Решение № 786 от 26.10.2026, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 786 гр. Бургас, 26.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева при участието на секретаря Светла Б. Терзиева Колева като разгледа докладваното от Росен Д. Парашкевов Въззивно гражданско дело № 20262100500462 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по повод въззивна жалба М. И.

М., ЕГН ********** от гр. Н., ж.к. „Ч. М. *“ , № *, ап.*, чрез адв. Звезделина Неделчева от БАК, с адрес на кантората: гр. Несебър, к.к. „Слънчев бряг“, Автогара – Слънчев бряг, офис сграда „Каравел“ – партер, офис 2 против Решение № 1969/28.08.2025 г., постановено по гр.д. № 831/2025 г. по описа на Районен съд – гр. Бургас, с което съдът е приел за установено, че въззивникът дължи на В. Т. В., ЕГН ********** от с. К., общ. Т., ул. „Д. Б.“ № *, сумата от 20 000 лева по запис на заповед, издаден на 19.02.2021 г. в гр. Поморие, с падеж – 19.02.2022 г., ведно със законната лихва върху горната сума, начиная от 28.05.2024 г. до окончателното й плащане, за които вземания по ч.гр.д. № 577/2024 г. са издадени заповеди за изпълнение въз основа на документ по чл.418 ГПК и изпълнителен лист, като е осъдил М. М. да заплати на В. В. деловодни разноски в размер на 1700 лева за исковото производство, както и сумата от 1700 лева за заповедното производство.

Недоволство от така постановеното съдебно решение изразява въззивникът, който го намира за неправилно, постановено в противоречие с 1 материалния закон и задължителната съдебна практика, както и при съществени нарушения на процесуалните правила. Излага, че с исковата молба ищецът сочи правно основание на претенцията чл.422 ГПК във вр. чл.240 ЗЗД и се позовава на предоставен паричен заем в размер на 50 000 лева.

Сочи, че ответникът по делото е организирал защитата си именно по повод твърденията в исковата молба за наличие на договор за заем. В последствие е направено оттегляне на това твърдение, за което страната счита, че е недопустимо. В тази връзка цитира практика на ВКС, както и т.17 от тълк.

Решение № 4/2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Счита извода на съда за оттегляемост на твърдението за наличие на договор за заем във връзка с предявения запис на заповед за неправилен и в противоречие със задължителната съдебна практика. При оспорване от ответника на каузалното правоотношение, съдът при постановяване на доклада си следва да укаже на ищеца, че е негова доказателствената тежест да установи наличие на каузална сделка с всички нейни съществени елементи. Посочва, че е налице нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът не е изследвал каузалното правоотношение между страните. Излага подробни съображения. Моли съда въз основа на цитираното тълкувателно решение да даде указания, че доказателствената тежест по каузалното правоотношение е на въззивника.

Моли съда да отмени обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно и приеме за установено, че въззивникът не дължи сумата от 20 000 лв. Моли за отмяна на обжалваното решение в частта, с която се осъжда М. М. да заплати на В. В. разноски в размер на 1700 лв. по гр. д № 831/2025 г. по описа на Районен съд-гр. Бургас, както и 1700 лв. – разноски по ч.гр.д №577/2024 г. на Районен съд-гр. Несебър, поради прекомерност.

Претендира присъждането на разноски. Представя писмена защита.

В срока предвиден в ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от В.

Т. В., ЕГН **********, от гр. Я., чрез пълномощник адв. Инна Иванова Гергинова от АК – Ямбол, със съдебен адрес: гр. Ямбол, ул. „Жорж Папазов“ № 14, ет.1, кантора 106, с който намира подадената въззивна жалба за неоснователна и неподкрепена с доказателства, поради което моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Излага подробни съображения.

Счита самия запис на заповед за редовен от външна страна, съдържащ задължителните реквизити по чл.535 ТЗ. Същият е подписан от ответника, поради което следва да се приеме, че той валидно се е задължил по посочената 2 ценна книга и при липса на доказателства, че е погасил задължението си по нея, дължи на ищеца сумата, за която е издаден. Счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Позовава се на съдебна практика. Претендира присъждане на разноски. Представя писмени бележки.

Въззивната е подадена в срока по чл.259 ГПК, от легитимирано лице и е допустима.

Районен съд – Бургас се е произнесъл по иск с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.535, чл.538 ТЗ, както и чл.86, ал.1 ЗЗД.

При извършена проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът намира постановения съдебен акт за валиден и допустим.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази закона, намира за установено следното:

Първоначално производството по делото е започнало след подадено от В. Т. В. против М. И. М. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, като съдът със Заповед №257/29.05.2024 г. за изпълнение на парично задължение въз основана на документ по чл.417, е разпоредил длъжникът М. да заплати на кредитора В. сумата от 20 000 лв., представляваща задължение по запис на заповед от 19.02.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 28.05.2024 г. до окончателното изплащане на задължението, сумата в размер на 400 лв., представляваща разноски по делото за платена държавна такса, и сумата в размер на 1300 лв., представляваща разноски по делото за платено адвокатско възнаграждение. След подадено възражение от въззивника по чл.414 от ГПК, че не дължи изпълнение по вземането, съдът е указал на заявителя за възможността за предявяване на иск за вземанията по заповедта за изпълнение. Подадена е искова молба от В. В. срещу М. М., като е образувано гр. д № 887/2024 г. по описа на НРС, а с определение № 69/17.01.2025 г. производството по делото е прекратено и делото е изпратено на БОС за определяне на друг равен по степен съд, поради отвод на всички съдии. Образувано е гр.д № 831/2025 г. по описа на БРС, като състав на съда е постановил атакуваното решение. При подадено заявление по чл.417 от ГПК, основаващо се на представен запис на заповед, производството по чл.422 от ГПК следва да държи сметка за посоченото основание на претенцията и не може да има съществена разлика между двете производства, 3 представляващи съответно две фази на едно и също производство.

