Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 212 от 30.03.2023, Апелативен съд - София

Съд
Апелативен съд - София
Дело
Въззивно търговско дело 1007/2022
Вид
Решение № 212
Подписан
30.03.2023
Състав
Бистра Николова, Тодор Тодоров, Милен Василев

Цитирани разпоредби

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 212 гр. София, 30.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Тодор Тодоров Въззивно търговско дело № 20221001001007 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и следв. от ГПК.

С решение № 262989/21.09.2022г. постановено по гр.д. № 1728/2020г. по описа на Софийски градски съд, I Г О е уважен предявения от „АСТЕЛС“ АД осъдителен иск с правно основание чл.

59 от

ЗЗД за заплащане сумата от 6 422,36 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на трафопост, находящ се в град Ботевград, ул. „***“ № 37 , разположен в сграда с идентификатор *** за периода от 06.02.2015 г. до 24.07.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 07.02.2020 г. до окончателното плащане, като е отхвърлен до пълния предявен размер от 27 000, 00 лв. и иск с правно основание § 4, ал. 4а от ЗЕ сумата от 916,09 лв., представляваща месечен наем за ползване на трафопост, находящ се в град Ботевград, ул. „***“ № 37 , разположен в сграда с идентификатор *** за периода от 24.07.2019г. до 06.02.2020г., ведно със законната лихва, считано от 07.02.2020 г. до окончателното плащане, като е отхвърлен до пълния предявен размер от 3 250,00 лв. и е осъдил на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД да заплати на „АСТЕЛС“ АД сумата от 885, 60 лв., представляваща разноски по делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК е осъден „АСТЕЛС“ АД да заплати на „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД сумата от 1026 лв., представляваща разноски по делото.

Срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба от

„ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛИТЕЛНИ МРЕЖИ ЗАПАД“ ЕАД (със старо наименование „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД ), в частта с която последното е осъдено да заплати сумата от 6 422,36 лв., ведно със законната лихва от 07.02.2020г. до окончателното плащане на основание чл. 59 от ЗЗД и сумата от 916,09 лв., ведно със законната лихва от 07.02.2020г. до окончателното плащане на основание § 4, ал. 4а от ЗЕ. Сторени са оплаквания за неправилност на съдебното решение в обжалваната му част, както и постановяването му в нарушение на процесуалните правила и несъобразяване с материалния закон и събрания 1 доказателствен материал. Излага, че първоинстанционния съд е формирал неправилни изводи относно правото на собственост на ищцовото дружество върху енергийния обект. На първо място твърди, че процесния трафопост е енергиен обект, който е държавна собственост и като такъв е изключен от гражданския оборот, поради което е налице правна невъзможност последния да бъде придобит чрез правна сделка. Сочи, че възможността за деривативно придобиване на право на собственост върху енергиен обект е обусловена от изпълнение на специфични законови изисквания към приобретателят по сделката, който трябва да бъде юридическо лице, получило лицензия за пренос и разпределение на електроенергия по чл. 40 ЗЕЕЕ /отм./ към датата на осъществяване на фактическия състав на придобивното основание. Излага, че съдът не е съобразил, че поради нарушение на императивните разпоредби на Закона за енергетиката (чл. 56 и §67, ал. 2 и ал. 9 от ПЗР на отм. Закон за енергетиката и енергийната ефективност и чл. 40, ал. 1, т. 2 и §4, ал. 11 от ПЗР на действащия Закон за енергетиката) извършената публична продан е недействителна и постановлението за възлагане не е придобило целените правни последици. Твърди, че процесния трафопост е собственост на „ЕРМ ЗАПАД“ ЕАД, въз основа на АДС № 1940/21.07.2004г., като изводите в обратен смисъл на първоинстанционния съд са необосновани, тъй като последните са подкрепени единствено от приетото по делото заключение на вещото лице, като съдът не е съобразил, че са налице изменения на регулационния план. Излага, че дори да се приеме, че ищцовото дружество е собственик на процесния трафопост, то последния не може да се легитимира като собственик на оборудването, представляващо електрически уредби и съоръжения по см. на чл. 117, ал. 4 от ЗЕ. На следващо място твърди, че по ответника е титуляр на сервитутни права по отношение на процесния трафопост, възникнали по силата на §26, ал. 1 ПЗР ЗЕ (в сила от 2003г.), което обосновава наличието на валидно правно основание, въз основа на което ответното дружество ползва процесния трафопост за осъществяване на лицензионната си дейност. На последно място излага, че първоинстанционния съд неправилно е приел възражението за изтекла придобивна давност по чл. 79 от ЗС за неоснователно. Твърди, че ответното дружество, като енергийно предприятие владее, стопанисва и управлява процесния трафопост, непрекъснато и със знанието, че владее собствен имот, считано от 1966г. Моли да бъде отменено постановеното решение в обжалваната част и да бъдат отхвърлени като неоснователни така предявените искове. Претендира сторените по делото разноски.

В срока по чл.263 ГПК ищецът в първата инстанция „АСТЕЛС“ АД е подал писмен отговор, в който излага подробни съображения за неоснователност на жалбата.

Моли съда да потвърди решението като законосъобразно и правилно.

Направените доказателствени искания с въззивната жалба на

„ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛИТЕЛНИ МРЕЖИ ЗАПАД“ ЕАД са оставени без уважение с Определение № 835 от 21.12.2022г. на настоящия съдебен състав, предвид че не са обосновани от наличието на предпоставките по чл. 266, ал. 2, т.1 и т.2 от ГПК, както и такива по чл. 266, ал.3 от ГПК.

