Решение № 532 от 15.04.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 532 гр. Плевен, 15.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана К. Тодорова Досева при участието на секретаря Марина Г. Цветанова като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело № 20254430103968 по описа за 2025 година

Иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.

Производството по делото е образувано по подадена искова молба от П.

С. П., ЕГН**********, *** против *** ЕООД, ************, със седалище и адрес на управление: ***, в която твърди, че на 02.09.2004 г. ищецът е сключил договор за потребителски кредит с „***“АД. Твърди, че последното плащане по договора е извършено през 2008 г. Твърди, че съгласно договор за цесия от 29.02.2016г. вземането е прехвърлено от „***“АД на „***“ ЕООД.

Твърди, че след извършване на цесията ищецът не е признавал дълга си, нито е получавал съдебно решение, а ответникът не е предявявал иск, с което не е прекъсната давността. Твърди, че отправил надлежна покана до „***“ ЕООД, че вземането е погасено по давност и не може да претендират суми по него, като изрично се позовал на изтеклата погасителна давност Въпреки това, „***“ ЕООД не уважи възражението за изтекла давност и продължава да претендира вземане чрез писма и негативни вписвания в ЦКР при БНБ. Излага съображения, че съгласно чл. 110 ЗЗД, вземанията се погасяват с 5-годишна давност. Твърди, че в конкретния случай са изтекли повече от 15 години от възникване на задължението, и повече от 10 години без каквото и да било изпълнение. Твърди, че не е налице прекъсване на давността по смисъла на чл.

116 ЗЗД – няма съдебен иск, принудително изпълнение или признание на 1 дълга.

Моли да бъде признато за установено в отношенията между ищеца и „***“ ЕООД, че вземането по договор за потребителски кредит от 02.09.2004г. сключен между ищеца и „***“АД, надлежно цедиран на ответника е погасено по давност, и не съществува правно изискуемо задължение за главница в размер на 5000 лева и договорна лихва в размер на 7000 лева. Претендира направените по делото разноски.

В законовия срок по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който взема становище, че за ищецът липсва правен интерес от предявяване на иска, тъй като няма висящо изпълнително производство.

Излага съображения, че е задължение на кредитора да подава информация в ЦКР, както и че изтичането на погасителната давност не погасява самото вземане, а само лишава същото от възможността за принудителното му събиране. В случай, че искът бъде приет за допустим изрично го признава.

Твърди, че не е станал причина за завеждане на делото и моли разноските да бъдат оставени в тежест на ищеца. Прави възражение за прекомерност.

Ищецът, чрез процесуалния си представител е направил искане за постановяване на решение съобразно направеното признание на иска.

Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено следното:

Разпоредбата на чл. 237 от ГПК предвижда възможността ищецът да поиска от съда да прекрати съдебното дирене и да поиска постановяването на решение при признание на иска. В този случай съдът постановява решението си, като в мотивите му е достатъчно да се укаже, че същото е постановено при признание на иска.Съдът намира, че в конкректия случай са налице предпоставките за произнасяне с решение по чл.237, ал.1.ГПК. Ответника е направил изявление, че признава иска. Спазени са и изискванията на чл.237, ал.3,т.1 и т.2 ГПК, тъй като признатото право не противоречи на закона или на добрите нрави, както и е такова, с което страната може да се разпорежда. С оглед направеното признание на иска, съдът намира предявените искове за основателни и доказани и следва да бъдат уважени в предявения си размер за вземането.

Ето защо, съдът постановява настоящото решение при признание на иска, като на основание чл.237, ал.2 ГПК не е необходимо да излага мотиви за 2 това.

Срещу направеното искане за присъждане на разноски от страна на ищеца, ответникът е противопоставил възражение, че е признал иска и не е станал причина за завеждането му, поради което разноските следва да бъдат поставени в тежест на ищците, а в случай, че това възражение не бъде уважено, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че не е станал причина за завеждане на делото. Не се спори между страните, че към момента на подаване на исковата молба и към датата на приключване на съдебното дирене все още процесното вземане е подавано от ответника в Централен кредитен регистър като непогасено. Видно е от представените с исковата молба доказателства, че ищецът по делото настоятелно е правил искане за отписване на погасеното по давност вземане и преустановяване на подаването му в ЦКР, което изрично е било отхвърлено от ответника по делото. Поради всичко гореизложеното, съдът намира, че ответникът е станал причина за завеждане на делото, както и че ищецът имат интерес от завеждане на иска, въпреки липсата на висящо изпълнително дело, поради което няма как да бъде прехвърлена в негова тежест на ищците отговорността за направените по делото разноски на основание чл.78, ал.2 ГПК.

На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищецът направените деловодни разноски, които са в размер на общо 245,42 евро за държавна такса

В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се определи възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ. Своевременно е направено възражение с правно основание чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Съдът намира, че нормата на чл.

7, ал. 2 НВАР определя правила за изчисление на размерите на адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение № 60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос, съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не броя на 3 предявените искове и броя на ответниците.

Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба № 1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне до това становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от 05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски съвет – на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитайки правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава, когато тои се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС – орган на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в 4 който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. № 1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. № 407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по описа на ПлОС и др./. Като се вземе изхода на спора, фактическата и правна сложност на делото, признанието на иска, разглеждане на делото в едно открито съдебно заседание, събирането само на писмени доказателства, както и неявяване на процесуалният представител на ищеца, следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер на 250 евро.

Воден от горното и на основание чл.237 и сл. от ГПК, съдът РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.124, ал.1 ГПК, по отношение на *** ЕООД, ************, със седалище и адрес на управление: ***, ч е П. С. П., ЕГН**********, *** не дължи плащане на сумите следва: 2 556,46 евро / 5000 лева/ главница и 7000 лева договорна лихва в размер на 3 579,04 евро / 7000 лева/ по Договор за потребителски кредит от 02.09.2004г., сключен с *** АД, които вземания са прехвърлени с договор за цесия от 29.02.2016г. на *** ЕООД, поради погасяване на вземането по давност.

ОСЪЖДА *** ЕООД, ************, със седалище и адрес на управление: *** да плати на П. С. П., ЕГН**********, *** направените деловодни разноски в размер на 245,42 евро за държавна такса.

ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК *** ЕООД, ************, със седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на 5

ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. М.“ гр. ***, вписано в регистър БУЛСТАТ под № *************, представлявано от Д. М. М., като процесуален представител на П. П., сумата от 250,00 евро, представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната по производството безплатна правна помощ.

Решението подлежи на въззивно обжалване двуседмичен срок от връчването му на страните. пред

ОС-Плевен в

Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________ 6