Решение № 897 от 26.10.2022, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 897 гр. Стара Загора, 26.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Димитрова като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20225530102087 по описа за 2022 година

Предявени са искове с правно основание по чл.26, ал.1, т.3 ЗЗД, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК, във вр. с чл. 22 от ЗПК, и чл. 143, ал.1 от ЗЗП.

Ищцата П. Й. Ч. твърди в исковата си молба, че била страна по договор за потребителски кредит № 553899/31.07.2021г, сключен със „Сити Кеш” ООД. Съгласно чл.3 от договора ищцата трябвало да върне сумата по кредита, която се явявала сума от 840.93 лева, при сума на получаване 800.00 лева, при ГПР 47.33 %, годишен лихвен процент40.05%, при срок на кредита от 11 вноски. Съгласно чл. 5 от договора, ищцата следвало да предостави едно от следните обезпечения: банкова гаранция; поръчителство на едно или две физически лица, които отговаряли кумулативно на посочените условия в чл. 5 от договора.

Спрямо чл.11 от договора кредитополучателят декларирал, че му било известно и се считал за уведомен, че ако не предоставил договореното в чл. 5 обезпечение в тридневен срок от сключването му или ако представеното обезпечение не отговаряло на условията, посочени в договора за кредит, кредитополучателят дължал на кредитора неустойка в размер на 237.07 лева. В ал. 2 на чл. 11 от договора за потребителски кредит било посочено, че дължимата неустойка следвало да бъде заплатена разсрочено - съобразно посочения в приложение 1 към договора за кредит начин. Така уговорената клауза за неустойка в чл. 11, ал. 1 от договора, спрямо която ищцата трябвало да заплати неустойка в размер на 237.07 лева, била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр.с чл.21, ал.1 от ЗПК. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр. З-то от ЗЗД било налице именно когато се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други 1 разпоредби. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложениечл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Клаузата за неустойка в чл.11 ал. 1 от договора била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143,т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала чрез нея в размер на 237.07 лева била в размер на 1/3 на от сумата на отпуснатия кредит. Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, клаузата на чл. 11 ал. 1 от договора за потребителски кредит, според която се дължала неустойка в размер на 237.07 лева при неосигуряване в 3дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечения, се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната клауза на чл.11, ал.1 от договора в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба увеличавала стойността на договора. Клаузата на чл.11 ал. 1 от договора предвиждаща заплащането на неустойка била нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП.

Клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за потребителски кредит не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Видно от самия договор за потребителски кредит, клаузата на чл.11 ал.1 от същия била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка 2 клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна. С предвиждането на такива разходи посочени в чл.11 ал. 1 от договора за потребителски кредит се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи била част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи/лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорката по чл.11 ал. 1 от договора се нарушавало изискването ГПР да не бил по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва.

Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.

Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. Ищцата моли съда да приеме, че клаузата предвидена в чл. 11 ал. 1 от договор за потребителски кредит № 553899 сключен между нея и ответника, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 237.07 лева, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.с чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК., вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК. Моли съда да осъди и ответната страна да заплати направените в настоящото производство разноски.

Ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД, гр.София не оспорва релевираното обстоятелство, че между ищцата и ответника бил сключен договор за паричен заем № 553899 от 31.07.2021 г., по силата на който ищцата получила в заем сумата от 800 лева. Не оспорва и обстоятелството, че заемните средства били предоставени от „Сити Кеш“ ООД на потребителя съобразно условията в договора. Неустоечната клауза не била нищожна поради противоречие е добрите нрави. Във всеки случай на предоставяне на потребителски кредит финансовата институция следвало да държи сметка за носения риск във връзка с отпускането на кредита. Рисковият профил на клиента се оценявал преди момента на сключване на договора за заем, като към този момент се преценявал и носеният от финансовата институция финансов риск. Нивото на риска, от своя страна, зависело от редица фактори от обективен характер, като част от тях били изначално известни на кредитора (напр. факторите, свързани е платежоспособността на потребителя), а друга част зависели от точното изпълнение на договора от страна на потребителя. Кредиторът следвало да съобрази и оцени риска не само в контекста на данните, налични в справката от Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите, но и с оглед на предвидените механизми за 3 обезпечение на задължението. Обезпечението на задължението било съществен елемент при преценката на носения от кредитора риск с оглед обстоятелството, че то му предоставяло възможност да реализира правата си срещу трето лице или банка-гарант в случаите на неизпълнение на договора от страна на потребителя. Поради тази причина при вземане на решение за сключване на договор за заем, като бил оценил кредитоспособността на клиента, кредиторът приел да поеме финансовия риск и да сключи договор за заем с клиента, при условие че същият представи надлежно обезпечение - поръчител или банкова гаранция.

Неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на потребителя водело до непропорционално увеличение на поетия от заемодателя финансов риск от невъзможност за събиране на необезпеченото вземане в случай на неизпълнение на договора от страна на потребителя. За недопускане на неравновесие между правата и задълженията на заемодателя и потребителя страните се съгласили, че в случай на неизпълнение на същественото задължение за предоставяне на обезпечение, вредите от неизпълнението щели да бъдат ликвидирани чрез единствения възможен и нормативно допустим способ за това - чрез включване на клауза с неустойка в посочения размер. По този начин съобразно изискванията на чл. 92 ЗЗД, страните договорили неустойка, която да обезпечи изпълнението на поетото задължение за предоставяне на обезпечение в една от двете форми. Действащото българско законодателство дефинирало задължението за представяне на обезпечение като съществено за интереса на кредитора. Чрез неизпълнение на поетото договорно задължение за представяне на обезпечение потребителят де факто едностранно и без оглед на волята на кредитора увеличил носения от него финансов риск. В случай че ищцата изначално била наясно, че не можела да предостави исканото от кредитора обезпечение, то същата очевидно договаряла недобросъвестно, в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД, с ясното намерение да лиши кредитора от обезпечение по кредита. Неустойката следвало да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която била уговорена, излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В настоящия случай при сключване на процесния кредит ищцата не представила каквото и да било обезпечение, което да гарантира дори и в минимална степен интереса на кредитора от връщането на сумата по договора за заем. Неоснователни били твърденията, че неустоечната клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.2, т.5 ЗПК. С процесния договор не се създавало задължение за потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. При изследване на размера на уговорената неустойка следвало да се вземе предвид, финансовият риск, който предприемал кредиторът, предоставяйки заемни средства на потребителя при неизпълнение на задължението на последния да предостави исканото обезпечение. Твърдението на ищцата за заобикаляне на закона противоречало на твърденията й за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави. Заобикаляне на закона не можело да бъде осъществено чрез невалидно съглашение, в каквато посока били изложените от ищцата твърдения. Размерът на неустойката не следвало да се включва в ГПР. Това противоречало пряко на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които потребителят 4 заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.