезпечен с поръчителство, предоставено от „****“ в полза на кредитора. Представен е и договор за гаранция (поръчителство), сключен на 22.03.2025 г. между „****“ и ищцата, в който е уговорена „такса за предоставяне на гаранция (поръчителство)“ в размер на 4 240 лв., платима на месечни вноски, в размерите, условията и на падежите, уговорени в погасителния план към договора, а именно на 18 вноски, с дата на първо плащане 20.04.2025 г. и крайна падежна дата 12.09.2026 г. (същите условия са уговорени и в ДПК за погасяване на кредита).

Видно е също така, че посоченият в договора за потребителски кредит ГПР е в размер на 49,66 %.

При така събраните доказателства, съдът намира, че предявеният главен иск е основателен по следните съображения:

В случая безспорно се касае за договор за потребителски кредит по смисъла на ЗПК, поради което същият следва да отговаря на предвидените в този закон условия.

Съгласно чл. 10, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя - настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит; ГПР по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания, като при изчисляването му не се включват следните разходи: 1/ разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2/ разходите, различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит; 3/ разходите за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или 3 погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.

В чл. 22 от ЗПК е предвидено, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, като липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до недействителност на договора.

В настоящия случай в процесния договор за потребителски кредит е посочено, че ГПР е в размер на 49,66 %, но по делото се установи, а и ответникът не оспорва, че при изчисляването на този размер не е включено дължимото от кредитополучателя възнаграждение на дружеството-гарант, с което той е сключил договор за поръчителство.

Действително договорът за потребителски кредит и договорът за гаранция са отделни договори, но с договора за гаранция се обезпечава задължението на потребителя по договора за потребителски кредит, а освен това съгласно общите условия към ДПК предлагането на обезпечение от кредитоискателя в полза на кредитора (в случая чрез сключване на договор за гаранция) повишава вероятността за отпускане на кредита, т.е. договорът за гаранция е в пряка връзка със сключването на договора за кредит. Поради това съдът намира, че разходите на потребителя във връзка с договора за гаранция представляват общи разходи по кредита по смисъла на чл. 19 от ЗПК и следва да бъдат включени в ГПР, още повече, че те не са сред изключенията, предвидени в чл. 19, ал. 3 от ЗПК. В случая обаче това не е така и посоченият в договора размер на ГПР от 49,66 % е изчислен без включване в него на възнаграждението по договора за гаранция. Поради това съдът намира, че ГПР е неточно посочен, съответно договорът е сключен в нарушение на чл. 10, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на осн. чл. 22 от ЗПК същият е недействителен.