Определение № 211 от 26.02.2026, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 211 гр. Перник, 26.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ

Членове:

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА като разгледа докладваното от КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА Въззивно частно гражданско дело № 20261700500111 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК.

С определение №123/14.01.2026 г. по гр. д. №4462/2025 г. Районен съд -Перник е оставил без уважение искането на „ЕОС Матрикс“ ЕАД, БУЛСТАТ 131001375, обективирано в молба рег. № 20 от 05.01.2026 г. за изменение на решение № 1162 от 15.12.2025 г., постановено по гр. д. № 04462/2025 г. по описа на ПРС, в частта за разноските.

Срещу определението в законоустановения срок е подадена частна жалба от ответника пред първоинстанционния съд „ЕОС Матрикс“ ЕАД с искане същото да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно. Поддържа се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответното дружество- въззивен жалбоподател, е станало повод за завеждане на делото, тъй като с отговора на исковата молба е било заявено признание на иска. Навежда, че безспорно е установено, че образуваното въз основа на издадения в полза на цедента „Юробанк България“ АД изпълнителен лист от 08.02.2011 г. изп.дело № 294/2011 г. по описа на ЧСИ С. Д., рег.№***при КЧСИ и район на действие ОС-Перник, било прекратено по силата на закона на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, като ответното дружество, в качеството си на цесионер, не е предприемало други изпълнителни действия, което сочи на дезинтересиране от събиране на вземането. При условията на евентуалност се поддържа релевираното възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, присъден в тежест на ответника, като се поддържа, че същият не е съобразен с фактическата и правна сложност на делото, проведеното едно открито съдебно заседание и постановеното по реда на чл.237 ГПК съдебно решение.

Ответникът по жалбата А. П. чрез пълномощника адв.А. Ц. от АК-*** оспорва жалбата, като моли обжалваното определение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

1

Частната жалба е допустима – подадена е в законоустановения едноседмичен срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт ( чл. 248, ал. 3, изр.

2 ГПК).

Разгледана по същество, жалбата се явява частично основателна, като съображенията за това са следните:

Производството пред районния съд е образувано въз основа на искова молба от А.

К. П., ЕГН: **********, с адрес: *** чрез адв. Ц., срещу „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, БУЛСТАТ 131001375, адрес: гр. София, район „Младост ІV”, бул./ул. „Бизнес парк София” № 1, сгр.15, вх.А, ет.4, с която са предявени искове с правно основание чл.439, вр. чл.124, ал.1 от ГПК, и искане да бъде признато за установено спрямо ответника, че ищеца не му дължи сумата в общ размер на 21151,71 лева от които: сумата в размер на 14785,36 лева -представляваща главница по Договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от ***, сумата в размер на 5513,13 лева - представляваща договорна лихва за периода от 11.07.2008 г. до 26.01.2011 г. и сумата в размер на 853,22 лева представляваща наказателна лихва за периода от 11.11.2008 г. до 26.01.2011 г., за които суми на 08.02.2011 г. е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 573/2011 г. на ПРС, в полза на „Юробанк и Еф Джи България” АД, вземането по който е цедирано на ответника, и въз основа на който е образувано изпълнително дело № 294/2011 г. по описа на ЧСИ – С.Д.. Ищецът твърди, че процесните суми са погасени по давност.

В срока за отговор ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД признава предявените искове, като моли разноските да бъдат разпределени по реда на чл.78, ал.2 от ГПК.

Навежда възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение.

В проведеното на 17.11.2025г. единствено съдебно заседание по делото се явява пълномощникът на ищеца, който поддържа исковете, и във връзка с направеното признание на иска в срока за отговор от ответната страна, моли съда да постанови решение при признание на иска, като претендира разноски.

С решение № 1162 от 15.12.2025 г., постановено по гр. д. № 04462/2025 г. РС Перник е уважил изцяло предявените искове и е присъдил сторените от ищеца разноски, както следва: сумата от 2861,94 лева, от които 861,94 лева държавна такса, и 2000,00 лева адвокатско възнаграждение.

С молба по реда и в срока по чл. 248 ГПК ответното дружество е отправило искане за изменение на решението в частта относно присъдени разноски за адвокатско възнаграждение на представляващия ищеца адвокат.

С обжалваното определение Районен съд – Перник е оставил без уважение искането за изменение на разноските, позовавайки се на съществуваща трайна практика на ВКС в случаите на заведен иск по чл. 439 ГПК, в която се приема, че поради наличието на изпълнителен титул в полза на ответника не е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, като е приел, че присъдените в полза на ищеца разноски за заплатен адвокатски хонорар не са прекомерни с оглед цената на иска и фактическата и правна сложност на делото.

С оглед така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав възприема следните правни изводи:

Съгласно чл. 81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася по искането за разноски.

