Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 261663 от 07.06.2021, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Гражданско дело 13588/2020
Вид
Решение № 261663
Подписан
07.06.2021
Състав
КРИСТИНА ЯНКОВА ТАБАКОВА

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
  • член 6, параграф 1 · Директива 2005/29/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“)Текст от значение за ЕИП.
  • чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38 ал. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 26, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 3 · Закон за кредитните институции
  • чл. 11 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал.1, т.11 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал.1, т.9 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 33 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9 ал. 3 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9, ал. 4 · Закон за потребителския кредит

Р Е Ш

Е Н И Е

№

261663 07.06.2021 година град Пловдив

В И М Е Т

О Н А

Н А Р О Д А

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, ХVІІІ граждански състав, в публично заседание на тринадесети май две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИНА ТАБАКОВА при участието на секретаря Радка Цекова като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 13588 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба от Р.С.В., ЕГН ********** против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, с която са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем №***от 15.12.2015г., по силата, на който му била предоставена сумата от 500 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 40% и годишен процент на разходите в размер на 48.44%. Срокът за погасяване на заема бил 6 месечни вноски, с размер на погасителната вноска от 93.32 лева. Договорът бил недействителен на основание чл.22 ЗПК, тъй като в него не се сочил размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащане на всяка една от вноските. Счита, че фиксираният лихвен процент от 40 % е нищожен поради противоречие с добрите нрави, тъй като надхвърлял повече от 3 пъти размера на законната лихва. Допуснато било нарушение на чл. 11 ЗПК, поради непосочване в договора на начина, по който се изчислява годишния процент на разходите. Не се съдържали и конкретни параметри на общата дължима сума, а в погасителния план не било посочено разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми, която следвала да включва – главница, лихва, ГПР и неустойка. Твърди се, че ищецът не е разписал всяка страница на общите условия. Предвидената в договора неустойка била нищожна тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави. С нея се създавали задължения, които се покривали от ГПР и по този начин се надвишавало изискването по чл.19, ал.4 ЗПК, а именно, че ГПР не може да бъде по висок от пет пъти размера на законната лихва. С нея се натоварвал кредитополучателя с допълнителни финансови разходи.

Клаузата за неустойка противоречала на чл. 33 ЗПК.

Твърди, че договорът бил изплатен изцяло на ответника.

Предвид изложеното, ищецът иска да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 42.54 лева, представляваща недължимо платена по нищожна клауза за възнаградителна лихва, както и сумата от 353.40 лева, представляваща недължимо платена по нищожна клауза за неустойка. Претендира законна лихва и разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете.

Счита за неоснователно твърдението на ищеца, че към договора нямало подписани общи условия, както и че кредитополучателят не е подписал всяка страница от тях. Същите били неразделна част от договора за потребителски кредит и били инкорпорирани в него, както и подписани с подписването на всяка страница от договора. Неоснователно било твърдението на ищеца, че има нарушение на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като в договора е посочен фиксиран ГЛП, който бил ясен за страните и не можело да се приеме че има нарушение на разпоредбата. ГПР не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва. Твърди се, че неустойката представлява форма на договорна отговорност, служеща за обезпечение на вредите, причинени от неизпълнение и ако ищецът добросъвестно бил изпълнил поетото договорно задължение да предостави гаранция нямало да търпи вреди. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

По делото не се спори, че между страните е бил сключен договор за паричен заем № ***от 15.12.2015 г., по който ищецът е усвоил сумата от 500 лева и впоследствие – погасил.

Със същия договор е уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 40.00 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 48.44 %.

Ищецът се е задължил да върне сумата на 6 месечни погасителни вноски, в размер 93.32 лева всяка, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 559.92 лева.

Според чл. 4, ал. 1 от договора за заем, страните се споразумяват, в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, заемателят да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя. Уговорено е, че двете физически лица – поръчители, всяка от които следва да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по-лош от 401 „Редовен“.

Съгласно чл. 4, ал. 2 от процесния договор, при неизпълнение на задължението да предостави обезпечение в срока по ал. 1, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 353.40 лева, като неустойката се заплаща от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка от вноските се добавя сума в размер на 58.90 лева.

Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл.

9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и други разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.44 %, а възнаградителната лихва– 40.00 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 8 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 48.44 % и общата сума на плащанията от 559.92 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 4 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със месечните вноски, като се добавят по 58.90 лева към всяка. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно физическите лица – поръчители, тъй като същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.

Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.