Решение № 155 от 19.03.2026, Районен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 155 гр. Ямбол, 19.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела К. Спасова при участието на секретаря Й. Г. П. като разгледа докладваното от Весела К. Спасова Гражданско дело № 20252330102844 по описа за 2025 година

Подадена е искова молба от Г. Г. Х. срещу „СТИК КРЕДИТ" АД, представлявано от *** С. Т, в която се твърди, между страните е сключен Договор за потребителски кредит №*** от 03.06.2025 г. Кредиторът е предоставил кредит в размер на 1200 лв., който заемателят се е задължил да погаси в срок до 10 месеца. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент – 36 %. Годишният процент на разходите /ГПР/ е отразен като 42,58 %. С клаузата на чл. чл.19 т.1 от договора за кредит, заемателят се е задължил на основание чл.23 от Закона за задълженията и договорите, в срок до 3 дни от получаване на заемната сума по договора, да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на Заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или неотменяема банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на „СТИК КРЕДИТ" АД всички задължения на заемателя по Договора за кредит в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане за заплащане на тези задължения. Описано е, че срокът на валидност на банковата гаранция е най-малко 30 дни след падежа на последната вноска.

Посочено е, че третото лице /поръчител/ подлежи на предварителна проверка от заемодателя с оглед на неговата възможност да поеме посочения солидарен дълг. Страните се договарят третото лице - поръчител следва да отговаря на определени условия- да е навършило 21 годишна възраст; да валидно трудово или служебно правоотношение при последен работодател минимум - 6 месеца; липса на записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н.; Да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банкова 1 или небанкова институция; служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад. В договора е уговорено, че страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението на заемателя, посочено в чл. 19 ще причини на заемодателя вреди, които неустойката следва да обезщети. Според чл. 29 в случай, че заемателят не изпълни задължението си по чл. 19 от договора същият дължи на заемодателя неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. На ищеца е начислена неустойка в общ размер на 1436.74лева, тъй като същият не е представил в срок обезпечения - поръчител или банкова гаранция. Според ищеца договорът е нищожен поради това, че не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. В нарушение на императивните правила, ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР от 42.58 % е в пряко противоречие е императивните изисквания на чл.19 ал.1 вр. чл.10 ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено е посочен фиксиран лихвен процент по заема от 36 %, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) обаче водят до различен размер на ГПР от посочения. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му. Освен това в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР. Относно клаузата за обезпечение е посочено, че е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в срок поръчител, съгласно всички изисквания, посочени в договора. Излагат се доводи за противоречие на клаузата за неустойка с добрите нрави и за нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Също е и неравноправна клауза на основание чл.143, ал.2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Тя не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК „"Стик Кредит"АД не е включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка" в размер на 1436.74 лева, която по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от годишния лихвен процент и ГПР. При условие, че ГПР беше законосъобразно описан, действителният такъв щеше да надвиши посочения в договора 42.58 %. Ето защо налице е нарушение на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. Касае се за заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д от ЗЗП и по смисъла на Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за 2 изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/ 7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики"), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Ищецът е платил по нищожния договор сума в размер на 1920 лева, от която ответникът дължи връщане на сумата от 720.00 лева, представляваща недължимо платено. Поради тази причина от съда се иска да бъдe прието за установено спрямо ответника, че договорът за потребителски кредит е нищожен, както и да бъде осъден да върне на ищеца сумата 720 лв. като платена без основание. Претендират се и направените по делото разноски.

В с.з. ищeцът не се явява. Искът се поддържа от процесуалния представител с писмена молба.

В срока за отговор ответникът оспорва установителния иск за нищожност на договора като недопустим, поради липса на правен интерес, доколкото задълженията по него са напълно погасени. Сочи, че в най-пълна степен би могъл да защити интереса си с единствено с осъдителния иск. Иначе е налице злоупотреба с права. Позовава се на Решение на Съда на ЕС от 23 ноември 2023 година по дело ***, че подходът да се приема за допустим иск за установяване на нищожност на договор/клауза от него не е безусловен и универсален, а националният съд следва да прави преценка като държи сметка за принципа на ефективност и дали ако се приеме такъв иск за недопустим, това ще затрудни необосновано реализирането на потребителската защита. Оспорва иска и като неоснователен.

Възраженията си основава на фактите, че клаузите за ГПР и неустойка, както и целият договор са действителни. Не се касае до неравноправни клаузи по ЗЗП, нито до заблуждаваща търговска практика. Счита, че неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Евентуално, ако неустойката се приеме са нищожна, то същата ще се счита изначално за неуредена между страните, респективно доводите за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР са неоснователни. Счита, че всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че ищецът е сключил общо единадесет договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Сключил е договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за недействителност и връщане на платените суми. Това е в пряко противоречие с добросъвестността, която страните си дължат в преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Ответникът счита, че от неоснователността на установителния иск за обявяване на нищожност на договора в цялост и на доводите за недействителност на неустоечната клауза следва и неоснователност на иска за връщане на даденото по договора, респективно клаузата за неустойка. Потвърждава, че общо платеното над усвоената главница е в размер на 718,26 лв.

3

Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори по делото, че е сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №*** от 03.06.2025 г. между ответника като заемодател и ищеца като длъжник, копие от който е представено с исковата молба, за кредитна линия с максимално разрешен л и м и т от 12 0 0 л е в а , ко я т о сума е реално предоставена от дружеството съобразно договорките.

Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент - 36 % и обща сума за погасяване за отпуснат първи транш-1449,86 лв.. Годишният процент на разходите /ГПР/ е отразен като 42,58 %. Съгласно чл.19 т.1 от договора за кредит, същият ще бъде обезпечен в срок до 3 дни по описания в исковата молба начин, в случай на договаряне на обезпечение от страните.

Относно изискванията към поръчителя и банковата гаранция е налице прекращане към ОУ.

Видно от последните, налице са цитираните в исковата мола клаузи относно изискванията към поръчителя –в чл.20, вкл. относно осигурителният му доход и кредитен статус, а изискванията към бонковата гаранция са уговорени в чл.22. Според чл. 29 от договора в случай, че заемателят не изпълни задължението си по чл. 19 от договора, дължи на заемодателя неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.

Според представената от ответника Справка към 03.11.2025 г. на ищеца е начислена неустойка в размер на 1122.97 лева, тъй като същият не е представил в срок обезпечения поръчител или банкова гаранция. Разпределена е на вноски с падеж на погасителните вноски за главница и лихва. Първата погасителна вноска е с падеж на 03.07.2025 г., а последната -на 03.04.2026 г. Начислена е и сумата от 155,33 лв.-други приходи. За платени суми са отразени 740 лв. на 31.07.2025 г. и 1178,26 лв. на 15.08.2025 г., общо 1918,26 лв.

Странит не спорят, че в ГПР не са включени разходите за неустойка.

Ищецът е представил две преводни нареждания от 31.07.2025 г. и 15.08.2025 г. за сумите от 740 лв., съотв. 1180 лв., за извършени преводи чрез услуга „блинк“ от Е. И.Х. в полза на ответника с основание „Г. Х. д.к. ***“ и „плащане главница“.

Въз основа на горното съдът прави следните правни изводи:

Предявен e иск с правно основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД, чл. 22 от ЗПК вр. чл.11 ал.1т.9 и 10 ЗПК и чл.146 вр. чл. 143 ал.2 т.5 от ЗЗП, както и кумулативно съединен осъдителен иске с правно основание чл. 55 ал.1 пр.1 от ЗЗД.

Съдът намира същите за допустими.

Неоснователно е възражението на ответника, че за ищеца липсва правен интерес да предяви иск за прогласяване на един договор за нищожен, след като е изпълнил задълженията си по него. Цитираната в отговорана исковата молба практика на Ос-Пи РС-Б не е задължителна. Налице и друга многобройна практика, която настоящият съста споделя, приемаща допустимост на съединения с осъдителен установителен иск за нищожност на договор. Съдилищатата се позовават на обстоятелството, че с прогласяването на договора за 4 нищожен настъпват правните последици по чл. 34 от Закона за задълженията и договорите, всяка от страните да върне на другата страна всичко, което е получила от нея. и по чл. 23 от Закона за потребителския кредит, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Правният интерес за потребителя да предяви установителен иск за прогласяването на договора за нищожен/недействителен/ е свързас с установяването на първо място липса на възникнала и съществувала валидна договорна връзка между страните по договора, която да ги обвързва, липса на възникнали за потребителя задължения по този договор, освен да възстанови само чистата стойност на кредита, включително и правна невъзможност в полза на кредитора да се присъди и законната лихва върху връщаната чиста стойност на кредита, което е изключение от общия принцип за лихвоносимост на паричното задължение, съгласно чл. 86 от ЗЗД, според който при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Приема се в съдебната практика, че възстановяването или не на даденото по нищожната сделка имуществено благо, доколкото правото на възстановяване е субективно право на потърпевшата от недействителността страна, e въпрос на едновластна преценка на неговия носител –даи да го упражни чрез възстановителния иск по чл. 34 ЗЗД или чрез иск за неоснователно обогатяване - чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Преценката за начина на предявяване на исковете е предоставена в изключителна компетентност на ищеца, като искът по чл. 26 от ЗЗД е преюдициален за евентуалната последваща претенция за възстановяване и връщане на полученото без основание, за това което е платено от потребителя на кредитора над чистата стойност на кредита. Двата иска според съдебната практика имат самостоятелно процесуално правно съществуване и преследваният с тях интерес е наличен и защитим, както в самостоятелни искови производства, така и при предявени при условията на кумулативно съединяване. Цитираната съдебна практика на СЕС от ответника не изключва по императивен начин интереса и възможността за защита на потребителя в няколко отделни производства по отделно предявени искови претенции, така и ако същите са предявени за разглеждане в едно общо производство предвид различната им правна природа и правни последици, които настъпват по отношение на страните по всеки един от исковете в предметните му и субективни предели (Решение № *** от 06.11.2025 г. по възз. гр. д. № *** г. на Окръжен съд – П, Определение № ***г. по възз. ч. гр. д. № *** г. на Окръжен съд - П). Съдилищата се позовават и на практика на СЕС (Решение от 23.11.2023 г. по дело С-321-22), според която отхвърлянето на иска на потребителя за установяване на неравноправността на договорните клаузи поради липса на годен правен интерес, като бъде пренасочен към по-благоприятно средство за защита, означава в процедурите, с които се цели на потребителите да се предостави исканата от Директива 93/13 защита, да се въведе източник на ненужни сложност, утежняване, разходи и правна несигурност, който може да ги разубеди да предявят правата си, които черпят от тази директива, в нарушение на принципа на ефективност. Отхвърлянето на установителния иск на потребителя и задължаването му да предяви иск, защитаващ в по-голяма степен правата му, би било в противоречие с общия интерес от добро правораздаване, по-специално с изискването за 5 процесуална икономия. Направен е и извод, че член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация.