Решение № 1626 от 06.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1626 гр. Пловдив, 06.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Гражданско дело № 20255330114280 по описа за 2025 година намира следното:

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от П. Н. Д. против „Профи Кредит България“ ЕООД, с която се предявява иск за установяване недействителността на клаузата за неустойка в размер на 1800 лева съгласно допълнително споразумение от 20.12.2024 г. към Договор за потребителски кредит № ************* от 20.12.2024 г.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № ************ от 20.12.2024 г., по силата на който получил сумата от 4000 лева при ГПР 67,40 % и годишен лихвен процент от 53 %. Въз основа на този договор на 20.12.2024 г. страните сключили допълнително споразумение, съгласно което понеже ищецът не предоставил обезпечение по кредита, той следвало да заплати неустойка в размер на 1800 лева, разсрочено заедно с погасителните вноски. Посочва се, че процесната клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, поради което се достигало до значителна нееквивалентност на престациите. Клаузата била и неравноправна на основание чл. 143, т. 19 от ЗЗП. Клаузата била неравноправна и на основание чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като била необосновано висока. Ищецът сочи, че с процесната клауза се прехвърлял рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на кредитоспособността на длъжника върху самия длъжник и водила до допълнително увеличаване размера на задължението.

Твърди се, че така уговорената неустойка не обезпечавала и обезщетявала вреди от 1 неизпълнение, а съставлявала допълнителен разход по кредита, който следвало да се включи в ГПР. Чрез уговарянето на задължението по допълнителното споразумение като неустоечно се правел опит да се избегне императивният лимит на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Така посоченият в договора ГПР, който не включвал неустойката, не отговарял на действителния. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Профи Кредит България“ ЕООД, с който се взема становище за неоснователност на предявения иск и се моли за неговото отхвърляне. Ответникът не оспорва факта, че на 20.12.2024 г. страните са сключили договор за кредит и допълнително споразумение към него с посоченото от ищеца съдържание. Не оспорва обстоятелството, че неустойката не била включена в ГПР по кредита, но твърди, че това не съставлявало нарушение на чл. 11 от ЗПК, доколкото чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично изключвал плащания, възникващи при неизпълнение на задълженията по договора. Претендират се разноски.

Съдът, като прецени събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По фактите:

По делото между страните не са спорни обстоятелствата, че между ищеца и ответника са сключени договор за потребителски кредит № 40030620476 от 20.12.2024 г., с посочените по-горе параметри, и допълнително споразумение към него от 20.12.2024 г., съдържащо клауза, предвиждаща ищецът да заплати на ответника неустойка в размер на 1800 лева, тъй като не е предоставил обезпечение по кредита; че неустойката при непредоставяне на обезпечение, уговорена в цитираната клауза, не е включена при изчисляване на ГПР по кредита. Тези обстоятелства документално се потвърждават и от представените писмени доказателства – договор за кредит, ведно с допълнително споразумение, погасителен план за разсрочване на неустойката.

По правото:

Като взе предвид характеристиките на процесното съглашение и на страните по него, съдът намира, че се касае до договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК – кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е физическо лице, което е сключило договора за задоволяване на свои лични потребности; липсват данни да е действало с оглед на професионалната си дейност. Потребителят – ищец, следователно, се ползва от защитата, която императивните норми на закона предоставят.

За да избегне заплащането на уговорената в договора неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят следва да осигури именно такова обезпечение, което му е поискано от кредитната институция при сключване на кредитното съглашение му е поискано. Това изискване е неясно формулирано – не става ясно от текста на сключеното допълнително споразумение, уреждащо плащането на неустойката, какво обезпечение е поискано от кредитора, респ. не е предоставено от 2 длъжника. Отделно от изложеното, самото изискване за представяне на обезпечение може да се приеме за икономически неоправдано с оглед сравнително ниската стойност на отпуснатата сума – 4000 лева. Явно е, че възникването на вземането по неустоечната клауза за финансовата институция–кредитор е предвидимо и очаквано.

Правната теория и съдебната практика единодушно приемат, че смисълът на обезпеченията е да се предпази кредиторът от последиците от длъжниковото неизпълнение.

От факта, че кредитът е останал необезпечен, за кредитора не могат да произтекат други вреди, освен тези, чието настъпване се „покрива“ от уговарянето на обезпечение по принцип, а именно – дългът да не бъде изпълнен. Като се скрепва с неустойка (при това – значителна по размер с оглед размера на дълга) неизпълнението на задължението на длъжника да предостави обезпечение, се постига единствено фактическо увеличение на размера на дълга. При това положение, макар и формално задължението по сключеното към представения по делото договор за кредит допълнително споразумение да е уговорено като неустоечно, всъщност то създава основание за едно допълнително възнаградително плащане в полза на кредитодателя. То оскъпява кредита и е следвало да се включи в ГПР. Това не е сторено, тоест посоченият в процесния договор за кредит размер на ГПР (67,40 %) не отговаря на действителния. Посочването на различен от действителния ГПР не може да се приеме за изпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Изложеното води до извод за недействителност на договора за кредит съгласно чл. 22 от ЗПК. В този случай кредитът се счита освободен от лихви и такси (чл. 23 от ЗПК).

Ако кредиторът беше включил уговореното като „неусточено“ задължение по сключеното допълнително споразумение, каквото е изискването на ЗПК, то щеше да е видно prima facie противоречието на договора с чл. 19, ал. 4 от ЗПК – посоченият в договора размер на ГПР се доближава изключително до лимита, уреден в посочената разпоредба, а размерът на неустоечното задължение възлиза около 50 % от главницата. В този случай отново би се активирала защитната разпоредба на чл. 23 от ЗПК и кредиторът не би получил нищо, освен чистата стойност на кредита.

За да избегне тези негативни последици, кредиторът е уговорил формално като неустойка за неизпълнение на задължение, отделно от възнаградителната лихва, едно плащане в своя полза. По този начин са нарушени императивните норми на ЗПК – реалният общ разход по кредита за потребителя надвишава лимита на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

На изложеното основание – противоречие със закона, атакуваната договорна клауза е недействителна. Тя не може да бъде недействителна на повече от едно основание, поради което е безпредметно да се обсъждат останалите доводи на ищеца в тази насока.

По разноските:

С оглед изхода от спора на П. Н. Д. следва да се присъдят разноските за производството в размер на 36,81 евро за държавна такса. Към съда е отправено искане да присъди възнаграждение в по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв от процесуалния представител на 3 ищеца. Настоящият състав намира, че съответен на фактическата и правна сложност на делото е хонорар в размер на 246 евро с включено ДДС.

Доколкото считано от 01.02.2026 г. плащания в български лева е невъзможно да се извършват, всички суми в диспозитива на решението ще се посочат в евровите им равностойности по фиксирания курс съгласно чл. 5 от Закона за въвеждане на еврото в Република България.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА в отношенията между П. Н. Д., ЕГН **********, и „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, че клаузата на чл. 3, уреждаща заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение по сключен между страните договор за кредит № ********** от 20.12.2024 г., от сключеното между страните допълнително споразумение № ************* от 20.12.2024 г.

ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, да заплати на П. Н. Д., ЕГН **********, сумата от 36,81 евро /тридесет и шест евро и осемдесет и един евроцента/, представляваща съдебно-деловодни разноски.

ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, да заплати на адв. М.

В. М., вписан в АК - П., на основание чл. 38 от ЗАдв, сумата от 246 евро /двеста четириридесет и шест евро/ с вкл. ДДС, представляваща възнаграждение за безплатно оказано на ищеца адвокатско съдействие в производството по настоящото дело.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – гр. Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: ___________/п/____________

4