Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1315 от 26.03.2023, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Гражданско дело 3030/2022
Вид
Решение № 1315
Подписан
26.03.2023
В сила
25.04.2023
Състав
Тоско Петков Ангелов

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 184, ал. 1 изр. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 240 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 79, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 11, ал. 1, т. 9 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 1315 гр. Пловдив, 26.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Тоско П. Ангелов при участието на секретаря Росица П. Марджева като разгледа докладваното от Тоско П. Ангелов Гражданско дело № 20225330103030 по описа за 2022 година

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК въз вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 240 ЗЗД за установяване на задължения на ответника 400 лева– главница, дължима по договор за предоставяне на кредит от разстояние от 08.01.2021 г.; 82.50 лева– договорна възнаградителна лихва; ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда до изплащането. Претендират се разноски.

Ищецът твърди, че между страните е сключен договор с предоставен кредит в размер на 400 лева, който следвало да бъде погасен на 12 вноски. Между страните е била уговорена и договорна възнаградителна лихва. Сключването на договора станало според изискванията на ЗПФУР чрез организираната от ищеца система. Твърди, че ответникът не изпълнил задълженията си. Иска се уважаване на претенциите и присъждането на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който се оспорва неговото сключване от ответната страна. Възразява, че уговорената възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Счита, че нищожността на клаузата води до недействителност на целия договор на основание чл.

22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Твърди, че уговорената в договора неустойка за непредставяне на обезпечение представлява скрита печала за кредитора и води до несъответствие на посочения ГПР с действителния. Иска се отхвърляне на претенциите 1 и присъждането на разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Относно допустимостта на исковете:

Производството е инициирано с подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от кредитора „Изи финанс“ ООД срещу И. К., по което е образувано ч. гр. дело на РС- Пловдив. В полза на заявителя е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми, както и за разноските.

Заповедта е връчена на длъжника, постъпило е възражение в срок и съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Исковете са предявени в преклузивния срок, поради което са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

По същество на спора:

Представен е договор между „Изи финанс“ ООД и ответника за кредит от 08.01.2021г., който се твърди да е сключен по Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. С посочения договор е записано, че на ответника е предоставен заем в размер на 400 лева. Уговорена е договорна лихва. Фиксираният годишен лихвен процент по кредита е 40.15 %, а годишният процент на разходите (ГПР) 48.3 %.

Кредитополучателят се е задължил да върне сумата в срок до 03.01.2022 г., на 12 месечни погасителни вноски, като общия размер на всички плащания е записан на 485.80 лева. Съгласно чл. 3 от процесния договор кредитополучателя се задължава в срок до пет дни, считано от сключване на договора, да предостави едно от следните обезпечения – 2 физически лица поръчители, който да отговарят на определени условия или банкова гаранция с бенефициер заемодателя. В чл. 3, ал. 2 е уговорено, че при неизпълнение на задълженията по ал. 1 се дължи неустойка в размер на 199.98 лева, която се разсрочва на равни части към част от вноските.

Въпросният договор е сключен по реда на ЗПФУР, където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние, като отношенията между страните в тази връзка се уреждат електронно. Сключването на договора става не чрез подписването му от заемополучателя, а посредством електронно изявление. За да установи възникването на облигационното правоотношение съгласно чл. 18, ал. 1 ЗПФУР доставчикът (ищец) е длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. В ал. 2 от същата норма е посочено, че за доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 от Търговския закон, а за електронните изявления- Законът за електронния документ и електронния подпис, в момента ЗЕДЕУУ. Електронното изявление е словесно изявление, представено в 2 цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията, като може да съдържа и несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото може да бъде възпроизведено и върху хартиен носител, което не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1 изр. 1 ГПК, то се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. В настоящия случай обаче от представения по делото договор не се удостоверява извършеното електронно изявление, за да се приеме, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение. Не може да се приеме, че това обстоятелство се установява от представения договор, тъй като ищецът изрично посочва, че същият е част от изпратената на ответника информация, но самото електронното изявление на ответника за сключването му се удостоверява по друг ред, описан в исковата молба и ОУ- чрез 4-цифрен уникален код, изпратен на посочен от потребителя телефонен номер и въвеждането му в изпратен на електронна поща специален линк.

От приетите доказателства не се установява фактическото изпълнение на тази процедура в създадената от ищеца електронна система, както и авторството. Това е така, защото по делото не бяха ангажирани доказателства телефонният номер, послужил при комуникацията от разстояния, да е бил ползван от страната. В тази насока от ищеца бе направено искане за издаване на съдебно удостоверение, но предвид неговата нередовност с определението за насрочване на делото бяха дадени указания да се посочи лице, пред което се иск то да послужи. След получаването на определението, до изтичането на представения срок и до проведеното първо о.с.з. указанията не бяха изпълнение. Потвърждението не се установява и от приетата СТЕ.

От нея се доказва наличието на потребителски профил с данни на ответника в системата на ищеца, но не и изискуемото от закона потвърждение за сключването на договора. Предоставеният в тази насока звукозапис съдържа единствено изявления на служител на ищеца, но не и на насрещната страната в разговора.

Представената по делото разписка за получаване на сума от 400 лева също не доказва сключването на договора. Това действие следва самото сключване и може да бъде използвано като косвено указание за авторство. В настоящия случай, не се установява извършването на самото изявление за потвърждение на договора за кредит, защото не се доказва въвеждането на индивидуалния код за потвърждение и съдържанието на разговора, проведен в тази насока.

Предвид това, че не се доказа извършването на електронно потвърждение с автор ответника, не се установява съгласие за сключване на договора и предявените искове са неоснователни. В случая не намира приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК относно главницата, защото не се доказва самото сключване на договора за кредит. В този смисъл: Решение по в.гр.д. № 2351/2022 г. на ОС- Пловдив.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 2 3

ЗАдв, в полза на адвокат Т.в, следва да бъде присъдена сумата от 300 лева за адв. възнаграждение за заповедното производство.

По изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Изи Финанс” ЕООД, ЕИК 201196810 , срещу И. Й.

К., ЕГН **********, искове за ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че И. Й. К. дължи на „Изи Финанс” ЕООД , следните суми: 400.00 лева, представляваща главница по договор за предоставяне на кредит от разстояние от 08.01.2021 г.; 82.50 лева- договорна лихва за периода 08.01.2021 г. – 04.11.2021 г.; ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда до окончателното погасяване, за които суми е издадена Заповед № *** от 10.12.2021г. за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК по частно гр. дело № 19513/2021 г. на РС- Пловдив.

ОСЪЖДА „Изи Финанс” ЕООД, ЕИК 201196810 , да заплати на адвокат Т. П. И., с номер в единен адвокатски регистър: ******, сумата от 300.00 лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на И. Й. К..

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _________/п/______________ 4