Софийският апелативен съд, преценявайки събраните по делото доказателства, по реда на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК и при спазване на чл. 269, изр. 2 от ГПК, приема за установено и доказано от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в процесуално- преклузивния срок по чл.259, ал.1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт и от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.

Решението като необжалвано е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 59 от ЗЗД за сумата над присъдените 6 422, 36 лв. до пълния предявен размер от 27 000, 00 лв. и с която е отхвърлен иска с правно основание § 4, ал. 4а от ЗЕ за 2 сумата над присъдените 916,09 лв. до пълния предявен размер от 3 250, 00 лв.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС, а по конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, съдът намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от „АСТЕЛС“ АД срещу „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛИТЕЛНИ МРЕЖИ ЗАПАД“ ЕАД (със старо наименование „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД ) с осъдителен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за заплащане на сумата от 27 000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на трафопост, находящ се в гр. Ботевград, ул. „***“ № 37, разположен в сграда с идентификатор ***, за периода 06.02.2015г. до 24.07.2019г., както и с осъдителен иск с правно основание § 4, ал. 4а от ЗЕ за заплащане на сумата от 3 250,00 лв., представляваща месечен наем за ползване на трафопост, находящ се в гр. Ботевград, ул.

„***“ № 37, разположен в сграда с идентификатор ***, за периода от 24.07.2019г. до 06.02.2020г.

За да бъде уважен предявеният иск за заплащане на обезщетение за ползването на определена вещ по чл. 117, ал. 8 от ЗЕ вр. с чл. 59, ал. 1 от ЗЗД следва да бъде установено наличието на няколко кумулативно дадени предпоставки, а именно: 1. ищецът да е собственик на вещта; 2. вещта да се ползва от ответника; 3. липса на правно основание за ползването на вещта; 4. настъпило в резултат от ползването обедняване на ищеца и обогатяване на ответника. Съгласно разясненията дадени в решение № 198/26.11.2010 г. , постановено по т. д № 1025/2009 г. на ВКС, II т. о. при преценката на тези предпоставки следва да бъдат съобразени и всички специални нормативни изисквания или ограничения, когато обект на ползването е вещ, по отношение собствеността и/или ползването на която такива съществуват. Когато вещта е със статут на енергиен обект и част от електроразпределителната мрежа на страната, по смисъла съответно на т. 23 и т. 22 от ДР на ЗЕ, по отношение на него е приложима правната регламентация, съдържаща се в специалния закон – ЗЕ. В решение № 91/11.09.2009 г. по т. д. № 596/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 37/30.03.2010 г. по т. д. № 709/2009 г. на ВКС, І т. о, решение № 179/18.05.2011 г. по т. д № 13/2010 г. на ВКС, II т. о, решение № 6/02.02.2015 г. по т. д № 184/2014 г. на ВКС, II т. о е прието и че при ползване на енергийни обекти и съоръжения в тях, собственост на друго лице, за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители, различни от собственика, когато не е сключен договор за предоставяне на достъп по чл. 117, ал. 7 (сега ал. 8) от ЗЕ и без наличието на друго основание, енергийното дружество следва да заплати обезщетение за ползването на енергийните уредби и съоръжения на техния собственик на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.

По отношение на оплакванията сторени във въззивната жалба относно правото на собственост на процесния трафопост настоящият състав намира следното:

По първото сторено възражение на ответника, че предвид разпоредбите на чл. 58, ал. 1 и пар. 67, ал. 2 от ПЗР на ЗЕЕЕ (отм.), и пар. 4, ал. 1 от ПЗР на ЗЕ, процесния трафопост 3 е бил държавна собственост, който е бил изключен от гражданския оборот и ищецът не е могъл да го придобие следва да се отбележи, че процесният трафопост представлява „енергиен обект” по смисъла на Закона за енергетиката и енергийната ефективност (обн., ДВ, бр. 64 от 16.07.1999 г., в сила до 2004 г.) и на отменения с него Закон за електростопанството от 1975 г. Закона за енергетиката и енергийната ефективност от 1999г. отменя Закона за електростопанството от 1975 г . (с § 2 от ПЗР), който е предвиждал, че по принцип тези обекти са държавна собственост. Съгласно чл. 2, ал. 1 от Закона за електростопанството, електрическите централи за производство на електрическа енергия и електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия са държавна собственост. В чл. 2, ал. 2 от Закона за електростопанството от 1975 г. (отм.), обаче, е предвидено изключение, което допуска съществуващи електроенергийни обекти да бъдат притежание и на други субекти. Съгласно чл. 2, ал. 2 от посочения нормативен акт, кооперативни и други обществени организации с разрешение на Асоциация „Енергетика“ могат да придобиват и притежават отделни електроенергийни обекти по предходната алинея за задоволяване на собствените си нужди от електрическа енергия. Ищецът е придобил правото си на собственост върху процесния трафопост на деривативно основание, каквото е Постановлението за възлагане, издадено в производството по несъстоятелност.

Праводателят на ищеца – „Зелин автотранспорт“ е бил фирма с държавно участие, създадена с решение на Министерски съвет № 50/30.03.1089 г., на основание чл. 11, ал. 3, т.

1, б. „а“ от Указ № 56 за стопанската дейност, която е вписана с решение от 03.05.1989 г. по ф.д. № 47/1989 г. на СОС, ФО. „Зелин автотранспорт“ е бил един от правоприемниците на Технологичния автомобилен комбинат и на Държавно автомобилно предприятие (ДАП), на което е било предоставено за оперативно управление (Акт № 436/27.02.1969 г.), парцел от 27 .25 кв.м. в кв. 161 по тогавашния рег. план на гр.