Решение № 1607 от 05.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1607 гр. Пловдив, 05.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330112490 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с установителен иск предявен от Е. Г. М. ЕГН ********** срещу Кредирект ЕООД ЕИК 207024290, с правно основание чл.

124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит № *** е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК.

Предявена е и осъдителна претенция с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за връщане на платена при липса на основание сума от 682 лева по недействителен договор за кредит № ***, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 18.07.2025 год., до окончатеното плащане на вземането.

В исковата молба се излагат съображения, че между ищцата и ответното дружество на *** бил сключен Договор за потребителски кредит № *** със заемна сума 2100 лева, която следвало да бъде върната на 5 вноски от по 473.93 лева, при ГПР 62.73% и ГЛП 50%. Ищцата следвало да върне общо сумата от 2632.15 лева. По договора била платена сума в общ размер от 2782 лева. В договора била предвидена клауза за заплащане на неустойка в размер на 1726.75 лева при условие, че заемателят не осигури обезпечение с банкова 1 гаранция или един или два поръчители, отговарящи на условия, посочени в чл.

6 от договора. Счита, че в ГПР следва да бъде включена като разход клаузата за неустойка, като невключването й води до посочване на недействителен размер на ГПР в договора. В договора липсвала конкретизация, относно начина на формиране на ГПР. Така се стигало до нарушаване на изискването на чл. 11 ал.1, т.10 от ЗПК, поради което договорът за кредит бил недействителен. Посочва се, че договорът е недействителен и поради неспазване изискванията на чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като не били посочени условията на прилагането на лихвения процент, индекс или референтен лихвен процент, не бил регламентиран и размер на възнаградителната лихва, като не било посочено каква част от погасителната вноска представлява главница и каква лихва, такси и др. Предвид разпоредбата на чл. 23 от ЗПК и недействителността на договора за кредит счита, че сумата от 682 лева, която е заплатил над дължимата главница от 2100 лева следва й му се върне.

Поради разноски. изложеното предявява исковата претенция.

Претендира

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Сити Кеш” ООД. Моли производството по настоящото дело да бъде съединено за съвместно разглеждане с други искови производства, развиващи се между същите страни пред Районен съд – Пловдив. Посочва, че исковите молби, въз основа на които са образувани делата се отнасят до различен договор за кредит, но във всяко от производствата се оспорва една и съща клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. В случай, че делата не бъдат съединени и при евентуален успешен развой на настоящото производство за ищеца, е направено искане да не бъдат присъждани разноски в полза на ищеца за повече от едно производство. В тази връзка е цитирана съдебна практика, включително ответникът се позовава и на практика на СЕС.

Излага се и становище за неоснователност на исковата претенция. Оспорват се наведените в исковата молба доводи за недействителност на процесния договор за кредит. Твърди се, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на една клауза не може да влече нищожност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Поддържа се, че настоящият случай е такъв, тъй като клаузата за неустойка не е част от съществените елементи на заема. Сочи се, че неустойката не следва да се включва в ГПР, доколкото се дължи единствено при неизпълнение на задължението за представяне на 2 обезпечение. Неустойката била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетото при подписването на договора задължение да предостави поне едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Ответникът твърди, че е предоставил паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят – ищец се е задължил да върне заетата сума, ведно с договорената лихва. Изтъква, че процесният договор бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключването на договор за кредит, като е получил необходимата информация чрез Стандартния европейски формуляр. Поддържа се, че потребителят е бил уведомен предварително за всички възможни суми, които ще му бъдат начислени при неизпълнение на задълженията по кредита. По отношение на формирането на ГПР по договора се твърди, че са спазени изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. В случая ГПР в размер на 62.73 % не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва, поради което и не била нарушена нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В погасителния план, който представлявал неразделна част от договора за заем, детайлно била описана всяка една дължима вноска по кредита и каква част от нея представлява лихва и главница. Кредиторът поддържа, че е внесъл достатъчно яснота, като в погасителния план е посочил и възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване.

Обстоятелството, че неустойката е дължима само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било посочено изрично в погасителния план. Твърди се, че размерът на вноските е посочен ясно и точно с включена неустойка и без включена неустойка, както и каква част от вноската представлява лихва и главница към всяка една от падежните дати.

Сочи се, че потребителят е имал възможност да се откаже от договора в 14дневен срок от неговото сключване без да е обвързан от неустойката. Излагат се доводи, че фиксираният лихвен процент по договора не е в противоречие с добрите нрави. Според ответника, наличието на множество сключени договори при идентични условия, оборва твърденията на насрещната страна за недобросъвестност на кредитора, за противоречие на процесните клаузи с добрите нрави и за неравноправие между страните. Счита, че е налице валидно правно основание да получава и задържа плащания по процесния договор. С оглед изложеното, моли за отхвърляне на исковата претенция.

Претендира разноски.

3

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

С Определение № 1350/31.01.2026 год. съдът е отделил като безспорно, а и от приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № *** със заемна сума 2100 лева, при ГПР 62.73% и ГЛП 50%. По договора е от ищцата е платена сума в общ размер от 2782 лева. Разходите за неустойка не са включени в ГПР.

Липсва спор между страните, а и видно от представения по делото Договор за потребителски кредит № *** /л.7-12/ съгласно клаузата на чл. 6 от договора, от ищеца следвало да бъде представено обезпечение, а именно банкова гаранция или един или повече гаранти, отговарящи на множество условия. При неизпълнение на задължението се дължала неустойка в размер на 1727.85 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Кредирект" ЕООД като заемодател и ищцата Е. Г. М., като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 2100 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за 4 недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 6 от Договора. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури поне две обезпечения измежду следните: ипотека на недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на ответника и двама гаранти. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (2100лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от 2632.15 лв. ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поне две лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора, изначално включва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” при формирането на анюитетната вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за 5 потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 62.73 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР, като при включването й той неминуеми би нараснал над посочения в договора процент. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно ( чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.