Решение № 259 от 30.07.2021, Окръжен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 259 гр. Б. , 29.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на седемнадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Вяра Ив. Камбурова

Галя В. Белева

Александър Д. Муртев при участието на секретаря Таня Н. Михова като разгледа докладваното от Александър Д. Муртев Въззивно гражданско дело № 20212100500590 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на Н. В. Ц., ЕГН: **********, постоянен адрес гр. Б., кв. “С.”, ул. “А.И.” № ***, ет.*, депозирана чрез пълномощника адв. Николай Кожухаров, с адрес на упражняване на дейността: гр. Б., ул. “Христо Фотев” № 22, ет.1, офис №1, против Решение № 260147/27.01.2021г. постановено по гр.д. № 3374 /2020г. по описа на БРС, в частта, в която :

Н. В. Ц. е осъдена да заплати на В. Ц. Ц. сума в размер на 5373, 45 лева, представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане за периода 07.05.2019г. – 30.06.2020г. на главницата от 73 439 лева – парично уравнение на делбения дял на В. Ц. Ц. по гр.д. № 6788/2016г. на БРС., в частта, в която Н. В. Ц. е осъдена на основание чл.84, ал.1, във вр. с чл.86 ЗЗД да заплати на В. Ц. Ц. обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата от 44 675, 72 лева (непогасен остатък от паричното уравнение от 73 439 лева по гр.д. № 6788/2016г. на БРС ), начиная от предявяване на исковата молба – 01.07.2020г. до окончателното й изплащане, какво и в частта, в която е оставено без уважение възражението за прихващане на ответника Н.Ц. между вземането на ищеца В.Ц. за сумата от 5373, 45 лева и насрещното вземане на Н.Ц. за сумата от общо 600 лева, представляваща обезщетение по чл.59 ЗЗД за лишаването й от ползване на северен склад, с площ от 34,99 кв.м. и на северозападен склад, в партера , с площ от 10, 87 кв.м., двете представляващи част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, за периода 18.01.-05.07.2018г.

С депозираната въззивна жалба се изразява недоволство от постановеното решение, като се пледира съдът да обезсили същото като недопустимо, а в случай, че прецени, че е постановено по допустим иск, да бъде отменено като неправилно.

Навеждат се доводи, че районния съд не е преценил допустимостта на иска. Излагат се съображения, че още с отговора на исковата молба, жалбоподателката е направила възражение в насока, че претендираното вземане за заплащане на законна лихва върху главницата по паричното уравнение е преклудирано от силата на пресъдено нещо на Решение № 2097/19.12.2017г. по гр.д. № 6788 /2016г. по описа на Бургаски районен съд, 1 частично отменено с Решение № I-19/28.03.2018г. по в.гр.д. № 198/2018г. по описа на БОС.

Сочи се, че съдилищата по съществото на спора в делбеното производство са се произнесли относно дължимото парично уравнение, като са присъдили само главницата по него, но не и законната лихва върху същото, като РС, така и ОС очевидно са приели, че лихва върху паричното уравнение не се дължи. В тази връзка се акцентира върху това, че делбеното производство съставлява особено исково производство и за него не могат да бъдат прилагани по аналогия правилата на общия исков процес. Поради това се застъпва становище, че ищецът, за да защити правата си за получаване на законна лихва върху присъденото му парично уравнение е трябвало да подаде въззивна жалба или насрещна въззивна жалба против Решението на БРС по гр.д. № 6678/2016г., респ. молба за допълване на решението по реда на чл.250 от ГПК, което последният не е сторил. Сочи се, че дори при липса на въззивна или насрещна въззивна жалба, обезщетение в размер на законната лихва би могло да бъде уважено от съда и във въззивното производство по извършване на делбата, което не било сторено.

В заключение се сочи, че отношенията между съделителите, вкл. и облигационните вземания помежду им във връзка с дължимото парично уравнение (главни и акцесорни) са приключили в рамките на делбеното производство и не могат да бъде преразглеждани, още по-малко по реда на общия исков процес, какъвто се явявал настоящия, тъй като това макар и по косвен път би нарушило забраната за съединяване на искове, разглеждани по реда на общи и особени искови производства. Поради изложеното, жалбоподателката намира, че предявеният иск е бил изначално недопустим, поради наличие на СПН относно размера на вземането на ищеца, в т.ч. и акцесорното му вземане за лихва, поради което е следвало производството да бъде прекратено на осн. чл.299,ал.2 от ГПК, а настоящия съдебен акт се явявал недопустим.

Решението се счита за недопустимо и в частта, в която е присъдена законна лихва върху сумата от 44 675, 72 лева (непогасен остатък от паричното уравнение от 73 439 лева по гр.д. № 6788/2016г. на БРС ), начиния от предявяване на исковата молба (01.07.2020г.) до окончателното плащане на сумата. Сочи се, че сама по себе си претенцията за присъждане на законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата не съставлява самостоятелен иск, а последица от уважаването на предявения иск за главното вземане. Казано с други думи, жалбоподателката счита, че не може да бъде предявен иск с петитум “моля да ми присъдите законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното плащане на сумата”, тъй като тук нямало цена на иска, което представлявало задължителен реквизит на исковата молба, съгл. чл.129, ал.1, т.3 от ГПК, поради което и не можело да бъде определена и дължимата държавна такса. Подобен иск не можело да се квалифицира и като такъв за изпълнение на повтарящи се задължения по см. на чл.124, ал.2 от ГПК, доколкото обезщетението за заплащане на законна лихва, считано от датата на подаването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата било променлива величина, независеща от уговорени занапред парични задължения. Ето защо, според жалбоподателката, тази претенция доколкото не представлявала самостоятелен иск и не била съчетана с иск за заплащане на главно вземане била недопустима. В допълнение на изложеното се сочи, че събирането на тази сума е предмет на изп. д. № 154/2020г. по описа на ЧСИ Делян Николов. Следователно, до влизане в сила на решението на съответните съдебни инстанции, тази сума би могла да бъде погасена или редуцирана и нямало как предварително да се установи какъв е размерът на непогасената главница към момента на влизане в сила на решението по спора.

В случай, че настоящия съдебен състав намери искът за допустим, се навеждат доводи за неговата неоснователност. Акцентира се върху обстоятелството, че задължението за претендираните лихви не е станало изискуемо за периода от 07.05.2019г. (датата на влизане в сила на решенията на съдилищата по същество досежно паричното уравнение) до 30.06.2020г., в който смисъл искът се явява и неоснователен. В тази връзка се сочи, че найранния момент, от който обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД може да стане изискуемо е датата на подаване на исковата молба (имаща значението на покана по см. на чл.84, ал.2 ЗЗД ), а именно 01.07.2020г.

2

Оспорва се като неоснователен извода на районния съд, че в разглеждания случай не била необходима покана, тъй като моментът на дължимост на обезщетението за законна лихва съвпадал с датата на влизане в сила на решението за извършване на делбата.

Делбеният съд обаче не бил присъдил заплащането на парично уравнение в размер на законната лихва със своето решение, а жалбоподателката не следвало да отговаря за пропуски в постановени съдебни актове, при това със задна дата. Релевира се оплакване, че последното би било в противоречие с принципа на пропорционалност, уреден в чл.5, §4 от Договора за ЕС, както и с правото на справедлив съдебен процес, закрепено в чл.47 от ХОПЕС и чл.6 от ЕКПЧ.

По изложените съображения, въззивницата твърди, че атакуваното решение е постановено в противоречие с материалния закон.

Решение се обжалва като неправилно и в частта, в която e отхвърлено като неоснователно възражението за прихващане на жалбоподателката със сумата от 600 лева, представляваща вземане за неправомерното ползване от страна на В.Ц. на чужд недвижим имот – собственост на ответницата. В тази връзка се оспорват като неправилни доводите на районния съд, че ответницата не била осъществила пълно и главно доказване на факта, че ищецът е ползвал процесните складове през периода от 18.01.2018г. до 05.07.2018г. - когато същата е била въведена във владение. Излагат се съображения, че съдът не е анализирал представените по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка, в резултат на което е стигнал до погрешни фактически и правни изводи. Жалбоподателката се позовава на съдържанието на подаденото от Ц. преди въвода във владение на складовете на партера и в сутерена възражение, с което последният е оспорил нейните права да го владее и ползва, под предлог, че не му било изплатено паричното уравнение и с което поискал отмяна на насрочения въвод в тези помещения. Това несъмнено сочило на обстоятелството, че към датата на подаване на възражението – 14.06.2018г. по изп. д. № 275/2018г. на ЧСИ Делян Николов, Ц. е ползвал процесните помещения. Освен това видно от приложения към отговора на ИМ протокол за въвод във владение, Ц. бил направил възражение срещу въвода, защото не можел да отиде до дворното място (общинска собственост и ползвано еднолично от него, където бил засял овощки и други земеделски продукции). В тази връзка, жалбоподателката като взискател се съгласила длъжникът да прекъсна ел.захранването, от което следва, че тези помещения са били захранвани с ел. енергия от ищеца и ползвани от него.

С оглед изложеното жалбоподателката намира, че районния съд е следвало да приеме, че В.Ц. е ползвал неоснователно чужд имот за цитирания по-горе период, поради което и дължи обезщетение за ползването им, което според изготвеното заключение по СТЕ възлизало на сумата от 361 лева, до който размерът БРС е следвало да уважи и възражението за прихващане. Претендират се разноски за двете инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговора на въззивната жалба от В.Ц., чрез адв. П.К., с която същата е оспорена като неоснователна.

Изразява се несъгласие с изразеното от въззивника становище, че въпросът за дължимата законна лихва е бил окончателно решение в делбеното производство. Застъпва становище, че същото противоречи на ТР № 34 от 18.05.1971г. по гр.д. № 12/71г. на ОСГК, според което служебното присъждане на лихви е допустимо само по изключение, в хипотезата на присъдени суми за уравнение на дялове на съделители в делбеното производство. Въззиваемият намира, че след като сумата по уравнението по дялове се определя по стойност и се присъжда служебно без да е поискана, същото се следва и за дължимата върху нея лихва. Задължението за заплащане на лихвата пък възниквало от влизане в сила на решението за делба, като в тази връзка цитира мотиви от Постановление № 4/64г. на Пленума на ВС. Застъпва се становище, че пропускът на съда да се произнесе служебно за лихвата от датата на влизане на решението в сила до окончателното плащане на сумата дължима за уравняване на дяловете не може да бъде отчетено като бездействие на страните в делбата. Сочи се, също така, че липсата на служебно произнасяне не може да бъде преодоляна и по пътя на обжалването, а само по реда за допълване на първоинстанционното решение, който срок е изтекъл.

3

Застъпва се становище за правилност и законосъобразност на решението и в частта, в която жалбоподателката е осъдена да заплати на въззиваемия обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата от 44 675, 72 лева (непогасен остатък от паричното уравнение от 73 439 лева по гр.д. № 6788/2016г. на БРС), начиная от предявяване на исковата молба -01.07.2020г. до окончателното й изплащане. В тази връзка се сочи, че законната лихва се дължи като законна последица от предявяване на иска за вземането и в съдебната практика било възприето разбирането, че за да бъде присъдена е достатъчно да бъде поискана от ищеца, като не е нужно претенцията за заплащането й да се индивидуализира по начина, характерен за иска по чл.86, ал.1 ЗЗД.