По делото е представен запис на заповед от 19.02.2021 г., от който е видно, че М. М. се е задължил безусловно и неотменно, без разноски и без протест, срещу представяне на този запис на заповед, да плати 20 000 лв. на падежа – до 19.02.2022 г. на лицето В. В., посочената сума по банковата сметка към Банка „ОББ“. Полагането на подпис е нотариално удостоверено от нотариус, с район на действие Районен съд-гр.Поморие, с рег. №607 на НК.

Следва да се отбележи, че при предявяване на исковата молба ищецът В. е посочил като правно основание на предявения иск чл.240 от ЗЗД, наред с разпоредбата на чл.422 от ГПК. Изложил е фактическа обстановка, при която между страните са били налице облигационни правоотношения във връзка с предоставяне и връщане на заеми, включително и на ЕООД „Ми-мар кредит груп“, управлявано от ответника М.. Посочват се и други обстоятелства, сочещи на сключен между страните договор за заем, който е бил обезпечен с издаването на запис на заповед от 19.02.2021 г. Едва след дадени указания с определение №1143/01.11.2024 г. по гр.д №877/2024 г. на НРС, е постъпила молба, с която въззиваемият – ищец твърди, че е заставен от съда да въведе каузално правоотношение, каквото той не е въвеждал. Уточнява, че е поискал да бъде признато за установено по отношение на ответника, че същият му дължи процесната сума по записа на заповед. По отношение на посочената правна квалификация – чл.240 от ЗЗД твърди, че същата не е обвързваща съда и подлежи на определяне от последния с доклада на съда. С последваща молба вх. № 19900/08.05.2025 г. по гр.д №831/2025 г. на БРС В. В. е оттеглил направените в исковата молба твърдения за наличие на каузални отношения, касателно сключен устен договор за заем и е поискал от съда да бъде признато за установено по отношение на ответника, че същият дължи сумата от 20 000 лв., въз основа на запис на заповед от 19.02.2021 г.

За да постанови обжалвания резултат първоинстанционният съд е счел, че процесуалните действия на ищеца не са довели до недопустимо изменение на основанието, нещо повече те не са затруднили, а са намалили твърденията, срещу които ответникът следва да се брани, поради което част от доказателствените му задължения са отпаднали. Счел е, че самият запис на заповед е редовен от външна страна, като съдържа задължителните реквизити по чл.535 от ТЗ, няма добавки, поправки, зачертавания и други манипулации, 4 които да разколебават извода за неговата редовност от външна страна. Поради тази причина съдът е удовлетворил исковата претенция.

Настоящата съдебна инстанция намира постановеното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно, което налага неговото потвърждаване. Направените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни. Не се установяват незаконосъобразни действия на съда във връзка с разпределянето на доказателствената тежест, като в тази връзка не са налице и условията за изменение на доклада на въззивната инстанция.

Твърденията за нищожност на записа на заповед и наличието, по твърдения на въззивника, на два падежа, упоменати в ценната книга, не се установяват. Използването на израза „срещу представен“ не може да се приравни на твърдяното „срещу предявяване“, за да се направи извод за посочени два падежа – на предявяване и на посочената дата 19.02.2022 г.

Настоящата съдебна инстанция съобрази посоченото в т.17 на ТР №4 от 18.06.2024 г. на ВКС по тълк. дело №4/2013 г. ОСГТК, че „При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл.422 от ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът – кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на минителничния ефект. При заявени релативни възражения от ответника се прилагат посочените правила за разпределение на доказателствената тежест“, като се счита, че „при редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземането по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записа на заповед“.

Цитираното от въззиваемата страна решение № 60212 от 22.10.2021 г. по гр.д №1992/2020 г. на ВКС е изцяло съотносимо към настоящото производство, като с това решение съдът е отменил решението на Окръжния съд и е признал вземането по реда на чл.422, ал.1 от ГПК. С оглед на изложените съображения настоящата съдебна инстанция намира, че 5 обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

На въззиваемата страна се дължи сумата от 900 евро, за която е приложен договор за правна помощ и съответно списък на разноските по чл.80 от ГПК. Направеното от въззивника възражение за прекомерност е неоснователно, тъй като посоченият размер е под минимума в Наредбата за възнагражденията за адвокатската работа, която съдът взема пред вид само като ориентир.

По отношение на искането във въззивната жалба за отмяна на обжалваното решение в частта за присъдените разноски, с която се осъжда М.

М. да заплати на В. В. разноски в размер на 1700 лв. по гр. д № 831/2025 г. по описа на Районен съд-гр. Бургас, както и 1700 лв. – разноски по ч.гр.д №577/2024 г. на Районен съд-гр. Несебър, поради прекомерност, настоящата съдебна инстанция счита, че се касае за искане по чл.248 от ГПК, по което компетентен да се произнесе е Районния съд, което налага делото да бъде изпратено на БРС за произнасяне по исканите по чл.248 от ГПК.