Решение № 141 от 08.06.2022, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 141 гр. Сливен, 08.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мария Ян. Блецова Калцова

Членове:

Стефка Т. Михайлова Маринова

Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно гражданско дело № 20222200500114 по описа за 2022 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №22/04.02.2022г. по гр.д.

№764/2021г. на Новозагорски районен съд, с което е признато за установено по отношение на Й. М. ИВ., че съществува вземането на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр.София срещу нея за: сумата от 478,41лв., представляваща неизплатена главница; 18,09лв., представляваща договорна лихва по договор за заем за периода от 29.06.2020г. до 29.08.2020г.; 173,50лв., представляваща сума за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги за периода от 29.06.2020г. до 29.08.2020г.; 34,65лв., представляваща лихва за забава по договор за заем за периода от 30.06.2020г. до датата на подаване на заявлението в съда; 9,57лв., представляваща лихва за забава по договор за допълнителни услуги за периода от 30.06.2020г. до датата на подаване на заявлението в съда – 05.05.2021г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението в районен съд до окончателното изплащане на задължението.

С решението са присъдени разноски на ищцовото дружество в заповедното производство в размер на 175лв. и разноски в исковото производство в размер на 725лв.

Въззивната жалба е подадена от

1 ответника в първоинстанционното производство Й. М. ИВ. и с нея се обжалва посоченото решение изцяло.

Въззивницата Й.И. чрез пълномощника адв. М.Л. от АК – София посочва, че първоинстанционното решение е необосновано, неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и в противоречие с константната съдебна практика. На първо място посочва, че ищецът не е доказал реалното предаване на сумата по договора за заем, който е реален договор и предаването на сумата води до възникване на правоотношение между страните. На следващо място излага съображения за нищожност на договора за кредит поради липса на съгласие между страните. Посочва, че с отговора на исковата молба е оспорила да е отправяла искане за отпускане на кредит, да е натискала бутон за потвърждение на съгласие и да е подписвала по какъвто и да е начин договора. Ищецът не доказал, че тя е автор на електронната заявка, нито е представил нейни изявления по договора, общите условия и приемането им. Ищецът не доказал предоставянето на общите условия. На следващо място счита, че договорът за заем е нищожен, поради това, че лихвите са уредени в противоречие с добрите нрави – ГЛП е повече от трикратния размер на законната лихва, съгласно практиката на ВКС. Излага съображения в тази насока. Заявява, че договорът е нищожен и поради неспазване на нормите на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК, вр. с чл.22 от ЗПК. С оглед характера на договора, нищожността на клаузите за договорната лихва водели до нищожност на целия договор за кредит. Въззивницата счита обаче, че при това положение не следва да се прилага разпоредбата на чл.23 от ЗПК за връщане само на чистата стойност на кредита, тъй като се базира на принципа за недопустимост на неоснователно обогатяване, а иска е предявен на договорно основание, т.е. съда би се произнесъл по нещо различно от исканото, което води до недопустимост и на съдебното произнасяне. Излага подробни съображения и относно неспазване изискванията на чл.10 и чл.11 от ЗПК. Посочва, че не е спазено изискването за размера на шрифта на договора; нямало посочен срок на договора; не била посочена методиката за изчисляване на референтния лихвен процент; не били посочени и основните данни, послужили за изчисляването на ГПР, т.е не била посочена методиката на формирането му. Счита, че погасителния план не отговарял на законовите изисквания, като не съдържал информация колко лихва, колко главница и колко такса се погасява с всяка вноска. Посочва, че е налице нарушение и на чл.11, ал.1, т.20, 23 и 24 от ЗПК, тъй като договорът не съдържал клаузи относно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока и условията за упражняването му; за размера на лихвения процент на ден; условията за прекратяване на договора, както и наличието на способи за извънсъдебно решаване на спорове по договора. Поради изложеното счита, че договорът за кредит е изначално недействителен. На следващо място посочва, че районният съд не е разгледал и наведените с отговора възражения за недействителност на клаузите за допълнителни услуги и недължимостта на суми за тях. Посочва, че чрез тях се калкулира 2 допълнителна печалба към договорната възнаградителна лихва. Доказателства за предоставяне на допълнителните услуги нямало ангажирани. Изключването на допълнителните услуги от ГПР и уреждането им като допълнителни услуги представлявало заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като би се стигнало до надхвърляне ограниченията за максимален размер на ГПР. Посочва, че районният съд не разгледал възраженията им за нищожност на клаузите на договора и на договора като цяло, както и не извършил служебната проверка за неравноправност.

С оглед изложеното, въззивницата моли съда да отмени първоинстанционното решение и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло исковата претенция. Претендира присъждане на направените по делото разноски, като моли адвокатско възнаграждение да се присъди на адв. Л. на основание чл.38 от ЗАдв.

