Решение № 1595 от 01.12.2021, Административен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

№…………………… 2021 г. гр. Варна

В ИМЕТО НА НАРОДА

Варненският административен съд, VІІ състав, в публично заседание на двадесет и седми октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:

Административен съдия: Йордан Димов при секретаря Деница Кръстева като разгледа докладваното от съдия Йордан Димов адм. д. №1418 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по чл. 145 от

Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл.172, ал.5 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП).

Производството по настоящото дело е започнало по жалба с вх. №9931/01.07.2021 г., подадена от Я.Т.Я., ЕГН **********, срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №19-0819-002200/05.11.2019 г. на Полицейски инспектор към ОД на МВР – Варна, сектор „Пътна полиция”, с която на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка по чл.171, т.1, б. „б” от ЗДвП – временно отнемане на свидетелството за управление на МПС на водача – до решаване на въпроса за отговорността, но за не повече от 18 месеца. В жалбата се твърди, че заповедта е издадена от некомпетентен орган. В условията на евентуалност се твърди, че същата е издадена в нарушение на материалния закон, при допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Навежда доводи, че са налице нарушения на чл.52 и чл. 57 от ЗАНН. Твърди, че в оспорената заповед липсват мотиви от субективна страна, че деянието е извършено умишлено. Твърди, че не се съдържат мотиви относно срока на изтърпяване на ПАМ за временно отнемане на свидетелство за управление на МПС, което е нарушение на чл.59, ал.2, т.4 от АПК. Посочва, че не става ясно в каква връзка административнонаказващият орган се е позовал в ПАМ на АУАН от 05.11.2019 г. Жалбоподателят посочва, че в същия ден е получил наказателно постановление от 19.12.2019 г., с което за нарушение на чл. 5, ал.

3, т. 1 от ЗДвП на осн. чл. 174, ал. 1, т. 1 от с.з. глоба в размер на 500 лв. и лишаване от право да управлява МПС за 6 месеца, което не е вписано в оспорената заповед. Посочва, че не става ясно дали е прието, че на Я. е било временно отнето СУМПС със ЗППАМ или с наказателното постановление, с което е лишен от възможност да прецени за кои именно факти е наложена мярката. Моли обжалваната заповед да бъде отменена като нищожна и незаконосъобразна.

Претендира присъждане на съдебни разноски.

Ответникът Полицейски инспектор към ОД на

МВР Варна, Сектор „Пътна полиция”, чрез гл.юрисконсулт Г. оспорва жалбата, като неоснователна. В съдебно заседание изразява становище, че са събрани доказателства, че лицето е управлявало автомобила, било е под въздействието на алкохол, поради което са налице материалноправните предпоставки за издаване на оспорената заповед. Излага съображения, че талон не е бил връчен на лицето, но от даказателствата по делото, се установява, че лицето приема показанията на дрегера. В този случай не се дължи представянето на талон и получаването му от лицето. Посочва, че служителят издал оспорената заповед не е необходимо да е по график на смяна, тъй като е Началник група и в заповедта за компетентност на Директора е отбелязано, че може да издава такива заповеди. Изразено е становище, че следва да бъде потвърдена наложената мярка. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Жалбата се явява допустима, като предявена от лице с правен интерес в предвидения по закон срок. Разгледана по същество последната се явява и неоснователна.

Административното производство по издаване на обжалвания акт е започнало със съставянето на АУАН АА441007/05.11.2019 г. съставен от мл. автоконтрольор Сектор „Пътна полиция” при ОД на МВР Варна.

Съдът констатира от фактическа страна следното: В рамките на извършена проверка от служител на ОД на МВР – Варна младши автоконтрольор Л. М.на 05.11.2019 г. в 00.54 часа в гр. Варна, ул. „Христо Смирненски” посока ул. „Прилеп” до №139, управлявал собствения си лек автомобил с ДК № В **** НВ с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 на хиляда – 0.61 ‰ в обема на издишания от водача въздух, установен с техническо средство „дрегер алкотест – 7510” ARDM-0230, за което на водача е бил издаден талон за медицинско изследване. Предвид това на последния бил съставен АУАН серия АA №441007/05.11.2019 г. Актът бил подписан от водача без възражения и в присъствието на един свидетел. Бил издаден и Талон за изследване №0023894, в който на водача бил даден срок от 45 минути, в рамките на които последния е следвало да се яви в МБАЛ „Св. Анна” Варна за извършване на токсикологично изследване. Я. посочил в протокола, че приема показанията на техническото средство. Впоследствие на основание чл.171, т.1, б.

