Решение № 4282 от 28.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4282 гр. София, 28.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20221100505675 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 9.02.2022 г., постановено по гр.д.№ 28541/ 2021 г. на Софийски районен съд, ГО, 65 състав, по предявени от Г. Й. А. /ЕГН **********/ срещу „П.К.Б." ЕООД- гр. София /ЕИК 1*******/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.99 ЗЗД е признато за установено, че „П.К.Б." ЕООД /ЕИК 1*******/ дължи на Г. Й. А. /ЕГН **********/- в качеството й на частен правоприемник, сумата 3 758.96 лв., представляваща сума, платена без основание от Л.В.Н. /ЕГН **********/ по Договор за потребителски кредит № 3015789855/ 29.12.2016 г. и Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 29.12.2016 г., „от които: 3 000 лв.възнаграждение по споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, и 758.96 лв., с която неоснователно се обогатил“, ведно със законната лихва от 18.01.2021 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена на 3.02.2021 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 2745/ 2021 г. по описа на СРС, 65 състав. С решението предявеният от Г. Й. А. /ЕГН **********/ срещу „П.К.Б." ЕООД /ЕИК 1*******/ установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.99 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен за горницата над уважения размер от 3 758.96 лв. до пълния предявен размер от 5 210 лв., т.е. за сумата 1 451.04 лв., представляваща платена без основание възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит № 3015789855/ 29.12.2016 г. На основание чл.78, ал.1 ГПК 1 ответникът „П.К.Б." ЕООД е осъден да заплати на ищцата Г. Й. А. сумата 372.68 лв.разноски за заповедното производство, и сумата 75.18 лв.- разноски за исковото производство, съобразно уважената част от исковете. На основание чл.38, ал.2 ЗАдв ответникът „П.К.Б." ЕООД е осъден да заплати на адв. Н. И. от САК сумата 429.07 лв.разноски за адвокатско възнаграждение в исковото производство, съразмерно на уважената част от исковете. На основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК ищцата Г. А. е осъдена да заплати на ответника „П.К.Б.“ ЕООД сумата 41.78 лв.- разноски за юрисконсултско възнаграждение в исковото производство, съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Постъпила е въззивна жалба от Г. Й. А. /ищца по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в отхвърлителната му част и в частта относно разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта на останалата част от процесните вземания /платена без основание възнаградителна лихва/, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна „П.К.Б.“ ЕООД- гр. София /ответник по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната част да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.

Предявен е установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното обжалваната част. първоинстанционно решение е валидно и допустимо-в

По същество постановеното от СРС решение е неправилно в обжалваната отхвърлителна част и следва да бъде отменено.

Фактическият състав на чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на 2 даденото. В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно главно доказване факта на плащане на процесната сума, а ответникът дължи доказване, че е налице основание за получаването, съответно задържане на полученото /чл.154 ГПК/.

Съвкупният анализ на събрания по делото доказателствен материал /писмени доказателства/ обосновава извод на въззивния съд за наличие на визираните в чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД материално- правни предпоставки за уважаване на иска, поради настъпило за праводателя на ищцата /кредито-получател по договор за потребителски кредит и цедент/ обедняване за сметка обогатяването на ответника, поради плащането без основание на сумата 1 451.04 лв. като възнаградителна лихва по сключен с „П.К.Б.“ ЕООД на 29.12.2016 г. договор за потребителски кредит „Профи кредит стандарт“.

По делото не е спорно, а се и установява въз основа на събраните писмени доказателства, че на 29.12.2016 г. между праводателя на ищцата- Л.В.Н. и ответника „П.К.Б.“ ЕООД бил сключен договор за паричен заем /чл.240 ЗЗД/ под № 3015789855/ 29.12.2016 г., регламентиран от Закона за потребителския кредит /ЗПК- в сила от 12.05.2010 г./, сключен при общи условия. По силата на този договор „П.К.Б.“ ЕООД предоставило възмездно в заем на Л.Н. сумата 3 000 лв., а последната се задължила да върне заетата сума, ведно с възнаградителна лихва от 41.17 % годишно, или общо 4451.04 лв., на 24 равни месечни вноски от по 185.46 лв. всяка, платими на 15- тия ден от месеца, като падежът на първата погасителна вноска е определен на 15.02.2017 г., съответно падежът на последната- на 15.02.2019 г. В кредитния договор и в сключено между страните на същата дата- 26.12.2016 г. /като анекс към кредитния договор/, споразумение е предвидено заплащането и на „възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги“ /които не са посочени/ от кредитополучателя, възлизащи на 3 000 лв. и водещи до оскъпяване на дълга по кредита до общо 7 451.04 лв.

Не е спорно по делото и че в изпълнение на договорните си задължения кредитополучателят Л.Н. изплатила на ответното дружество общо сумата 8 210.40 лв., надвишаваща с 5 210.40 лв. получената в заем сума от 3 000 лв., както и че сумата 5 210 лв. е предмет на извършена от Н. в полза на ищцата Г. А. с договор от 19.08.2020 г. цесия, която е съобщена на „П.К.Б.“ ЕООД.

С постановеното от СРС решение /в необжалваната му част/ е призната дължимостта на сумата 3 758.96 лв., включена в цедираното вземане от 5 210 лв. и представляваща платени без основание по процесния кредитен договор суми, от които сумата 3 000 лв.- „възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги“.

Неправилно, обаче, с обжалваното решение е отказано признаването за дължима и на платената по процесния кредитен договор сума за възнаградителна лихва в размер на 1 451.04 лв., тъй като се основава на съдържаща се в процесния кредитен договор нищожна клауза за възнаградителна лихва, въз основа на която не е възникнало валидно задължение за плащането й от кредитополучателя по договора. Предвид 3 договорения размер от 41.17 % годишно /ГЛП/, посочената договорна клауза противоречи на добрите нрави и се явява нищожна, за което обстоятелство съдът следи служебно. При констатиране свръхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не е икономически обоснована, съдът служебно следва да съобрази противоречието на тази клауза с добрите нрави, т.е. нищожността на клаузата и дали същата влече нищожност на целия договор /в този смисъл Решение № 125/ 10.10.2018 г. по т.д. № 4497/ 2017 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 252/ 21.03.2018 г. по т.д.№ 951/ 2017 г. на ВКС, ІІ ТО, постановени по реда на чл.290 ГПК/. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено разместване. В случая договорът за заем е със срок от 24 месеца, с главница от 3 000 лв. и уговорена възнаградителна лихва от 41.17 % годишно, като дължимата при този ГЛП сума за връщане е определена на 4451.04 лв., т.е. лихвата е определена на общо 1 451.04 лв. Размерът на тази възнаградителна лихва е свръхпрекомерен, като не е установено по делото да е икономически обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във вреда на кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат- водещ до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно задължение за плащането на такава по процесния договор за кредит не е възникнало.

В трайно установената практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр.д.№ 6295/ 2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр.д.№ 5093/ 2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.д.№ 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва.

Съгласно чл.9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.

Максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или за забава/ е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 ЗЗД, касаеща добрите нрави. Така за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Приема се, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва. В случая договорената възнаградителна лихва е в размер 41.17 % и надвишава 4 трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване на процесния договор- общо 30 %/, поради което противоречи на добрите нрави и се явява нищожна.

С оглед осигуряване на предвидената в законодателството потребителска защита съдът е длъжен да упражни правомощието си за преценка относно противоречие на процесните вземания със закона или добрите нрави, както и да извърши преценка дали вземането се основава на неравноправна клауза. Когато се касае за договор за потребителски кредит, включен в обхвата на ЗПК, съдът е длъжен служебно да следи за спазване императивните разпоредби на чл.19, чл.10а, чл.22 и чл.33 ЗПК.

Задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в исковото производство произтича пряко от целта и на Директива 93/1 З/ЕИО и Директива 2008/48- да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите, като този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес- съгласно изричната разпоредба на чл.7, ал.3 ГПК /нова- ДВ, бр.100/ 2019 г., обн. 20.12.2019 г./.

Неоснователни, с оглед гореизложеното, са и доводите на въззивника във връзка със свободата на договарянето. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл.9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави, което ограничение се отнася както за гражданските сделки, така и за търговските сделки /чл.288 ТЗ/, като за спазването на тези принципи съдът следи служебно /Тълк. решение № 1/ 2009 г. по тълк. дело № 1/ 2009 г. на ВКС, ОСТК/.