Решение № 476 от 24.11.2021, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 476 гр. Благоевград, 24.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Атанас И.ов при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Николай Грънчаров Въззивно гражданско дело № 20211200500586 по описа за 2021 година и за да се произнесе взе в предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е въз основа на депозирана пред Окръжен съд Благоевград, въззивна жалба от ЕТАЖНА СОБСТВЕНОСТ Л., на адрес: Община Н., к.к.“С.б.“ ПК * кв. „Ч.“, ж.к. Л., бл. *, представлявана от В.П.Т., Председател на ЕС, чрез пълномощника адв. Т.П., БАК, насочена срещу Решение № 93526/19.04.2021г., постановено по гр.д. № 592/2020г. по описа на РС Благоевград, с което са отхвърлени изцяло като неоснователни предявените осъдителни искове за сумата от 1 275,00евро, включваща: 370,00 евро, представляваща главница за 2017г. и законна лихва върху главницата за 2017г., считано от 02.09.2017г. до момента на завеждане на исковата молба – 12.03.2020г.- 94,86 евро; за сумата 370,00 евро, представляваща главница за 2018г. и законна лихва върху главницата за 2018г., считано от 02.09.2018г. до момента на завеждане на исковата молба – 12.03.2020г. – 60,00 евро и 370,00 евро, представляваща главница за 2019г. и законна лихва върху главницата, считано от 01.09.2019г. до момента на завеждане на исковата молба-12.03.2020г.– 19,84 евро.

Във въззивната жалба се релевират доводи за неправилност и небоснованост на решението на първоинстанционния съд от събраните доказателства, като се иска от въззивния съд като краен резултат- отмяната на обжалваното Решение № 93526/19.04.2021г., постановено по гр.д. № 592/2020г. по описа на РС Благоевград и постановяване на ново, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло като доказани и основателни.

1

Оспорват се изводите на първоинстационния съд, който за да отхвърли предявените искове като неоснователни е счел, че решенията на ОС на ЕС, обективирани в Протокол № 3/17.07.2017г. и Протокол № 4/13.07.2018г. макар и законосъобразно приети и задължителни за всички етажни собственици, се отнасят за такси за „консумативни разходи“, а не за необходими и полезни разноски, за които е неприложима разпоредбата на чл. 51 ал. 2 от ЗУЕС. Така първоинстанционният съд като е приел за основателно и доказано и възражението на ответника- че е пребивавал в етажната собственост не повече от 30 в рамките на една календарна година, е отхвърлил предявените искове изцяло.

Поддържа се с жалбата, че първоинстанционния съд е следвало да съобрази, че с исковата молба по делото се претендира- „дължимата такса поддръжка, ремонт и обновление и осигуряване на нормалното ползване на имотите в размер на 7.20 евро“ и „такса за поддръжка на сградата“ и въпреки непрецизното формулиране на претенцията, съдът е следвало с оглед на служебното начало да съдейства на страните и да ги напъти ако е необходимо, вместо да събира доказателства за неотносими към предмета на делото факти.

В тази насока с въззивната жалба са изложени доводи, че събраните по делото доказателства, които първоинстационният съд е кредитирал, не подкрепят извода на съда че по делото се претендират само „консумативни разходи“, а обратно сочат че по делото се претендират „такса поддръжка, ремонт и обновяване и осигуряване на нормалното ползване на сградата“. Така в приетия като доказателство Правилник за вътрешния ред на ЕС Л., одобрен с решение на ОС на ЕС от 17.07.2017г., в чл. 42 от Правилника изрично е прието, че ежегодните вноски/такса поддръжка на комплекса/ са 7.2 евро на кв.м., от които 5.00 евро се отделят за ремонтен фонд и 2.20евро за разноски на административния апарат и обслужващия персонал. Поддържа се с въззивната жалба от ЕС Л., чрез пълномощника адв.

Пеева, че независимо че тази разпоредба не е включена с този текст в Решението по т. 4 на ОС, проведено на 17.07.2017г., тя има сила като същото решение, тъй като е приета по същия ред и със същото мнозинство на ОС на ЕС. В този смисъл развити са съображения от жалбоподателя чрез неговия пълномощник, че макар текста на т. 4 от Решението на ОС на ЕС Л. от 17.07.2017г. да не е прецизен, то чл. 42 от Правилника за вътрешния ред на ЕС Л., не оставя никакво съмнение за общата воля на ОС на ЕС при вземане на цитираното решение от 17.07.2017г. Твърди се че е взето решение за заплащане на определената ежегодна вноска/такса за поддръжка на комплекса/- 7.20 евро на кв.м., която включва „ремонтен фонд“ в размер на 5.00 евро и 2.20 евро разноски за административен апарат и обслужващ персонал. Поддържа се с въззивната жалба, чу това са предвидените с разпоредбата на чл. 11 т. 5 от ЗУЕСС парични вноски за разходи за управлението и поддръжката на общите части на сградата и по т. 7 от цитирания текст на закона- за фонд „Ремонт и обновление“, а не както първоинстанционният съд е приел че са касае за „консумативни разходи“. В приетия като писмено доказателство протокол за взетите решение е посочено, че трябва да се направи спешен ремонт на сградата, поради което ЕС се нуждае от средства. Такъв ремонт е бил извършен през периода от м.09.2019 до м. 05.2020г., като същият е на обща стойност 62 331.69лв. Тази сума е приета и от Ревизионната комисия 2 на ЕС и е приета от ОС на ЕС, като самият план за ремонт на сградата е приет с предходни решения на ОС на ЕС, приети през 2018 и 2019г.

Оспорва се с въззивната жалба извода на първоинстанционният съд, че ответникът не дължи заплащането на претендираните суми, на осн. чл. 51 ал. 2 от ЗУЕСС. Поддържа се с въззивната жалба, че в фактическият състав на цитираната норма съдържа кумулативно наличието на две предпоставки- собственикът да не пребивава в комплекса за повече от 30 календарни дни в рамките на една година, както и да е уведомил писмено за това Управителя или Председателя на ЕС. Възразява се, че в настоящия казус липсват доказателства ответникът да е бил уведомил съответните лица за това че не е пребивавал в комплекса за повече от 30 дни в рамките на съответната календарна година, като това обстоятелство следва изрично да е било заявено, за да бъде взето в предвид от ОС на ЕС при взимане на решението по чл. 11 ал.1 т. 5 от ЗУЕСС. Поддържа се с въззивната жалба, че в настоящия случай ответникът не е уведомил писмено управителя на ЕС за отсъствието си, като самият той твърди че не е извършвал такова уведомяване, поради което и по делото не са събирани такива доказателства. Поддържа се пред въззивния съд, че не следва да бъдат кредитирани показанията на разпитания свидетел, с които се установяват отрицателни факти за продължителен период от време, тъй като същите в този случай са недопустими, поради което следва да се приеме за недоказано по делото и липсата на фактическо пребиваване в сградата от ответника за не повече от 30 дни за съответната календарна година.

Не на последно място с въззивната жалба са развити съображения, че дори и да се приеме че възражението за освобождаване на ответника от заплащането на дължимите суми на осн. чл.

51 ал.2 от ЗУЕСС е основателно, то същият следва да заплати разходите за ремонт и обновяване, които съгласно приетите доказателства са за сума в размер на 5.00 евро на кв.м., тъй като за същите разходи той не може да бъде освободен на посоченото правно основание.

По отношение на тези разходи законът не прави разграничение в зависимост от това дали имота е бил обитаван или не от собственика си за не повече от 30 дни в рамките на съответната календарна година и тези суми са винаги дължими при наличие на влязло в сила решение на ОС на ЕС за всеки собственик.

С въззивната жалба са направени доказателствени искания- на осн. чл. 260 т. 6 от ГПК да бъдат допуснати до разпит двама свидетели при режим на довеждане, за установяване на обстоятелството ответникът дали е пребивавал в имота си през процесния период за повече от 30 дни. Излагат се съображения че поисканите свидетели не са могли да бъдат разпитани пред първоинстанционния съд, тъй като са руски граждани и са се намирали на територията на Руската Федерация и през време на разглеждане на делото от първоинстанционния съд, не са могли да влязат на територията на РБ, порази забраната със Заповед на министъра на здравеопазването поради епидемията от Ковид- 19, която забрана е била валидна до 30.04.2021г. и която е отпаднала към момента на разглеждането на делото от въззивния съд.

С въззивната жалба се представя, с искане да бъде прието като писмено доказателство на осн. чл. 266 ал. 2 т. 2 от ГПК- Заключението на Ревизионната комисия на ЕС Л. за извършения ремонт на сградата.

3

При изложените съображения с въззивната жалба, иска се от съда да отмени обжалването решение на РС Благоевград, като незаконосъобразно и вместо него да постанови друго решение, с което да уважи предявените осъдителни искове изцяло като приеме настоящата жалба за основателна, с всички законови последици от това.

В предвидения по чл. *, ал.1 ГПК двуседмичен срок, постъпил е отговор по подадената въззивна жалба от „М.“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. Благоевград, ул. „В.М.“ *, представлявано от Управителят Д.А.М., чрез пълномощника адв. Е.П., с който се иска от въззивния съд да остави подадената въззивна жалба без уважение.

Оспорва се като неоснователно твърдението с жалбата, че съдът неправилно е установил исковата претенция, като се възразява че съдът е съобразил исковата молба като съвкупност от обстоятелствена част и петитум, с която е очертан предмета на защита по делото, като не се е произнесъл по нередовна искова молба. Възразява се че съдът не е имал задължението служебно да напътва страните, тъй като съгласно чл. 7 от ГПК, това той е длъжен да направи, само при насочване на страните за предприемане на определени процесуални действия по делото, а страните са тези които правят исканията си по делото и сочат доказателства за твърдените от тях правнорелевантни факти/чл. 8 ал. 2 от ГПК/.

Поддържа се с писмения отговор на въззивната жалба, че първоинстанционният съд правилно е приложил разпоредбата на чл. 51 ал. 2 от ЗУЕС, като с оглед на наведените с отговора на ИМ твърдения от ответника че не е пребивавал в сградата на ЕС за повече от 30 дни в рамките на съответната календарна година, първоинстанционното решение не е постановено в противоречие с приетата в тази насока съдебна практика. Сочи се че съгласно чл. 51 ал. 1 от ЗУЕС разходите за управление и поддържане на общите части на сградата, се определят поравно според броя на собствениците, ползувателите и обитателите на сградата на ЕС, като легалната дефиниция за „Разходи за управление и поддържане“, се съдържа в § 1 т. 11 от ДР на ЗУЕС. Същевременно разходите за ремонт, обновяване, реконструкция и преустройство на общите части, за които има решение на ОС на ЕС, представляват необходимите и полезни разноски за общите части, които се понасят задължително и изключително от собствениците на апартаменти и други самостоятелни помещения в ЕС, без оглед на това дали тези собственици обитават сградата постоянно или временно, както и независимо от това дали се използват лично от тях или са отдадени под наем за ползване на трети лица, по арг. от разпоредбата на чл. 41 от ЗС, във връзка с чл. 48 ал. 3 от ЗУЕС.

Поддържа се с отговора на въззивната жалба от пълномощника на въззиваемото дружество, че в настоящия случай претенцията е за т.нар. „консумативни разходи“- такива за текуща поддръжка и управление на ЕС, а не се претендират необходимите и полезни разноски за поддръжката на общите части, поради което приложимо е към казуса изключението, веведено с разпоредбата на чл. 51 ал. 2 от ЗУЕС. Касае се за императивна разпоредба на закона, с която законодателят цели да обвърже дължимостта за „консумативни разходи“ с фактическото ползване на обекта собственост на едно ЮЛ или ЮЛ от ЕС, тъй като последното включва и ползването на съответните общи части от сградата, която се обитава от собствениците на обекти в ЕС. Всяко решение на ЕС взето в противоречие с разпоредбата 4 на чл. 51 ал. 2 от ЗУЕС е нищожно и не подлежи на изпълнение.