Решение № 4617 от 09.10.2026, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 2909/2026
- Вид
- Решение № 4617
- Подписан
- 09.10.2026
- В сила
- 09.10.2026
- Състав
- Анета Александрова Трайкова
Цитирани разпоредби
- чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- член 55, ал. 1, т. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 3 · Закон за кредитните институции
- чл. 10а, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, т. 9 и т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, т. 9 и т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- член 23 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 ал. 3 · Закон за потребителския кредит
- §1, т. 1 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 4617 гр. Пловдив, 09.10.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20265330102909 по описа за 2026 година
Съдът е сезиран с искова молба от Г. Р. К., ЕГН ********** против „Профи Кредит България“ ЕООД, с която са предявени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.
22, вр. чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **********, сключен между страните и да се осъди ответника да върне на ищеца неоснователно платената сума по договора в размер на 4 526 лева.
Ищецът твърди, че с ответника е сключил Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ***********, по силата на който му е предоставена сума в размер от 2500 лв., която е следвало да върне на 30 месечни вноски, ведно с възнаграждение за допълнителни услуги. Сочи, че отразеният в договора годишен лихвен процент е 41,00%, а ГПР е 48, 91%, като е следвало да се връне сумата от 7026,41 лева.
Поддържа се, че закупените допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ по своето същество включват действия по отпускане и управление на кредита, за което на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не следва да изисква възнаграждение. Изтъква се, че разписаното в договора възнаграждение за пакета от допълнителни услуги следва да бъде включено в ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя. Поддържа се, че е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР и действителния му размер.
Претендират се сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от „Профи Кредит България” ЕООД, със становище за неоснователност на предявените искове. Изтъква се, че в договора 1 ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Допълнително, изтъква се и че на ищеца му е предадена преддоговорна информация и с полагането на подписа си в договора, той се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя кредити. По отношение на клаузата за предоставяне на пакет от допълнителни услуги се изтъква се, че това е индивидуално договорена клауза с потребителя и той сам е преценил да се възползва от тази възможност. Сочи се и че реално е предоставена услуга на потребителя, която не е свързана с управлението на кредита. Допълнително, изтъква се и че ЗПК не предвижда забрана да се предоставят каквито и да било допълни услуги, свързани с кредитното финансиране, като тяхната стойност не следва дасе включва при формиране на приложимия по договора ГПР. Моли се, така предявените искове да бъдат отхвърлени.
Претендират се разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Профи Кредит България” ЕООД (като заемодател) и ищеца (като заемател) е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ***********., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 2500 лв. Отразеният в договора годишен лихвен процент е 41, 00%, годишният процент на разходите е 48, 91%, а задължението следва да се погаси на тридесет месечни вноски. В посочения договор за кредит, ясно е посочено, че при кандидатстването за кредита изрично е поискана закупуването на доп. незадължителна услуга по избрани пакети „Фаст“ и „Флекси“. Допълнително в договора за кредит, посочените услуги вече са остойностени като за тях потребителят следва да заплати, както следва: за услуга „Фаст“ сумата от 1000 лв. и за услуга „Флекси“ сумата от 2000 лв.
С отговора на исковата се признава, че възнаграждението за услугите „Фаст“ и „Флекси“ не е включено при формиране на приложимия към договора ГПР.
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Профи Кредит България" ЕООД като заемодател и ищеца като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 2500 лв.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК. Не съществува съмнение, че между страните, освен сумите за главница и договорна лихва, е договорено да се заплати и възнаграждение в 2 размер от 1000 лв. за услугата „Фаст“ и възнаграждение от 2000 лв. услуга „Флекси“. В тази връзка съдът отчита недобросъвестния подход на кредитора, който в договора един път посочва като общо дължима сума по кредита по- ниска величина ( 4026,41 лв. ), а след това отразява като „общо задължение“ сумата от 7026,41 лв. Доколкото са налице две различни величини, посочени като общо дължима от потребителя сума по договора за кредит, съдът приема, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посочения порок, на основание чл. 22 ЗПК води до цялостна недействителност на договора за кредит.
По отношение размера на ГПР по процесния договор за кредит: съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 91 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин се формира същият. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които се предоставят услугите по пакети „Фаст“ и „Флекси“, то стойността им е с характер на възнаграждение и е следвало да бъде включена изначално при формирането на ГПР (стойността на услугите са сигурен разход за потребителя ). В тази връзка, обстоятелството, че стойността на услугите не се включва при формиране на приложимия към договора ГПР е факт, който се признава от ответника с отговора на исковата молба. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, 3
§ 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.
Предвид гореизложеното предявеният иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, т. 10 ЗПК, следва да се уважи и да бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ************, сключен между ищеца като заемател и „Профи Кредит България” ЕООД като заемодател, поради непосочване в договора за кредит на действителния размер на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.
По предявения иск по член 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД.
Предвид уважаването на иска за недействителност на целия договор за кредит съгласно член 23 от ЗПК всички суми платени над чистата стойност на кредита подлежат на връщане.
В отговора на исковата молба ответникът признава платена сума по договора в размер на 2981,44 евро при чиста стойност на кредита от 1278,23 евро.
В първото по делото о.с.з. е допуснато намаляване в размера на иска от 4 526,77 лева на 642,16 евро, като претендираната сума в размер на 642,16 евро подлежи на връщане като платена без основание.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца.
В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от ЕАД Е. И., като съобразно Договор за правна защита и съдействие, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на ЕАД Е. И., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско 4 възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Разпечатката съдържа 29 от 41 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/974fafdd-5e40-4770-8538-7bf23c6ce412