Решение № 794 от 22.07.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 794 гр. Стара Загора, 22.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Д. като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20265530100332 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД.

Ищцата А. С. Х. твърди в исковата си молба, че в качеството й на кредитополучател и „ВИВУС.БГ" ЕООД, в качеството му на кредитодател, бил сключен Договор за кредит № .... от 29.12.2023 година. По силата на този договор последният се задължил да й предостави заемни средства в размер на BGN 1100 /хиляда и сто лева/, а тя, от своя страна, се задължила да възстанови заемната сума ведно с възнаградителна лихва върху предоставената главница.

В договора бил уговорен годишен лихвен процент на заема от 40.97 % /четиридесет цяло и деветдесет и седем процента/ и годишен процент на разходите от 49.7 % /четиридесет и девет цяло и седем процента/. Съгласно Общите условия към процесния договор за кредит при удължаване на срока за връщане на съответния кредит със 7 (седем), 14 (четиринадесет) или 30 (тридесет) календарни дни над първоначално определения срок за връщане на кредита се дължала такса за удължаване, в съответствие с Общите условия и съгласно Тарифа на кредитора. Сочи, че процесният договор за заем е потребителски - страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът бил физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция - търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставял или се задължавал да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Тъй като сумата по предоставения заем не е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, Договор за кредит № .... от 29.12.2023 година бил по правната си същност договор за 1 потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният договор се подчинявал на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 - 146 ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

Счита, че действително приложеният в кредитното правоотношение, годишен процент на разходите обаче, е различен от посочения в договора и с вписания от кредитодателя годишен процент на разходите от 49.7 % /четиридесет и девет цяло и седем процента/ по процесния договор. Това било така, защото съгласно договора се дължала „такса за бързо разглеждане“.

Според Общите условия към Договор за кредит № .... от 29.12.2023 година опциите при сключване на договор за паричен заем били две: или избиране приоритетно разглеждане и плащане такса експресно разглеждане при разглеждане на заявката и получаване на становище до 15 минути след подаване на предложението за сключване на договор за заем, или обикновена заявка без такса. Обикновената заявка означавала заемодателят да вземе становище в срок от 7 дни, поради което при необходимост от разглеждане на заявката в пократък срок, заемателят винаги щял да бъде принуден да избере опция приоритетно разглеждане. Кредитодателят, залагайки като клауза „такса за бързо разглеждане“ в договора за потребителски кредит, всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си.

Ответникът в настоящото производство, използвайки заблуждаваща търговска практика, създавал неравноправност, която благоприятствала кредитодателя и увреждала кредитополучателя. С такава клауза в договора ответникът целял да заблуди кредитополучателя в частта относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство пораждало недействителност на целия договор, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водела до нищожност на договора. Това било така, защото годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Твърдяното се подкрепяло и от факта, че съгласно процесния договор за кредит ищцата следвало да заплати „такса за бързо разглеждане“, която по всеки от тях се дължала пропорционално към всяка вноска по кредита и отразена в погасителния план и представлявала неразделна част от договора за кредит. Съгласно Общите условия към договора за кредит „такса за бързо разглеждане“ предоставяла възможност кредитополучателят да заяви изрично бързо разглеждане на подаденото искане за отпускане на кредит, което гарантирало обработка на искането и предоставяне на отговор до 15 (петнадесет) минути от изпращането му. Уредено било също, че когато искането за отпускане на кредит постъпи извън работното време на кредитора, в неработен ден или на официален празник, се допускало забавяне в обработката извън посочените 15 (петнадесет) минути, но при всички случаи се гарантирало приоритетно разглеждане и ускорена процедура за отговор в срок до 2 (два) часа от началото на първия следващ работен ден. За заявката на допълнителната незадължителна услуга за бързо разглеждане на искането за кредит, кредитополучателят дължал такса за бързо разглеждане, която се изчислявала спрямо сумата на кредита и срока на договора за кредит. Дължимата 2 сума за тази допълнителна незадължителна услуга била посочена в специалните условия на договора за кредит и включена в тарифа на кредитора, налична на началната страница.