„б” от ЗДвП била издадена обжалваната Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №19-0819-002200/05.11.2019 г. от полицейски инспектор към ОД на МВР, Сектор „Пътна полиция”, в рамките на която било прието, че същият управлява моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 на хиляда, му е наложена принудителна административна мярка – „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца”.

Видно от Протокол за изследване с Дрегер

7510 с № ARDM 0230 за определяне концентрацията на алкохол в кръвта концентрацията на алкохол в кръвта на жалбоподателя е 0,61 ‰.

Така изложената фактическа обстановка не се оспорва от жалбоподателя, както и се установява от наличните в преписката Талон за изследване №0023984 от същата дата, АУАН серия АA №441007/05.11.2019 г., Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №19-0819-002200/05.11.2019 г.

Предвид установеното от фактическа страна съдът направи следните правни изводи: В настоящото производство съгласно чл.

168 АПК съдът следва да провери законосъобразността на издадения административен акт на всички основания по чл. 146 АПК, като установи дали акта е издаден от компетентен орган и в съответната форма, спазени ли са процесуалноправните и материалноправни разпоредби по издаването му и съответен ли е същия с целта на закона.

Процесната Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №19-0819-002200/05.11.2019 г. е издадена от полицейски инспектор към ОД на МВР Варна, Сектор „Пътна полиция” Варна – В.С.И..

Ответникът е представил Заповед № 365з-2747/20.07.2017г., издадена от Директора на ОД на МВР Варна, с която са делегирани права на определени служители да издават ЗППАМ по чл. 171, т.1 от ЗДвП, сред които в т. 1.9 и на полицейски инспектори в сектор „Пътна полиция” при ОД на МВР Варна. Съгласно представен от ответника в производството пред съда Месечен график за определяне на служителите за изпълнение на ППД от сектор „Пътна полиция” при ОД на МВР Варна за месец ноември 2019 г., се установи, че лицето В.С.И. не е сред дежурните лица посочена за изпълнение на ППД. В съдебно заседание проведено на 27.10.2021 г. процесуалният представител на ответника уточнява, че В. И. не е необходимо да е по график, защото заема длъжност Началник група. Съгласно Заповед № 365з-2747/20.07.2017г. на Директора на ОД на МВР Варна, в т.1.3 са делегирани на Началниците на групи в сектор „Пътна полиция” при ОД на МВР Варна правомощия да издават ЗППАМ по чл. 171, т. 1, б. „б” от ЗДвП.

Съгласно Месечен график за определяне на служителите за изпълнение на ППД от сектор „Пътна полиция” при ОД на МВР Варна, се установява, че В. И. не е била на смяна през този месец, съответно не е компетентна да издаде оспорената заповед.

Предвид изявлението в съдебно заседание от процесуалният представител на ответната страна, че полицейски инспектор В. И. заема длъжност Началник група, длъжността фигурира в заповедта на Директора на ОД на МВР Варна, съответно делегирани са й права да издава ЗППАМ по чл.171, т.1, б. „б” от ЗДвП. По делото липсват доказателства, че В.С.И. – полицейски инспектор към ОД на МВР Варна, сектор „Пътна полиция” заема длъжността Началник група, поради което оспорената заповед е издадена от некомпетентен орган.

Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП, принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, буква „а“, т. 6 и 7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. В случая по делото не бяха представени доказателства, че В.

И. заема длъжността Началник група или че полицейски инспектор към ОД на МВР Варна, сектор „Пътна полиция” – В. И. е била дежурна, съгласно месечния график за месец ноември 2019 г.

