Определение № 447 от 16.02.2026, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 447 гр. Бургас, 16.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Донка Янк. Русинова като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно частно гражданско дело № 20262100500054 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от “ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България” № 49, бл.53 Е, вх.В, чрез юрисконсулт Костадинова.

Обжалва се разпореждане №13936/8.12.2025г., постановено по ч.гр.д.№ 7327 по описа за 2025г. на РС Бургас, в частта, с която е отхвърлено заявление, подадено от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу В. И.

П. с ЕГН:********** от *** за следните суми по договор за потребителски кредит №*** от *** за вземането за падежирала главница в размер на 78,87 лв.- договорно възнаграждение за периода от 1.12.2023г. до 1.10.2024г., ведно със законната лихва от входиране на заявлението.

Изложени са оплаквания, че обжалваният съдебен акт е неправилен.

Сочи се, че според съдебна практика на ОС- Габрово /която е цитирана/, следва да се приеме, че заповедният съд не разполага с правомощия на този етап на производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Цитирана е и практика на ОС- Варна, според която законосъобразното осъществяване на фактите, на които искането по чл.410 ГПК се основава, е извън обхвата на проверката при произнасяне по основателността на заявлението по чл.410 ГПК. Жалбоподателят намира, че с изменението на чл.411, ал.2, т.3 ГПК, законодателят е предоставил правомощия на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в договор с потребител или е налице обоснована вероятност за това, което обаче не изключва тълкуването за липсата на правомощие на заповедния съд досежно преценката за валидност на сделката поради нарушение на закона или добрите нрави. Затова счита, че заповедният съд е превишил правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила. Изтъква, че за да извърши преценката по чл.411, ал.2, т.3 от ГПК за наличието на неравноправна клауза в 1 договора, тази клауза следва да е била обявена за неравноправна по предвидения процесуален ред /не се посочва какъв е той/, което в случая не било налице. Сочи още, че във втората хипотеза- при проверката дали има обоснована вероятност за това клаузата да е неравноправна, е необходимо от събраните доказателства и факти да може да се направи мотивиран и аргументиран извод, който да сочи сигурност и увереност, че дадена клауза от потребителския договор е неравноправна. В случая съдът не подвел събраните факти под нормата на чл.143 ЗЗП. Неправилно не била отчетена и разпоредбата на чл.145, ал.2 от ЗЗП.

Акцентира се на свободата на договаряне, като се сочи, че ищецът по собствена воля е встъпил в договорното правоотношение и не е обективирал желание да се откаже от сключения договор. Излага се становище, че процесният договор отговаря на всички законови императивни изисквания, като в него на разбираем и достъпен език подробно са описани всички параметри, като основание и размер.

Според жалбоподателя уговореният лихвен процент отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави. Развити са подробни съображения, като се акцентира на липсата на възможност по чл.145, ал.2 ЗЗП да се прави преценка за неравноправност на клауза, която касае определянето на основния му предмет, след като тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. Сочи се, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика на формиране на ГПР, понеже е уговорен фиксиран лихвен процент, а подобно изискване има единствено при наличието на референтен лихвен процент- аргумент от чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Изтъква, че след като са спазени изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, като годишния лихвен процент е в границите, определени с тази норма, не може да се приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно, съответно- че уговорената договорна лихва представлява неравноправна клауза. Развити са подробни съображения.

Относно претенцията за лихви за забава и законна лихва се сочат принципни положения, че същата е последица от уважаването на главния иск, тъй като не представлява самостоятелен иск. СПН се разпростира върху главницата, но не и върху законната лихва и нейния размер, който подлежи на установяване в изпълнителното производство. Сочи се, че тези постановки са приложими както в исковото, така и в заповедното производство.

Позовава се на съдебна практика на ВКС- Решение №75 по т.д.№519/2014г. на ВКС, Второ търг.отд. и ТР №3/2017г. Счита, че кредиторът има право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане. В случая не е налице анатоцизъм, тъй като договорното възнаграждение представлява цената за ползване на отпуснатата парична сума, докато лихвата за забава представлява обезщетение за допуснатото от длъжника неизпълнение. По тази причина и на основание чл.33 от ЗПК и общите условия, кредиторът е начислил и претендира това обезщетение.

Моли разпореждането да бъде отменено в обжалваната част, като вместо него се постанови издаването на заповед за изпълнение за договорно възнаграждение в размер на 78,87 лв., дължимо от 1.12.2023г. до 1.10.2024г., ведно със законната лихва от входиране на заявлението до окончателното погасяване на задължението. Претендират се разноски за 2 въззивната инстанция в размер на 15 лв.- внесена държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Частната жалба е с правно основание чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Ето защо съдът намира жалбата за допустима.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид становището на частния жалбоподател и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Частно гражданско дело № 7327 по описа за 2025 г. на Районен съд- Бургас е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от „Профи Кредит България” ЕООД, чрез пълномощник- юрисконсулт.

Иска се издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист против В. И. П. с адрес гр.София, кв.Бояна, ул. „Прохлада“ №13, за следните суми: 78,87 лв.- неплатено падежирало договорно възнаграждение за периода от 1.12.2023г. до 1.10.2024г.; 16,15 лв. лихва за забава /мораторна лихва/ от 2.12.2023г. до 4.12.2025г.; както и законна лихва от подаването на заявлението.