С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна - „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр.София чрез пълномощника юриск. М.Г., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. С отговора се оспорва жалбата като неоснователна. Въззиваемото дружество намира обжалваното първоинстанционно решение за правилно, законосъобразно и обосновано и моли въззивният съд да го потвърди. Излага подробни контра аргументи по съображенията на въззивницата, изложени във въззивната жалба. Посочва, че с представената разписка от „Изипей“ АД се установявало получаването на сумата от 1000лв. от ответницата. В погасителния план към договора били упоменати всички дължими суми, падежни дати и размер на всяка вноска. Посочва, че с експертизата се установила дължимостта на всички претендирани суми. Освен това с плащанията, които ответницата направила е налице признание на усвоената и дължима сума по договора. На следващо място посочва, че договорът е сключен по реда на ЗПФУР, като отношенията между страните се уреждат по електронен път. Сключването на договора по реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ изключвало приложението на разпоредбите на ЗПК относно реда и начина на сключване на договора. Поради това и възраженията за размера на шрифта на договора са неоснователни, тъй като големината на шрифта на договора, сключен от разстояние по електронен път зависи от електронното устройство, на което се проектира и може да се манипулира. Разпоредбата за шрифта е относима само за договори, сключени на хартиен носител. В чл.2, т.1 от договора била регламентирана възможността на заемополучателя да се откаже от договора в 14дневен срок. Посочва, че са спазени разпоредбите на т. 10 на чл.11, ал.1 от ЗПК.

Процесният договор съдържал всички задължителни реквизити относно цялата необходима информация по ЗПК. В договора бил посочен ГПР, който е фиксиран и в рамките, предвидени в чл.19, ал.4 от ЗПК, като е фиксиран и лихвения процент за целия срок на договора, поради което и последното изискване на чл.11, ал.1, т.11 от 3

ЗПК е неприложимо. По отношение на размера на договорната лихва посочва, че ограничение за размера има само за ГПР и лихвения процент е компонента, която се включва при формирането на ГПК. Преценката следва да е на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи не надвишава фиксирания максимален размер на ГПК, а не дали надвишава трикратния размер на законната лихва. В тази насока са изложени подробни съображения. На следващо място въззиваемият посочва, че съгласно чл.10а, ал.1 и ал.4 от ЗПК, кредиторът може да събира такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Заемателят попълнил нарочен формуляр – искане за ползване на допълнителни услуги и е декларирал желание да ползва такива. Услугата била договорена и ясно и точно определена в самия договор. Излага съображения за евентуална приложимост на разпоредбата на чл.23 от ЗПК при евентуален извод за недействителност на договора, тъй като целта е да се уредят отношенията между страните по договора. С оглед изложеното, въззиваемото дружество моли съда да остави въззивната жалба без уважение. Претендира присъждане на направените по делото разноски, в т.ч. за юрисконсултско възнаграждение.

С отговора на въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В с.з. въззивницата Й. М. ИВ., редовно призована, не се явява и не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуалният й представител по пълномощие адв. М.Л. от АК – София, който посочва, че поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й. Претендира присъждане на направените пред двете съдебни инстанции разноски и адвокатско възнаграждение на основание чл.38 от ЗА за заповедното, исковото и въззивното производство. Развива съображения, аналогични с изложените във въззивната жалба.

В с.з. въззиваемата страна „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр.София, редовно призована, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по пълномощие на дружеството – юриск. М.Г., която посочва, че оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Поддържа подадения отговор. Претендира присъждане на направените във въззивната инстанция разноски. Прави възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния 4 обхват на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното първоинстанционно решение е частично незаконосъобразно и неправилно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и ПРЕПРАЩА своята към нея.

Във въззивната фаза на производството не са направени доказателствени искания.

Новозагорският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове за признаване за установено, че ответника Й. М. ИВ. дължи на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр.София, в качеството му на цесионер, вземания, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 290 от 10.05.2021г. по ч.гр.д.№488/2021г. по описа на НЗРС, срещу която длъжника е подал възражение, както следва: сумата от 478,41лв., представляваща неизплатена главница; 18,09лв., представляваща договорна лихва по договор за заем за периода от 29.06.2020г. до 29.08.2020г.; 173,50лв., представляваща сума за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги за периода от 29.06.2020г. до 29.08.2020г.; 34,65лв., представляваща лихва за забава по договор за заем за периода от 30.06.2020г. до датата на подаване на заявлението в съда; 9,57лв., представляваща лихва за забава по договор за допълнителни услуги за периода от 30.06.2020г. до датата на подаване на заявлението в съда – 05.05.2021г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението в районен съд до окончателното изплащане на задължението. Исковете намират правното си основание в чл.415, ал.1, т.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК.