Решение № 315 от 29.04.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 315 гр. гр. Хасково, 29.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христина З. Жисова при участието на секретаря Стефка Тр. Алексиева като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело № 20245640101104 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл.422 ал.1, вр. чл.415 ал.1 т.1 ГПК, вр. чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, вр. чл.23 ЗПК от П. Я. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, ул.***************, съдебен адрес: гр.Хасково, ул.“Македония“ № 1, адв. П.П. от АК Хасково, против “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, п.к. 1784, район Младост, бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, представлявано от Н.П.П. – управител. За претендираните суми е издадена заповед № 2757 от 23.01.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 841 по описа за 2024 г. на Софийски районен съд.

Ищцата твърди, че на 08.05.2021 г. в град Хасково страните сключили Договор за паричен заем № 523373, по силата на който заемодателят „СИТИ КЕШ" ООД, предоставил на заемополучателя заем в размер на 1000 лв. Параметрите на отпуснатия заем били посочени в чл. 3 от договора: 1. Размер на заемната сума: 1000,00 лева; 2. Размерът на погасителна вноска : 3 х 33,38 лв. и 7 х 162,55 лв.; 3. Ден на плащане: вторник; 4. Вид вноска: месечна; 5. ГПР: 47.85 %; 6. Брой вноски: 10; 7. Фиксиран лихвен процент: 40.05 %;

8. Дата на първо плащане: 08.06.2021 г.; 9. Обезпечение: Поръчител или банкова гаранция;

10. Дата на последно плащане : 08.03.2022 г.; 11. Такса за усвояване: 0 лв.; 12. Обща сума за плащане: 1237,99 лева. Въпреки, че в чл. 3, т. 12 от договора за заем било посочено, че общата сума за плащане е в размер на 1237,99 лв., ищцата установила, че сумата, която трябва да заплати за погасяване на задълженията си по този договор е в размер на 2350 лв.

Това било така, защото трябвало да заплати и сумата от 1112,01 лв. за неизпълнение на задължението й по чл.8 от договора за заем в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечения, описани в чл.6 от процесния договор и отговарящи на условията, посочени в чл.23 от ОУ към договора.

Твърди се, че размерът на неустойката във всяка от погасителните вноски бил посочен в колона 6 от погасителния план – 3 вноски по 201,62 лв. и 7 вноски по 72,45 лв.

1

Тази неустойка била нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Нищожна била и на основание чл.146, ал.1 ЗЗП, вр. чл.143, т.5 ЗЗП, тъй като чл.8 от договора бил неравноправна клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Основното задължение на заемателя по договора за паричен заем било да върне на падежа заемната сума ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението на предоставения заем. С клаузата на чл. 8 от процесния договор обаче се предвиждала неустойка за неизпълнение, но не на главно задължение на заемателя, а именно да върне заемната сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от подписване на договора да предостави обезпечение за кредитора. Предназначението на обезпеченията към един договор за кредит е да гарантират изпълнението на задължението на кредитополучателя да върне заемната сума и дължимите лихви. При липса на такова обезпечение заемодателят има право да прецени дали въобще да сключи договора за заем като тази преценка би следвало да предхожда сключването на договора. Фактът, че договорът за кредит се сключва без да бъде предоставено нужното според кредитора обезпечение потвърждавал тезата, че сумата формално наречена неустойка е всъщност скрита възнаградителна лихва. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело №1/2009 г. на ОСТК така уговорената неустойка излизала извън предадените й санкционна, обезщетителна и обезпечителна функции, тъй като същата при пораждане на задължението е уговорена да бъде по естеството си източник на неоснователно обогатяване. Уговорена била компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното като начинът, по който е уговорена сочел, че заемателят всякога ще дължи неустойка и то в прекомерен размер спрямо заемната сума, ако в краткия тридневен срок от подписване на договора не осигури обезпечение дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение, а именно да върне на падежа главница ведно с възнаградителната лихва.

Следователно дори интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен той в срок да получава главницата и възнаградителната лихва, той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора. Обезпечението в случая имало цел, различна от тази на неустойката. Ако тя обезщетява вредите от неизпълнението, то обезщетението в различните му форми защитавало кредитора срещу неизпълнението и подготвяло неговото изпълнение. От неизпълнението на задължение за представяне на обезпечение не настъпвала вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. В този случай при неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума и възнаграждение за ползването й кредиторът ще се удовлетвори от имуществото на длъжника, което служи за общо обезпечение с оглед правилото на чл.133 ЗЗД. Ето защо уговорката между страните за плащане на неустойка, тъй като не преследва заложените й функции, била нищожна, в противоречие с добрите нрави. В т.10 било записано, че договорът следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума дължима от потребителя изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин. По изложените съображения доколкото били нарушени чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК целият договор за заем следвало да бъде приет за недействителен - чл.22 ЗПК. Последиците от тази недействителност били посочени в чл.23 ЗПК - когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

С оглед на задължителната практика на СЕС следвало да се извърши служебна проверка за действителността на кредитното правоотношение и да се прецени дали не са осъществени и други хипотези на недействителност, които не са въведени от ищцата в предмета на правния спор.

2

В изпълнение на договор за потребителски кредит № 523373/08.05.2021 г. ищцата заплатила на ответника сумата от 2350 лв. Поради недействителността на договора за заем, възникнало задължение за връщане само на чистата сума, която получила по него в размер на 1000 лв., а не на лихва и други разходи. Следователно разликата между заплатената сума от 2350 лв. до дължимата от 1000 лв. /в размер на 1350лв./ била платена при начална липса на основание и като недължима подлежала на връщане от ответника на основание чл.55, ал.1, пред.1-во ЗЗД.

Ищцата подала заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, въз основа на което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 841/ 2024 г. по описа на РС София.

Срещу заповедта било подадено в срок възражение от длъжника, поради което възникнал правен интерес от предявяване на настоящия иск.

Предвид гореизложеното се иска постановяване на решение, с което да се признае за установено по отношение на ответника „Сити Кеш" ООД, ЕИК 202531869, че съществува вземането на П. Я. Д., ЕГН:**********, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 841/2024г. по описа на РС-София, а именно сумата от 237,99 лв. представляваща недължимо платена сума за договорна лихва /без основание/ по договор за паричен заем № 523373/08.05.2021 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до изплащане на сумата, както и направените по делото разноски в размер на 25 лв. за държавна такса.

Претендира се присъждане и на направените по настоящото дело и по заповедното производство разноски.

Ответникът оспорва иска. Най-напред твърди, че във всеки офис на дружеството са представени на видно място достъпна информация в писмена форма, тарифите и реда, при които предоставя потребителски кредити, съгласно чл. 5, ал. 8 ЗПК. Не се оспорва обстоятелството, че на 08.05.2021 г. между „Сити Кеш" ООД, в качеството на кредитодател и П. Я. Д., в качеството на кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит № 523373. Заемната сума била в размер на 1000 лв., усвоена при самото подписване на договора. Всички съпътстващи процесния договор документи били надлежно предадени на кредитополучателя, за да се запознае с тях, преди да ги подпише и в момента, в който е подадена молбата за сключване на договор за потребителски кредит от П. Д.. В договора била предвидена клауза, въз основа на която се дължи възнаградителна лихва от кредитополучателя в полза на кредитодателя, като нейната стойност възлизала на 237,99 лева и била за целия срок на договора. Към настоящия момент задълженията по договора за кредит били изцяло погасени, като следвало да се отчете обстоятелството, че кредитът е бил предсрочно погасен.

Посочено е в исковата молба, че основно правно задължение на всички субекти, според установения в страната правен ред, била забраната да се злоупотребява с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други, което е и изрично инкорпорирано в редица нормативни актове (напр. чл. 12 и чл. 63 ЗЗД, чл. 3 ГПК, чл. 6 Д., 173 КЗ, 187, ал. 2 КСО, чл. 29 3., вкл. чл. 57, ал. 2 от Конституцията на РБ). До злоупотреба с право можело да се стигне, когато едно право се упражнява в нарушение на чужда свобода; когато правото се упражнява, за да се изключи или да не се осъществи друга правна възможност; когато правото се упражнява, за да се увредят чужди права и интереси и пр. Необходимо било да се посочи, че последователно в практиката на ВКС се приема, че съгласно чл. 3 ГПК участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Когато участниците в процеса упражняват правата си недобросъвестно, с цел да бъдат увредени права и законни интереси на други, в разрез с основните права на гражданите /чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република 3

България/, извършеното процесуално действие е при злоупотреба с право, поради което не следва да бъде зачетено от правозащитния орган. В случая било налице явно нарушение на чл. 3 ГПК, тъй като ищецът образувал и друго заповедно производство пред СРС - ч.гр.д. № 840/2024 г. по описа на СРС, 56 с-в, като по него заявител се явявала П. Я. Д., длъжник „Сити кеш" ООД, предмет на делото е договор за паричен заем №523373, но се претендирала друга сума, в размер на 1112,01 лева като недължимо платена. Вместо с едно дело да се разгледат всички основания на ищеца за недействителност на договорни клаузи или целия договор, същият образувал множество съдебни производства, с които се цели преди всичко увреждане на кредитора с генериране на по-големи разноски. Поради постановеното съдебно решение на СЕС по дело С-438/2022 от 25.01.2024 г. процесуалните представители намират нови начини да генерират разноски във водените от тях дела и особено тези, които са с ниска правна и фактическа сложност, като присъдените им от съда хонорари представляват сигурен доход. За съда било видно, че при подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, ищецът претендира сумата от 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за попълване на нормативно установен образец и подаването му до съда. Видно било, че извършената работа не съответства на положения труд, като претендирания хонорар бил прекомерен. Явно в производството по предявения установителен иск по чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК се претендирал нов адвокатски хонорар в размер на 400 лева. Сборът на двете възнаграждения, които се претендират е 800 лева, а материалния интерес по делото е почти четири пъти по-нисък.