Решение № 1151 от 13.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1151 гр. Пловдив, 13.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20245330113837 по описа за 2024 година

Предявен е иск от В. П. В., против „Фератум България” ЕООД, за прогласяване за недействителен договор на потребителски кредит № ***, сключен между страните, на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.22, вр. с чл.11, чл.19 ЗПК. В условията на евентуалност предявява иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл.5 от договор за предоставяне на потребителски кредит № ****, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение – поръчителство от „Ferratum Bank” в полза на ответника.

В исковата молба се твърди, че на *** г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит № **** при условията на ЗПФУР, по силата на който кредиторът предоставил на кредитополучателя сума в размер на 800 лева при ГПР 49.66 %. Заемната сума е следвало да бъде върната от кредитополучателя в срок до 30 дни. Ищецът сочи, че съгласно чл. 5 от Договора кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на ответното дружество – заемодател, като в договора не е посочено какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция. След усвояване на сумата от 800 лв., кредитополучателят установил, че на основание чл.5 от договора му била начислена такса за обезпечение с поръчителство в размер на 400 лв., като твърди, че не бил подписвал договор за поръчителство. Ищецът твърди, че процесният договор е недействителен, тъй като дължимите вноски по договора за поръчителство не били посочени в договора за кредит, нито пък било посочено, че сключването на договор за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредит. Излага твърдения, че договорът е нищожен на основание чл.10, ал.1 вр. с чл.22 ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма, както и на евентуалния договор за допълнителна услуга. Твърди, че ГПР по договора бил грешно посочен, тъй като в него не било включено възнаграждението за предоставяне на поръчителство. Посочените в договора по-ниски стойности на ГПР представлявали невярна информация и следвало да се окачествят като нелоялна търговска практика по смисъла на чл.68г, ал.4 ЗЗП във 1 вр. с чл. 68д, ал.1 ЗЗП, като потребителят бил подведен и не можел да прецени реалните икономически последици от сключването на сделката. Посочва, че в случая е заобиколена разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР по кредита, като твърди, че ако в него беше включено и възнаграждението за предоставяне на гаранция, действителният му размер щеше да е над 70%. Предвид изложеното смята, че посочените в договора размери на ГПР не съответстват на действително уговорените. Сочи още, че ЗПК предвижда задължение на кредитора да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна такава да откаже сключването на договора. Твърди, че договорът не отговаря на изискването за добросъвестност и води до неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, налагайки изключително висока такса за допълнителна услуга. Счита, че клаузата на чл.5 от договора за предоставяне на потребителски кредит е нищожна, тъй като същата е неравноправна на основание чл.143, т.9 ЗЗП и като нарушаваща разпоредбите на чл.10, ал.2, чл.10а, ал.4, чл.19, ал.1 и 4 ЗПК. Поради изложеното предявява настоящите искове и моли за тяхното уважаване. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Фератум България” ЕООД, със становище за неоснователност на предявените искови претенции. Ответникът не оспорва твърденията, че на ищецът е отпуснат кредит в размер на 800 лв., като той е поел задължение да върне получената сума ведно с възнаградителна лихва за ползвания кредит в размер на 3,38% годишно, при ГПР в размер на 49,85% в срок до 30 дни. Навежда доводи, че ищецът имал възможност да избира обезпечението на договора и сам избрал да се възползва от предложения от поръчителя гарант, следователно твърдението, че поръчителството от Мултитуюд Банк (Малта) е задължително, са неоснователни. Ответникът сочи, че исковете са недопустими, тъй като са предявени срещу ненадлежна страна, тъй като договорът за поръчителство не бил сключен с „Фератум България“ ЕООД, както твърди ищецът, а с Мултитуюд Банк (Малта), което било самостоятелно юридическо лице. Твърди се, че договорът за гаранция е отделно правоотношение, по което Фератум България не е страна, поради което прогласяването на договора за гаранция за нищожен няма да произведе сила на присъдено нещо по отношение на Мултитуюд Банк (Малта). Твърди, че на ищеца била изпратена по email предварително необходимата информация за взимане на информирано решение за сключване на договора. Изпратен бил и договора за гаранция, като ищецът потвърдил с СМС желанието си да сключи договора. Твърди, че не е налице заблуждаваща търговска практика, тъй като ищецът бил информиран за последствията от своя избор, включително и за сумите, дължими на Мултитуюд Банк, ако избере нея за поръчител. Твърденията за нарушение на чл. 143 от ЗЗП също били неоснователни, тъй като ищецът доброволно избрал опцията за поръчител, която не била задължително условие за сключване на договора. Излага съображения, че поради незадължения характер на договора за гаранция, възнаграждението за него не се включвало в ГПР. Необходимата информация за ГПР била предоставена на ищецът, като той имал време да избере обезпечение, както и да се откаже от договора в 14дневен срок, което той не е направил. Поради изложеното моли за отхвърляне на предявените искове, претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По обхвата на контрола за законосъобразност на договора, осъществяван от настоящата инстанция:

Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен установителен иск за прогласяване на недействителност на договор, съдът е обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за недействителност на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е нищожна, респ. унищожаема.

Ако процедира по този начин, съдът се произнася по непредявен предмет на иска и 2 актът му подлежи на обезсилване. При предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата на порочност на атакуваната сделка само на посочените основания и не лишава ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за недействителност на същата сделка или да стори това в отделен процес. Това е така, защото ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е обвързан от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение № 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа за 2008 г., ВКС, решение № 233/ 31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011 г. на ВКС.

Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа предявения установителен иск само на изложените в исковата молба основания.

По безспорните между страните обстоятелства:

Не е спорно по делото, а и това се установява от ангажираните писмени доказателства, че между страните е сключен на **** г. договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № ****, по който кредиторът предоставил на кредитополучателя сума в размер на 800 лева при лихвен процент – 0,00 %, ГПР – 49,85 %, дължим за връщане на падеж **** г. при еднократно плащане от потребителя.

Не се спори между страните също така, че е постигната договореност съобразно чл. 5 от договора, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Multitude Bank /Малка/ в полза на дружеството. В цитираната клауза е посочено, че договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в който е сключен заемът. С одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени нито от заемателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на заема. Видно от преддоговорната информация по процесния кредит, в случая е налице договор за предоставяне на поръчителство/гаранция, подписан от кредитополучателя, по който последният дължи възнаграждение в размер на 30 лв., която сума изрично е посочено в договора, че не е включена при изчисляването на ГПР.

По предявения главен установителен иск:

Ищецът претендира да бъде прогласена недействителността на процесния договор за потребителски кредит, поради нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал.1. т.10 ЗПК, вр. чл.22 ЗПК, за договорното съдържание на процесния договор за кредит.

Основната теза, развита в исковата молба е, че възнаграждението за предоставяне на поръчителство не е включено в ГПР и в случай че то бъде включено, би се нарушило правилото на чл.19, ал.4 ЗПК, което гласи, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Както се посочи по-горе, предоставената в заем сума е в размер на 800 лв. и следва да бъде върната на падеж *** г., като страните по договора не са уговорили възнаградителна лихва, видно от съдържанието на договора – чл.3 „в“. В действителност съгласно чл.5 от договора е уговорено възнаграждение за предоставяне на поръчителство в полза на кредитодателя, което е в размер на 30 лв. От текста на договора не се установява потребителят да дължи допълнителни суми извън главницата от 800 лв. и възнаграждението за поръчител от 30 лв. Последната сума, дори да се включи при изчисляването на ГПР, не би повлиява на неговия размер и същият не би надхвърлил изискуемия в закона максимум от пет пъти размера на законната лихва, предвид малкия размер на тази сума. По този начин съдът приема, че 3 не е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК във връзка с коректното посочване в договора на годишния процент на разходите по договора за потребителски кредит, поради което не е налице и претендираната недействителност на договора.

За пълнота съдът намира за необходимо за отбележи и следното: Съгласно чл.10, ал.1 ЗПК е предвидена писмена форма за действителност на договора за кредит.

Процесният договор за кредит е сключен от разстояние, като се намира в приложното поле на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). В разпоредбата на чл.6 ЗПФУР е дадена легална дефиниция на договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, а именно това е всеки договор, сключен между доставчик и потребител, като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключване на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече. Законът изрично регламентира и тежестта на доказване при тези договори, която е изключително за доставчика (кредитодателят).