Решение № 3956 от 10.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3956 гр. София, 10.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от БЕТИНА Б. БОШНАКОВА Въззивно гражданско дело № 20221100503779 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на въззивника /понастоящем пълнолетен/ Й. И. С., ищец пред СРС, действащ чрез своя баща и законен представител И. И. С., срещу решение № 20208972 от 08.11.2021 г., постановено по ГД № 37255 по описа за 2020 г. на СРС, в частта, с която предявеният от ищеца срещу 49-то ОУ „Бенито Хуарес“ иск с правно основание чл. 49 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 2000.00 лева до пълния претендиран размер от 6000.00 лева.

Във въззивната жалбата се прави оплакване, че съдебният акт в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон. Излагат се доводи, че при определяне размера на обезщетението първата инстанция не е приложила правилно критерия за справедливост.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата страна 49-то ОУ „Бенито Хуарес“.

Срещу посоченото решение е постъпила и въззивна жалба от ответника 49-то ОУ „Бенито Хуарес“, с която се обжалва съдебния акт в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 49 от ЗЗД сумата от 2000,00 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие на инцидент, настъпил на 12.12.2017 г., при който ищецът претърпял счупване на пищяла на дясната подбедрица в средната му част, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 13.08.2020г. /датата на 1 подаване на исковата молба/ до окончателното плащане на дължимото, и сумата от 541,71 лв. /петстотин четиридесет и един лева и 71 стотинки лева/, представляваща обезщетение за забава за периода от 12.12.2017 г. до 12.08.2020 г.

В жалбата се поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно поради противоречие с материалния закон и е необосновано. Излагат се подробни доводи, че увреждането е в резултат на случайно деяние, изключващо вината на училището. Твърди се, че липсва противоправно поведение на класния ръководител, причинно-следствена връзка между поведението и увреждането, както и вина.

В срока по чл. 263 ГПК е подаден отговор от въззиваемата страна е подал, в който се изразява становище за неоснователност на същата.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивните жалби са подадени от активно легитимирана страна в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправени са до съответния родово и местно компетентен съд, поради са процесуално допустими.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му е ограничен до изложените във въззивната жалба доводи, като може да приложи и императивна правна норма (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

Настоящият съдебен състав намира, че съдебното решение в обжалваните части е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни правни норми. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно правилата на чл. 154 ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в разпоредбата на чл.

146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което втората инстанция следва да разгледа доводите на въззивника-ищец, респ. на въззивника-ответник, във връзка с неговата правилност.

Разгледана по същество, въззивната жалба с вх. № 25173564/07.12.2021 г. е ОСНОВАТЕЛНА, а въззивна жалба с вх. № 25179227/22.12.2021 г. – НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно постоянната съдебна практика отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, гаранционна и възникна за възложителя на определена работа (вкл. и юридическо лице), ако изпълнителите – физически лица, са извършили виновно противоправно деяние, в резултат на което са настъпили имуществени и/или неимуществени вреди.

Релевантните факти, обосноваващи основателността на иска, които при условията на пълно и главно доказване следва да бъдат установени от ищеца са: извършено от 2 изпълнителя противоправно деяние (изразяващо се в действие или бездействие), настъпилите вреди в претендираните вид и стойност (второто – ако са имуществени), причинно-следствена връзка между деянието и вредите, възлагане на определена работа, при или по повод на която е настъпил вредоносният резултат. Когато се твърди, че вредите са настъпили от бездействие, за да е противоправно деянието, следва да се докаже, че ответникът има предписано нормативно задължение за действие или такова, което произтича от техническите и други правила или от характера на работата.

По отношение на субективната страна от фактическия състав на деликта нормата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД установява оборима презумпция за вина във всички случаи на непозволено увреждане, като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител.

На основание чл. 52 ЗЗД обезщетението за претърпени неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, при доказване на останалите предпоставки от фактическия състав на деликтната отговорност.

Отговорността на възложителя има обезпечително-гаранционна функция. Тя не произтича от вината на възложилия работата и затова няма място за презумптивна виновност и за нейното опровергаване. Лицето, което е възложило работата, може да се освободи от отговорност, ако докаже, че прекият причинител на вредата не е осъществил деликтен състав с поведението си, тъй като не е действал виновно или вредата не е настъпила от дейност, осъществявана при или по повод на възложената работа.

