Решение № 108 от 07.04.2022, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 108 гр. Пазарджик, 06.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Красимир Г. Ненчев

Членове:

Албена Г. Палова

Елисавета Радина при участието на секретаря Галина Г. Младенова като разгледа докладваното от Елисавета Радина Въззивно гражданско дело № 20225200500097 по описа за 2022 година

Производството е образувано по въззивна жалба на Агенция за събиране на вземания” ЕАД София, с ЕИК 203670940 ( нар. Агенцията) , против решение № 965 / 11.11.2021 г.по гр. д.20215220100 711 / 2021 година на РС Пазарджик, с което е ПРИЕТО ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 ГПК по отношение на В. Г. В., ЕГН **********, с настоящ адрес: община Септември, с. Б., ул. Т И Т, № 8, че съществува вземане на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. ”Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда “Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителен директор Д;Б;Б., действащ чрез упълномощен юрисконсулт Г.Г. , за сумата от 700 лева, представляваща главница по договор за паричен заем № 3479942/20.03.2019 г., ведно със законната лихва върху претендираната главница, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда за същото вземане – 27.11.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 1599/01.12.2020 г. по ч.гр.д.

№ 3345/2020 г. по описа на РС Пазарджик, ОТХВЪРЛЕНИ са исковете за 1 признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца на основание договор за паричен заем № 3479942/20.03.2019 г. договорна лихва в размер на 83,90 лева, за периода от 19.04.2019 г. до 16.09.2019 г. и сумата в размер на 74,82 лева, представляващи обезщетение за забава за периода от 20.04.2019 г. до датата на подаване на заявлението в съда, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 1599/01.12.2020 г. по ч.гр.д. № 3345/2020 г. по описа на РС Пазарджик, като неоснователни. С решението е ОСЪЖДЕН на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК В. Г. В. ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за събиране на вземания” ЕАДСофия, ЕИК 203670940 сумата в размер на 407,60 лева, представляващата сторените от ищеца разноски в заповедното и исковото производства, съразмерно с уважената част на исковата претенция.

Решението е постановено по постъпила искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. ”Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда “Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от изп.директор Д;Б;Б., чрез упълномощен юрисконсулт Г.Г., против В. Г. В., ЕГН **********, с настоящ адрес: община Септември, с. Б., ул. Т И Т, № 8, като моли Съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищцовото дружество следните суми: 700 лева, представляващи главница по договор за паричен заем № 3479942/20.03.2019 г.; 83,90 лева, представляващи договорна лихва за периода от 19.04.2019 г. до 16.09.2019 г. (падеж на последна погасителна вноска);

74,82 лева, представляващи обезщетение за забава за периода от 20.04.2019 г. до датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното изплащане на задължението, за която суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 3345/2020 г. по описа на РС Пазарджик.

В исковата молба се излагат обстоятелства, че на 01.10.2019 г. е подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и „Агенция за събиране на вземания” ООД, по силата на което вземането на „Изи Асет Мениджмънт” АД, произтичащо от договор за паричен заем № 3479942/20.3.2019 г. е прехвърлено в собственост на „Агенция за събиране на 2 вземания” ООД, ведно с всички привилегии и обезпечения. Твърди се, че договорът за заем съдържал изрична клауза, която урежда правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица, както и че „Агенция за събиране на вземания” АД /сега „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД/, ЕИК 203670940 е правоприемник на „Агенция за събиране на вземания” ООД, ЕИК 201318404. Сочи, че ответникът е уведомен по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД за станалата продажба на вземането от името на „Изи Асет Мениджмънт” АД, с Уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-ИАМ/3479942 от дата 04.10.2019 г. изпратено с известие за доставяне от страна на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, в качеството й на пълномощник на цедента.

Направено е искане приложеното Уведомление за извършената цесия да бъде връчено на ответника, ведно с препис от исковата молба и доказателствата към нея. Твърди се, че по силата на горепосочения Договор за паричен заем от 20.03.2019 г., ответниът е получил от Кредитора заемната сума от 700 лева срещу задължението да ги върне ведно с договорна лихва в размер на 83,90 лева, на 6 равни месечни погасителни вноски, в размер на 130,65 лева всяка, при общ размер на плащанията по заема от 783,90 лева. Срокът на договора е изтекъл на 16.09.2019 г., когато е падежът на последната погасителна вноска, като не е обявяван за предсрочно изискуем. Твърди се, че на длъжника е начислено обезщетение за забава върху неплатената главница в размер на законната лихва за забава, за периода от 20.04.2019 г. до датата на депозирането на заявлението по чл.410 ГПК в съда - 26.11.2020 г., в общ размер на 74,82 лева. Придобивайки правата върху цедираните вземания и като кредитор на същите, ведно с всички произтичащи от това привилегии, обезпечения и принадлежности, ищцовото дружество предприело постъпки и по реда на чл. 410 от ГПК се снабдило със Заповед за изпълнение на парично задължение за същите вземания по ч.гр.д. № 3345/2020 г. по описа на РС Пазарджик. Тъй като длъжникът депозирал възражения и по указание на съда, ищецът депозирал в срок настоящата искова молба с искане за установяване на вземанията си. Претендира за присъждане на направените разноски по заповедното производство, както и по първоинстанционното исково производство, вкл. и възнаграждение за юрисконсулт.

В срока по чл.131 ГПК, ответникът не депозира отговор на исковата молба.Депозирал е само възражение по чл.414 ГПК по подаденото от 3 дружеството заявление по тази норма.

В подадената Агенцията против решението въззивна жалба се твърди че постановеното решение за неправилно и незаконосъобразно. Неправилно първоинстанционният съд отхвърлил претенцията като приел липса на ясно разписана методика за формиране на ГПР по кредита. В процесния договор за кредит бил посочен годишният лихвен процент и ГПР, както и съответните допускания при изчисляване на последния, което съответства на изискванията на чл. 11, ал.1 т. 10 и чл. 19 ЗПК. Годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Според чл. 19, ал. 4 ЗПК се определял размер на Годишният процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

В настоящия случай законната лихва за посочения период на договора била в размер 10,00 %. ГПР ясно и недвусмислено бил посочен в договора за паричен заем, като бил фиксиран и за срока на договора и при размер 49.03%.

Поради това ГПР бил в законоустановените норми и не следвало да се редуцира, нито следва клаузата да се счита за нищожна, тъй като не противоречи на разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК..

Съгласно разпоредбите на чл. 11, т. 11 ЗПК, договорът трябвало да съдържа „информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски...“. Фиксираният лихвен процент по кредита бил определен от закона като лихвен процент, предвиден в клауза на договора за кредит, по силата на която кредиторът и потребителят уговаряли един постоянен лихвен процент за целия срок на договора за кредит или уговарят няколко лихвени процента за отделни периоди от продължителността на договора за кредит, през които се прилага само определеният фиксиран лихвен процент -§ 1,т. 5 от ДР на ЗПК.

4

В чл. 2, ал. 6 от Договора било предвидено, че лихвеният процент е във фиксиран размер от 40,00 %. Възнаградителната лихва представлявала възнаграждение за ползваните пари, уговаряването й било допустимо в ЗПК и било включено в общия разход по кредита на потребителя. Липсвали императивни нормиу регламентиращи максималния размер на възнаградителната лихва към момента на сключване на договора. Доколкото обаче се касаело за потребителски договор, прокламираната в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне подлежала на ограничение, предвид защитата на специалните закони- ЗЗП и ЗПК и това са „добрите нрави“. Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.З ЗЗД било налице именно тогава, когато се нарушавал правен принцип, какъвто бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения. Целта на спазването му, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Затова и максималният размер на лихвата, било възнаградителна, било за забава, бил ограничен. В случая уговореният лихвен процент бил 40,00 %, при ГПР от 49,03 %, който не надвишавал границата на приетия като допустим от закона чл. 19, ал. 4 ЗПК. Нормата на чл. 19 ЗПК предвижда, че ГПР изразява общите разходи по кредита, настоящи или бъдещи- лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид в т.ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Т.е размерът на възнаградителна лихва представлявал елемент от формулата при образуване на годишния процент на разходите по кредита, за който ГПР в чл. 19, ал. 4 от ЗПК бил фиксиран лимит, който не може да бъде надхвърлян, а именно пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължение в левове и валута, определена с ПМС № 100/29.05.2012г. В ал. 5 на чл. 19 ЗПК изрично се обявяват за нищожни клаузи в договора, в които са уговорени задължения в размери надвишаващи лимита по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Договорът съдържал всички изискуеми от закона реквизити с подробна информация за размера на всеки от тях. Посочен бил общият размер на отпуснатата сума (700,00 лева), условията за усвояването му и изпълняването на паричните задължения, фиксираният годишен лихвен процент, общият размер на дължимата сума (783,90), както и годишният процент на разходите.

Съдържал се и погасителен план, инкорпориран в договора, като бил посочен 5 размерът на вноските, техният брой, периодичността на плащанията, падежите на всяка една вноска. Предвид тази съдържаща се в самия договор информация констатацията на първостепенния съд за липса на яснота била несъстоятелна. В съдържанието на договора е поместена цялата изискуема от чл. 11, ал. 1 и чл.10, ал.1 от ЗПК информация.

Горните аргументи били подкрепени и от посочена съдебна практика, представена като трайна и последователна: 1. Решение № 26/07.02.2020 г. по в. гр. д. №398/2019 г. на ОС - гр. Шумен; 2. Решение от 03.05.2019 г. по в.гр.д.

№ 102/2019 г. на Окръжен съд - Ямбол; 3. Решение № 200 от 03.06.2019 г. по в.гр.д. № 298/2019 г. на Окръжен съд - Пазарджик; 4. Решение № 149 от 05.06.2019 г. по в.гр.д. № 74/2019 г. на Окръжен съд - Кюстендил; 5.

Решение№62 от 14.03.2019 г. по в.гр.д. №20/2019 г. на Окръжен съд-Разград;

6. Решение № 95-от 17.06.2019 г. по в.гр.д. № 148/2019 г. на Окръжен съд Търговище; 7. Решение № 32 от 30.01.2018 г. по в.гр.д. № 687/2018 г. на Окръжен съд - Перник; 8. Решение № 762 от 17.11.2017 г. по в.т.д. № 1160/2017 г. на Окръжен съд - Варна и др.