В тази връзка следва да се има предвид, че всяка некомпетентност води до нищожност, тъй като административният орган, ответник по делото, е упражнил права по издаване на индивидуален административен акт, без да му е предоставена валидно власт за това, поради което съдът приема, че е налице основанието по чл. 146, т. 1 от АПК. Визираният порок представлява самостоятелно основание за незаконосъобразност на акта, поради което съдът следва да го обяви за нищожен.

Въпреки, че съдът прогласява оспорената заповед за налагане на принудителна административна мярка за нищожна, намира за необходимо да отбележи следното:

Оспорената заповед е мотивирана, като мотиви има изложени и в съставения акт за установяване на административно нарушение.

Установено е, че жалбоподателят е управлявал МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 0, 5 на хиляда. Извършена му е била проба с техническо средство Дрегер Алкотест 7510 ARDM-0230, който показва положителен резултат 0.61 ‰ алкохол в издишания въздух от водача, като горното сочи на нарушение на чл. 5, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП.

Ясна е волята на административния орган, ясно е посочена законовата норма, която е нарушена и съответно санкционната норма.

Не се констатира и липсата на фактически основания за издаване на оспорената заповед, така както се твърди в жалбата.

Заповедта, е издадена в предписаната от чл. 172, ал. 1 ЗДвП писмена форма и мотивирана с конкретно изложени фактически съображения за извършено нарушение от жалбоподателя при управление на МПС, с посочване на фактите, определящи го като административно по чл. 5, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП, в съответствие с които е приложена разпоредбата на чл. 171, т. 1, б. „б” ЗДвП - правно основание на разпореждането за временно отнемане на свидетелството за управление на жалбоподателя до решаване на въпроса за отговорността му. С това съдържание на заповедта органът е съобразил при издаването й изискванията на общата разпоредба на чл. 59, ал. 2 АПК.

При издаване на оспорения акт не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Заповедта е издадена във връзка с проведено и приключило административнонаказателно производство по реда на ЗАНН, в рамките на което е установено административно нарушение – деяние от хипотезата на чл. 5, ал. 3 от ЗДвП, съставляващо материалноправното основание за налагане на принудителната административна мярка по чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП.

Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че са допуснати нарушения на чл.52 и чл. 57 от ЗАНН. В случая производството е по чл.171, т.1, б. „б” от ЗДвП, съответно приложим е АПК. Заповедта за налагане на ПАМ е ИАА, което всъщност изключва приложението на ЗАНН. Освен това ПАМ не се налага като наказание за извършеното нарушение, каквато може да се наложи с издаването на НП, а същата е предвидена и съществува на основата на специална законодателна уредба намерила място в ЗДвП.

ПАМ е издадена вследствие на управление на

МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 ‰. Управление на МПС при употреба на алкохол над 0.5 ‰ е преценено от законодателя като достатъчно тежка форма на нарушение, която обосновава налагането на ПАМ, предвидена в чл.171, т.1, б. „б” от ЗДвП „За осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилагат следните принудителни административни мерки временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач, който откаже … да даде биологични проби за химическо изследване и/или химико-токсикологично лабораторно изследване - до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 18 месеца…” Неоснователно е възражението, че липсват мотиви за налагане на мярката в такъв продължителен срок – до 18 месеца. Видно е от посочената норма, че срокът за налагане на ПАМ всъщност е до решаване на въпроса за отговорността на водача, като тук явно се включва не само административно-наказателната процедура, но и възможното обжалване пред съд, а упоменатия с точност срок – „…не повече от 18 месеца…” е предвиден като защита насочена към гарантиране правата на водача, че наложената мярка няма да се превърне в санкция надвишаваща евентуалната административно-наказателна отговорност. Т.е. в настоящия случай не е дадена възможност на издаващият заповедта за преценка на това за какъв срок се налага ПАМ, както и при произнасянето си той не може да се отклони от посоченото времетраене на ПАМ.

Разпечатката съдържа 39 от 58 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9742717f-c3f4-4b77-9ef3-6be87333c50e