Уговореното възнаграждение под формата на „такса за бързо разглеждане“ било разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Този извод следвал от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в който смисъл била и съдебната практика - така задължителните указания на СЕС дадени с Решение на Съда от 21.04.2016 година, по дело С-377/14, Ernst Georg Radlinger, Helena Radlingerova срещу Finway a. s., ECLI: EU: C:2016:283, при което по правилото на чл. 21, ал. 1 от Закона за потребителския кредит всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, била нищожна. Поради невключването на това възнаграждение в посочения от потребителския договор размер на ГПР последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това счита, че процесния договор за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК. Пак в тази връзка следвало да се посочи, че още при сключването на Договор за кредит № .... от 29.12.2023 година било предвидена "Такса за бързо разглеждане". Включена по този начин към общо дължимата от ищеца сума по договора, таксата на практика се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за заемодателя. Тази клауза имала неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 от ЗЗП, като с нея се целяло неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга и същата представлявала скрит разход по договора за кредит, който разход не бил включен в ГПР и с прибавянето на сумата, процентът на разходите значително надхвърлял посочената в договора стойност и въвеждало потребителя в заблуждение.

Посоченият лихвен процент в Договор за кредит № .... от 29.12.2023 година от 40.97 % /четиридесет цяло и деветдесет и седем процента/ не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „такса за бързо разглеждане“ представлявала част от оскъпяването на кредита. Счита, че договорната лихва по Договор за кредит № .... от 29.12.2023 година, противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на договора, страните уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 40.97 % /четиридесет цяло и деветдесет и седем процента/. Като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви можело да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва.

Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, 3 предоставяйки я на трето лице /кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се правила с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесните случаи задълженията по договорите за кредит били необезпечени, но договорената лихва надхвърляла значително трикратния размер на законната лихва за всеки от претендираните периоди, с което прави клаузите по всеки от процесиите договори, уговарящи размера й - нищожни. Уговорената клауза, с която се уговаряло възнаграждение за дължима „такса за бързо разглеждане“ в процесния Договор за кредит № .... от 29.12.2023 година, била недействителна. Разпоредбите на чл. 10а ЗПК давали възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това били услуги, които нямали пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж. Смята, че таксата за бързо разглеждане на заявката за отпускане на кредит представлява установено задължение на заемополучателя, свързано именно с усвояване на кредита, поради което клаузата за дължимост на сума за такса е уговорена изцяло в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която правна норма установявала забрана за начисляване на такси и комисиони, свързани с усвояване и управление на кредита. За да е нищожна като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, тя следвало да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 ЗЗП. Цитираната уговорка за дължима такса за бързо разглеждане по същество прехвърляла върху кредитополучателя финансовата тежест за изпълнение на задълженията на финансовата институция по чл. 16 от ЗПК за предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит. Нещо повече, в относимата уговорка на чл. 4.2 от ОУ било предвидено, че срещу заплащане на сумата се гарантира "обработка" на искането до 15 минути от изпращането му, което неминуемо съставлявало дейност по отпускане и усвояване на кредита, обхванато от императивна забрана на цитираната разпоредба на ЗПК за начисляване на допълнителни такси и комисионни. Освен гореизложеното, конкретните престации, за които са начислени допълнителните такси, били изцяло насочени към събирането на дълга и възможността за неговото увеличаване чрез отпускане на допълнителни суми, което било изцяло в интерес на кредитора и се намира в колизия със забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. С тази такса кредиторът се домогвал да набави допълнителни плащания извън предвидените в закона. Не се установявала конкретна услуга, която да е предоставена срещу дължимостта на посочената сума, още повече, че не била установена разликата между обикновеното и приоритетно разглеждане на документите.