В т.3.2. като обстоятелство, от което произтича вземането е посочено следното: „заем №*** от ***“, както и „неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит“.

Към заявлението са приложени пълномощно и квитанция за внесена държавна такса, а като доказателства: Договор за потребителски кредит № *** от ***, ведно с общите условия и погасителен план към него.

С обжалваното разпореждане заявлението е отхвърлено изцяло.

Съдът е посочил, че съгласно на т.1 от Решение от 21.03.2024г. по дело С-714/22 на СЕС, касаещо разходите по допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, предоставяни от жалбоподателя,попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на чл.3, б. „и“, когато закупуването на посочените услуги се аказва задължително за получаване на съответния вид кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

Изложил е съображения, че между страните е договорено възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“ на стойност 180 лв. и възнаграждение за закупена и използвана услуга „Флекси“ на стойност 220 лв., които са включени в погасителния план още към датата на сключване на договора, следователно имат характер на разход по кредита, пряко свързан с него и известен на кредитора, който потребителят трябва да плати. Посочил е също, че по делото не се установява тази сума да е включена като елемент при определяне на годишния процент на разходите, в който случай размерът на ГПР не ни бил такъв, какъвто е посочен в договора. Приел е, че така се нарушава нормата на чл.19, ал.4 ЗПК досежно размера на ГПР.

Приел е и че е налице нарушение на чл.11, ал.1, т10 от ЗПК, тъй като макар договорът 3 формално да съдържа посочен ГПР в законовия размер- 48%, този процент не е коректен и нее определен законосъобразно. Приел е, че съобразно нормата на чл.22, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10, договора за потребителски кредит е недействителен, поради което на основание чл.23 от ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

В заключение е посочил, че е налице хипотезата на чл.411, ал.2, т.2 от ГПК вр. чл.23 вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което заявлението следва да бъде отхвърлено изцяло, тъй като се претендират само суми за договорно възнаграждение и лихва за забава.

Бургаският окръжен съд приема, че частната жалба е неоснователна. Съображения:

Съгласно чл.411, ал.2, т.2 ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение когато искането е в противоречие със закона /чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл.22 от ЗПК/ и добрите нрави /чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД/, а съгласно т.3 на същата разпоредба- когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност от това /чл.143 ЗЗП/.

Предвид посочената правна регламентация на задълженията на съда в заповедното производство, настоящият съдебен състав намира за неоснователни оплакванията в частната жалба, че в заповедното производство съдът не следва да преценява валидността на договора за кредит, както и неравноправността на отделни клаузи от него.

Наред с това следва да се отбележи, че в постоянната съдебна практика на СЕС задължението на националния съд да провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза относно защитата на потребителите, се определя като необходима мярка за постигане на желаното равнище на защита на потребителите в съответните директиви (вж. в този смисъл Решение от 21.11.2002 г. по дело С-743/00, т. 33; Решение от 04.10.2007 г. по дело С-429/05, т. 63). Този подход се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика с оглед както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, поради което съществува реален риск, особено поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да го защити. Ето защо задължението на националните съдилища да проверяват служебно дали са нарушени разпоредби относно защитата на потребителите съществува с цел да се компенсира неравнопоставеността между потребителя и продавача или доставчика чрез действия, които не са свързани със страните по договора. Съгласно трайната практика на СЕС посочването на ГПР в договора за кредит има съществено значение за потребителя, за да му даде възможност за информиран избор на кредитен продукт. Поради това, в актуалната съдебна практика - Решение от 21.03.2024 г. по дело C714/22, СЕС постановява, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски. С оглед на горното въззивният съд счита, че извършвайки такава преценка, заповедният съд не е превишил правомощията си и не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Затова оплакването в жалбата в тази насока се явява неоснователно.

По отношение претенцията на жалбоподателя за договорната лихва, въззивната 4 инстанция счита, че същата не се дължи предвид недействителността на договора за кредит, вследствие неточното посочване на ГПР в него. При съпоставка на размера на възнаграждението за допълнителните услуги /общо 400 лв., формирано като сбор от сумата от 180 лв. за услуга „Фаст“ и 220 лв. за услуга „Флекси“/, се установява, че същото е равно на отпуснатата в заем сума /главница/- 400 лв., както и че същото надвишава с 321,13 лв. уговорената договорна лихва /която е възнаграждението на банката за предоставения кредит/- 78,87 лв. Ето защо може да се направи обоснован извод, че ГПР е неточно посочен в договора, което представлява търговска практика, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита. Посоченият в договора ГПР /48%/ не отразява всички общи разходи и лишава потребителя от възможността на прецени обхвата на своето задължение. Поради това въззивната инстанция приема, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което съгласно чл.23 от ЗПК по него кредитополучателя дължи само чистата стойност /т.е. получената по кредита сума, от която се приспадат евентуално платените вноски, но в случая такива не се твърдят/. Доколкото не се претендира връщане на главница, а само на договорна лихва и обезщетение за забавено плащане, заявлението се явява неоснователно.