По силата на чл. 78, ал. 1 от ГПК, ищецът има право на разноски и 2 възнаграждение за един адвокат по всеки от предявените искове срещу съответния ответник. Размерът на адвокатското възнаграждение се определя или по договаряне между адвокат и клиент, или от съда, в случаите, когато правната помощ се оказва по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата.

По делото не се спори, че въз основа на издадения в полза на цедента „Юробанк България“ АД изпълнителен лист от 08.02.2011 г. е образувано изп.дело № 294/2011 г. по описа на ЧСИ С. Д., рег.№*** при КЧСИ и район на действие ОС-Перник, по което на 11.03.2026 г. жалбоподателят в качеството си на цесионер е конституиран като взискател.

В най- новата практика на ВКС се приема, че при действието на новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори правния интерес на ищеца, като направи признанието. При това свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. В практиката се извежда и разрешението, че хипотезата, в която ответникът признава иск за установяване несъществуването като погасено по давност вземане, за което не е снабден с изпълнителен титул, е различна от тази, при която такъв титул е налице и въз основа на него е образувано изпълнително производство, макар да е настъпила перемпция.

В настоящия случай по делото е безспорно установено, че ответникът разполага с изпълнителен титул и е конституиран като взискател в изпълнително производство срещу длъжника (макар по него да е настъпила перемпция), което води до неприложимост на практиката, съгласно която ответникът се освобождава от отговорност за разноски, като постановена при различна фактическа обстановка. Тази практика касае хипотеза на предявен отрицателен установителен иск за несъществуване на вземане като погасено по давност, за което ответникът не е бил снабден с изпълнителен лист, която хипотеза е различна от процесния случай. В настоящото производство освен извънсъдебното поведение на кредитора и признаването от негова страна на иска, следва да се съобрази и наличието на изпълнителен титул, въз основа на който срещу ищеца е образувано изпълнително производство (макар и същото да е перемирано), поради което освобождаването на ответника от отговорност за разноски в случая не е оправдано. Така в определение № 2367 от 15.05.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 759/2024 г., IV г. о., ГК, определение № 709 от 28.12.2012 г. по ч. гр. д. № 592/2012 г. по описа на ВКС, ГК, I г. о.; определение № 71 от 21.01.2014 г. по ч. т. д. № 17/2014 г. по описа на ВКС, ГК, III г. о.; определение № 242 от 31.05.2018 г. по ч. гр. д. № 2062/2018 г. по описа на ВКС, ГК, IV г. о.; определение № 3252 от 01.11.2023 г. по ч. гр. д. № 3618/2023 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 694 от 25.09.2023 г. по ч. т. д. № 1325/2023 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. се приема, че съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК предпоставките за освобождаване на ответника от отговорност за разноски са кумулативно изискуеми: ищецът да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска. В част от цитираните актове се приема, че не е налице първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК в хипотеза, в която предявяването на иска е условие за упражняване на субективните права на ищеца.

Подчертано е, че при наличие на изпълнителен титул и изпълнителен процес, образуван въз основа на влязло в сила решение или заповед за изпълнение, предявяването на иска по чл. 439 ГПК за оспорване на изпълнението въз основа на 3 факт, настъпил след приключване на производството, в което е издаден изпълнителния лист, и конкретно чрез позоваване на изтекъл давностен срок, е единствената възможност за защита на длъжника, доколкото подобно възражение длъжникът не може да направи пред съдебния изпълнител, а само пред съд в исков процес. С последните две определения са разгледани случаи, уреждащи отговорността за разноски на ответника в хипотеза, при която ответникът не разполага с изпълнителен титул или с друга възможност за процесуална или извънпроцесуална принуда по отношение на позоваващия се на давност ищец по отрицателния установителен иск. С определение № 95/22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на 4-то г. о. на ВКС е прието, че в такъв случай извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба; но влече отговорност за вреди при отправянето на последващи покани, след като длъжникът се е позовал на давност или вземането бъде прехвърлено, без цесионерът да е уведомен за позоваването на давност от страна на длъжника. Обжалваното определение не е постановено в противоречие с константната съдебна практика, като следва да се има предвид, че в настоящия случай релевантните факти са различни - за процесните вземания е издаден изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнително дело. Този изпълнителен лист не е върнат на ищеца, което обосновава и правният му интерес от претенцията по чл. 439 ГПК.

Въз основа на това следва да се присъдят разноски на процесуалния представител на ищеца на осн. чл. 36 ЗАДв. По отношение на размера следва да се съобрази, че с решение от 25.01.2024 г. по дело С- 438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1/09.07.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на "легитимни цели". Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.

Съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет при определяне на адвокатското възнаграждение, а е свободен да определи справедлив размер на адвокатското възнаграждение в зависимост от вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото (в същия смисъл са определение № 50015/16.02.2024 г. по търг. дело № 1908/2022 г. на І-во т. о. на ВКС и определение № 343/15.02.2024 г. по търг. дело № 1990/2023 г. на ІІ-ро т. о. на ВКС )..