Решение № 14191 от 15.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14191 гр. София, 15.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: БОГДАН Р. РУСЕВ при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело № 20261110102384 по описа за 2026 година

Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.

Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 26942/28.01.2026г. на СРС, подадена от Г. Г. Г. срещу „Тием Финанси“ ООД.

Ищцата Г. Г. Г. чрез адв. С. Й. – АК-София, е предявила срещу ответника „Тием Финанси“ ООД иск с правно основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал.

1 и чл. 146 ЗЗПотр за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № 150401/0000056***/31.03.2025г., а при условията на евентуалност – за недействителност само на клаузата на чл. 8 вр. чл. 11 вр. Приложение № 2 към Договора – „Погасителен план“, предвиждащ неустойка за непредоставено обезпечение.

Ищцата твърди, че на 31.03.2025г. сключила с ответника описания по-горе договор за предоставяне на потребителски кредит в размер на 1800,00 лева. Сумата следвало да се върне на 6 месечни погасителни вноски по 681,00 лева при ГПР, посочен като 39%. Дължала се неустойка от 2075,82 лева, разсрочена заедно с вноските по кредита, за непредоставено обезпечение, като така общата сума, която следвало да се върне, била 4086,00 лева.

Обосновава се, че договорът за кредит, както и клаузата за неустойки сама по себе си, са нищожни. Описаната неустойка реално прехвърляла на потребителя риска от неизпълнение на задължението на заемодателя да провери кредитоспособността на заемателя. Посоченият ГПР е нереален, тъй като в него не се включвали всички дължими по договора суми, в частност начислената неустойка. По начина, по който били формулирани клаузите на договора, се осъществявало заобикаляне на закона и в частност чл. 33 от ЗПКр. Нарушавал се чл. 19, ал. 4 ЗПКр. Кредиторът прехвърлял на потребителя тежестта от неизпълнение на собственото си задължение да провери кредитоспособността му. Обосновава се неравноправност, невъзможност на потребителя да влияе върху клаузите на договора и наличие на конструкция, целяща прикриване на действителните разходи по кредита. Ищцата не била наясно с общите условия и не била подписвала такива. Договорната лихва не била посочена подневно, като съобразно размера си противоречала на добрите нрави. Ако не се установи нищожност на целия кредит, то нищожна на собствено основание била клаузата за 1 неустойка. За насроченото по делото открито съдебно заседание ищцата не се явява и не изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявеният иск се поддържа.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Тием Финанси“ ООД чрез адв. Д. – АКСофия, е подал Отговор на исковата молба, вх. № 131256/24.04.2026г. на СРС, с който оспорва предявените искове като недопустими и неоснователни. Исковете били недопустими, тъй като за ищцата нямало правен интерес да предявява установителен иск при положение, че можела да защити правата си с осъдителен такъв. Изтъква, че ищцата е била предварително запозната с клаузите на договора и ги е приела, като те са индивидуално уговорени. Оспорвайки доводите на ищцата, ответникът подробно обосновава, че договорът за заем е законосъобразен, действителен и не противоречи на закона и добрите нрави, като клаузите му са валидни и законосъобразни. За насроченото по делото открито съдебно заседание не изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявеният иск се оспорва.

Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и предявените с нея искове, становището и възраженията на ответника в отговора ú, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:

Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен интерес от производството, като предявените с нея искове са допустими.

Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или решение при признание на иска.

Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по исковете с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр е и за двете страни. Ищецът следва да докаже наличието на предпоставките, установяващи недействителността на договорните клаузи на сочените от него основания. В тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на предварителна информация на потребителя, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. В тежест на ответника е да докаже, че клаузите на сключения между страните договор не са неравноправни (чл. 146, ал. 4 ЗЗПотр), както и че ищецът е бил наясно с клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение. Извън това в тежест на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.

Съдът следи служебно за нищожността на клаузите на договорите в хипотезите, в които нищожността следва от клаузите на самия договор /ТР 1/2020-2022-ОСГТК/, а в договори, сключени с потребители, следи служебно за недействителност на договора или уговорки в него, свързани с наличието на неравноправни клаузи.

Страните не спорят, че между тях е сключен Договор за потребителски кредит № 150401/0000056***/31.03.2025г. със съдържание съобразно представените по делото копия, както и че неустойката за недадено обезпечение не е включена при изчисляване на ГПР.