При деяние, което се състои в бездействие, е достатъчно ищецът да твърди, че изпълнителят не е взел всички необходими мерки за безопасност, възложени от закона, от технически и други правила или от възложителя, а за да се освободи от отговорност възложителят е този който следва да твърди и да докаже, че са взети всички необходими мерки и е направено всичко необходимо, но увреждането е било непридвидимо или непреодолимо. Съгласно ППВС № 9/1966 г. за възложителите по чл. 49 ЗЗД бездействието е основание за отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на възложената работа. А съгласно ППВС № 7/58 г. възложителят може да се освободи, когато докаже, че лицето на което е възложена работата не е действало виновно. Вината се изключва при случайно събитие и непреодолима сила (решение № 204/10 г. на ВКС ІV ГО), а според решение № 211/20 на ІІІ ГО, за да се приеме, че е налице случайно събитие, следва да бъде установено по категоричен начин, че служителите на ответника, и по-конкретно ответникът са направили всичко необходимо, но въпреки положените усилия е възникнал вредоносния резултат.

Според решение № 204 от 10.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4284/2008 г., IV г. о., Г К , случайното събитие е такова събитие, което не е могло да се предвиди или е осъществено в резултат на непреодолима сила. Вредоносният резултат при непозволено увреждане обаче не може да бъде следствие от случайно събитие, когато той се предхожда от виновно поведение. З а да се приеме, че е налице случайно събитие, следва да бъде 3 установено по категоричен начин, че служителите на ответника, и по-конкретно ответникът са направили всичко необходимо, но въпреки положените усилия е възникнал вредоносния резултат.

В настоящия случай отговорността на училището произтича от правоотношението му с класния ръководител М.А.З., на която са били възложени функции на учител, а последната, съобразно разпоредбата на чл. 219, ал. 2, т. 2 от Закона за училищното и предучилищно образование, е длъжна да опазва живота и здравето на децата и учениците по време на образователния процес и на други дейности, организирани от институцията, респ. носи отговорност на основание чл. 47, ал. 2 ЗЗД за причинените вреди от учениците, над които пряко упражнява надзор.

Не се спори във въззивното производство, а и от събраните по делото писмени доказателства, гласни доказателствени средства и заключение по СМЕ, се установява, че ищецът Й. И. С. е бил ученик в 3б клас в 49-то ОУ „Бенито Хуарес“ през учебната 2017/2018 г., че на 12.12.2017 г. на ищеца е причинено физическо увреждане от друг ученик по време на учебния процес, провеждан от класния ръководител М.А.З. - – по време на час по физическо възпитание е настъпило спречкване между учениците ищеца Й. И. С. и Е.Р.В. , при което последната е ритнала ищеца с крак в коляното и му е причинила счупване на големия пищял на дясната подбедрица в средната му част.

В отговора на исковата молба се признава, че класният ръководител е забелязал промяна във взаимоотношенията на двете деца, като от началото на учебната 2017/2018 г. децата често спорели помежду си по време на междучасията.

От изложеното е видно, че процесното физическо спречкване е резултат от продължително неразбирателство между двамата ученици, но въпреки това нито учителят, нито ръководството на училището са взели достатъчно мерки за преодоляването му.

Единствената мярка, която е била предприета от училището, е да проведе разговор с родителите на двете малолетни деца, но по делото няма данни да са проведени консултации с децата от страна на педагогическия съветник. Преди 12.12.2017 г., липсват данни за каквито и да било действия, предприети от страна на педагогическите специалисти в училището, насочени към преодоляване на проблемното поведение съобразно задълженията за това, произтичащи от нормите на чл. 185 и чл. 186 от Закона за училищното и предучилищното образование. Действително, по делото се установява, че са предприети последващи мерки във връзка с оказване на помощ на пострадалия ученик, но същите са без значение за правилното решаване на настоящия правен спор, доколкото противоправното бездействие, явяващо се основание за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на училището, следва да е осъществено преди настъпване на вредите, което се и установява от съвкупната преценка на събрания доказателствен материал.

С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че възраженията на въззивника за липса на основание за ангажиране на отговорността му за обезщетяване на настъпилите от инцидента имуществени и неимуществени вреди са неоснователни, като по делото се доказва, че училището, посредством ръководството и педагогическите му 4 специалисти, не е предприело необходимите действия за преодоляване на проблемното поведение и конфликта между учениците, респ. за спазване на дисциплината по време на учебния час, в причинна връзка с което е възникнал процесния инцидент и са причинени физически увреждания на ищеца.

Претърпените от ищеца неимуществени вреди представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, поради което те не биха могли да бъдат възстановени, а следва да бъдат обезщетени посредством заместваща имуществена облага, чийто размер съдът определя съобразно критериите, предписани в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД – по справедливост. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.

Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Критериите за определяне на този размер са вида и обема на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания и битови неудобства. При определяне размера на обезщетението при телесните увреждания следва да се имат предвид обективни обстоятелства като характера на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието н здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. (така Постановление № 4 от 23.XII.1968 г., Пленум на ВС).

Разпечатката съдържа 37 от 60 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/97581eb4-18e0-4484-85bb-b19664a6c1f3