Видно от представената по делото разпечатка на договора, „Тием Финанси“ ООД като заемодател е отпуснало на Г. Г. Г. като заемателка сумата от 1800,00 лева при лихва от 2,35% месечно или 39% годишно. ГПР е посочен като 0 %. Сумата следва да се върне за шест месеца на анюитетни вноски с падежи от 30.04.2025г. до 30.09.2025г. Посочено е, че общата дължима за връщане сума по кредита, е 2010,18 лева. Относно обезпечение на кредита е вписано: „Кредитът е необезпечен“ и едновременно с това „Запис на заповед/поръчител/банкова гаранция“. В чл. 11 от Договора е предвидено, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция, поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени 2 завишени изисквания: ако е само един поръчител, осигурителният му доход следва да е не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата, а ако са двама – всеки от тях следва да има осигурителен доход не по-малко от 4 пъти на минималната работна заплата.

Според чл. 8 неустойките не освобождават кредитополучателя от задължението да заплати останалите си задължения по договора, включително главницата и начислените лихви.

Налице са два погасителни плана. Според първия, при изпълнение на условията по чл. 8, т. 1 от Договора, заемателката следва да върне общо 2010,18 лева. Според втория, при неизпълнение на условията по чл. 8, т. 2 от Договора заемателката следва да върне общо 4086,00 лева, като в тази сума е включена неустойка в общ размер от 2075,82 лева.

Начинът, по който са формулирани клаузите на договора и погасителните планова към него, не съответства на изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПКр това да става по ясен и разбираем начин. Двата отделни погасителни плана се различават по това дали са изпълнени условията на чл. 8, т. 1 от Договора. Чл. 8 от Договора обаче няма никакви точни и на поставя никакви условия, освен да разясни, че плащането на неустойки не освобождава заемателя от задължението да заплати главницата и лихвите. Какви условия тогава се изисква от него да изпълни и за неизпълнение на кои точно задължения се начислява тази неустойка остава неясно. Ако се касае за неустойка за недадено обезпечение по чл. 11 от Договора и е налице грешка в посочването на разпоредбата от договора, то във втория погасителен план размерът на неустойката е посочен като 2075,85 лева, а в т. 4.4 от Стандартния европейски формуляр размерът ú е посочен като 54,00 лева.

Ако действително неустойката се начислява за недадено обезпечение, то на първо място следва да се има предвид, че самият чл. 11 от Договора е нищожен, тъй като поставя неизпълними и противоречащи на добрите нрави изисквания. От една страна се иска банковата гаранция да е за сума, надхвърляща два пъти общо дължимите по договора суми, който изискван размер е нелогичен и прекомерен. Поставените изисквания към поръчителите са изначално практически и нормативно неизпълними – изисква се при един поръчител осигурителният му доход да е не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата, а при двама – всеки от тях да има осигурителен доход от най-малко 4 пъти размера на минималната работна заплата. Съгласно чл. 9, т. 1, б. „в“ от ЗБДОО за 2025г., максималният осигурителен доход за 2025г. е 3750,00 лева. Съгласно ПМС № 359/23.10.2024г. минималната работна заплата към 31.03.2025г. е 1077,00 лева, т.е. четирикратният ú размер надхвърля максималния осигурителен доход – 4308,00 лева. Ако се има предвид заемателката да осигури поръчители с доказан доход в посочените размери, то изискването към нея пак е практически неизпълнимо, тъй при средното равнище на доходите в нашата страна трудно би намерила съгласно да поръчителства лице, което с подобни приходи.

Ако неустойката е за неосигуряване на обезпечение, което не може несъмнено да се извлече от текста на договора и приложенията към него, то следва да се има предвид, че оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 ЗПКр и чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗПотр. Преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя, и, ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемателяпотребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или 3 минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при предварително дадено достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. С въвеждането на неустойката фактически от една страна се създава допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, повеляваща, че при забава на заемателя-потребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от задължението, а от друга неправомерно се натоварва потребителят с допълнителни разноски.

Такава неустойка е нищожна и поради противоречието ú с добрите нрави /арг. ТР 1/2009-2010-ОСТК/. Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. В настоящия случай неустойката обезпечава реално не главното задължение по договора за кредит – да се върне заетата сума с лихва, а акцесорното задължение за обезпечение, при това в значителен размер, съизмерим с главницата по кредита! Дори и заемателят да е изправна страна по основното си задължение – да връща главницата и да плаща лихвите /ако уговорката за заплащането на тези лихви е действителна/, то договорът предвижда кредиторът да получи и неустойката, при това без той да е претърпял каквито и да било вреди, т.е. той реално се обогатява с допълнително и крайно чрезмерно плащане, чиято цел е единствено да се изискат от длъжника-заемател още пари. Неустойката няма и никаква обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като даването или недаването на обезпечението няма абсолютно никаква връзка с това дали длъжникът ще изпълни или не главното си задължение по договора за кредит – да върне дадените му в заем суми. Оттук, доколкото изискването за предоставяне на обезпечение няма реален обезпечителен ефект, то се явява единствено инструмент за генериране /пряко и косвено/ на допълнителни разноски за потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало да бъдат отчитани като разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр.