Решение № 285 от 15.08.2022, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 285 гр. София, 27.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Ивайло П. Георгиев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Светослав Н. Николов при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20221800500311 по описа за 2022 година

С Решение № 62 от 16.02.2022г., постановено по гр.д. 265/2021г. по описа на РС – гр. Самоков са отхвърлени предявените от „П.К.Б.” ЕООД искове за признаване за установено, че ЗЛ. Б. Л. дължи на дружеството сумата от 1346,84лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 5007827610/25.08.2014г., сумата от 384,12лв., представляваща договорно възнаграждение за периода от 25.08.2015г. до 25.09.2016г., сумата от 840,51лв., представляваща възнаграждение по Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 25.08.2014г. и сумата от 974,83лв. – мораторна лихва за периода от 25.09.2016г. до 19.10.2020, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението (19.10.2020г.) до окончателното плащане на сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 821/2020г. по описа на РС – гр. Самоков.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на „П.К.Б.” ЕООД срещу горното решение в частите му, с които са отхвърлени исковете за главница и възнаградителна лихва. Жалбоподателят счита решението за неправилно и намира за неправилен извода на съда за погасяване на задълженията по кредита поради изтекла в полза на длъжника давност. Твърди, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено след изтичане на сроковете по погасителния план, и поради това ответникът дължи връщане на сумите по него. Посочва, че разсроченото плащане на кредита не превръща задължението за анюитетните вноски по процесния револвиращ кредит в такова за периодични плащания. Намира, че погасителната давност за вземанията е започнала да тече на 25.09.2016г., когато е изтекъл срокът на кредита, както и че, до подаване на заявлението за издаване на заповед за 1 изпълнение, вземанията не са се погасили. Моли съда да отмени обжалваното решение в съответните части, а вместо него да постанови друго, с което признава за установено, че ответникът му дължи заплащане на главницата и възнаградителната лихва съобразно претендираните размери.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се представлява.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемата страна се представлява от адв. М., която оспорва жалбата и моли, същата да бъде оставена без уважение. Излага съображения във връзка с неравноправния характер на клаузата за допълнителни услуги, и прави извод за нейната нищожност. Поддържа, че кредитът е станал автоматично предсрочно изискуем, поради което към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение всички претенции били погасени по давност. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред РС – Самоков доказателства, е вярно и изчерпателно описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обхватът на служебната проверка следва да бъде допълнен и със задължителните указания на ВКС, дадени в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013г. по т.д. 1/2013, а именно, че съдът следи служебно за приложението на императивни материалноправни норми, както и за опазване интересите на определени категории лица.

І. По валидност

В конкретния случай обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо формулирана.

ІІ. По допустимост

Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените такива.

ІІІ. По същество

С доклада на делото правилно е указано, че предпоставка за уважаване на исковете, чието доказване е в тежест на ищеца, е наличието на валидно сключен договор за кредит, по който ищецът е кредитор, а ответницата – длъжник. В случая, тази предпоставка, както и изпълнението на задължението на кредитора за предоставяне на уговорената парична сума и нейният конкретен размер, а също и възникналото вземане за възнаградителна лихва, са доказани с представените от ищеца договор за потребителски кредит № 2

5007827610/25.08.2014г., ведно с приложенията към него, и преводно нареждане от същата дата. Фактът на усвояване на кредита се потвърждава и от изявленията на длъжницата, както и косвено – чрез извършени от нея погасителни плащания, което само по себе си представлява признание за възникналото кредитно правоотношение.

Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че процесният кредит е револвиращ. Съгласно практиката на ВКС (Определение № 187/ 11.03.2011г. по ч.т.д. 164/ 2011г., ВКС), револвиращ е този кредит, който автоматично се възобновява в рамките на предварително уговорен между страните размер, като съществена негова характеристика е, че сумата се предоставя на траншове. В случая няма доказателства в този смисъл. Нещо повече – от събраните по делото доказателства се установява еднократното усвояване на сумата, което обуславя извод, че кредитът не е от типа на кредитна линия (вкл. револвиращ), а бил еднократно усвоим в пълния му размер.

Тъй като обхватът на въззивната проверка е ограничен от разпоредбата на чл. 269 от ГПК, и предвид доводите на въззивника в жалбата му, предметът на настоящото производство се ограничава до изследване на дължимостта на главницата и договорната лихва в размера, очертан във въззивната жалба.

По този въпрос настоящият съдебен състав констатира, че вземанията за главница и лихва по анюитетни вноски № 1 - № 11 съобразно погасителен план от 22.04.2015г. не са предмет на исковете, както и че самият ищец презнава тяхното погасяване, видно от извлечението по сметка на л. 24 от първоинстанционното дело.

Не може да бъдат споделени изцяло, обаче, както мотивите, с които районният съд е отхвърлил претенцията за присъждане на вземанията за главница и лихва включени в останалите непогасени анюитетни вноски № 12 - № 25, така и постановения окончателен резултат.

Въззивният съд не споделя становището, че при договора за заем/кредит е налице неделимо задължение (плащане). Такъв извод не намира опора в събраните по делото доказателства, тъй като няма индиции за подобна уговорка между страните, като освен това тя не следва и от естеството на задължението. За да се разделят престациите на делими и неделими, от значение е дали могат да бъдат изпълнени на части, така че частичното изпълнение да не намали стойността им. Предвид това, частично изпълнение на неделимо задължение е невъзможно, а частичното изпълнение на делимо задължение, макар и възможно, е поставено в зависимост от волята на кредитора. Аргумент за този извод дава разпоредбата на чл. 66 от ЗЗД, съгласно която частичното изпълнение на делимо задължение не може да бъде натрапено на кредитора, а погасителният му ефект е обусловен от неговата воля. В случая задълженията за главница и възнаградителна лихва, бидейки парични, не са неделими по своята природа. Освен това представеният от кредитора погасителен план свидетелства несъмнено за волята на страните да не им придадат такова качество, като вместо това изрично и недвусмислено е изразено съгласието на кредитора да приеме разсроченото изпълнение на дълга.

За да формира правните си изводи, макар правилно да е посочил, че заплащането на анюитетните вноски не представлява периодично такова, първоинстанционният съд се е позовал на разпоредбата на т. 12.3 от общите условия на договора, регламентираща, че предсрочна изискуемост на кредита 3 настъпва автоматично още с първата незаплатена вноска (т.е. в случая на 25.09.2015г.), откогато била започнала да тече 5-годишната давност за вземането, и била изтекла към момента на подаване на заявлението. Според настоящия съдебен състав, това заключение противоречи на т. 18 от ТР № 4/18.06.2014г. по т.д. 4/2013г. на ОСГТК, ВКС, съгласно което предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на изявлението на кредитора за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили обективните факти, които я обуславят. В случая, обаче, по делото нито се твърди, нито се доказва, да е било отправено такова изявление, което да е достигнало до длъжницата Л.. Поради това първоинстанционният съд неправилно е определил датата 25.09.2015г. като момент, в който е настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по кредита. Вместо това, с оглед изрично уговорените между страните по договора падежи на анюитетните вноски (видно от актуалния погасителен план от 22.04.2015г.), следва да се приеме, че за всяка от тях давността е започнала да тече от различна дата. Този извод съответства на съдебната практика (напр. т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК, Определение № 60478 от 21.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2143/2020 г., I т. о., ТК, Решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д.

№ 6629/2013 г., IV г. о., ГК, Определение № 60320 от 3.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2049/2020 г., II т. о., ТК и др.), съгласно която давността тече поотделно за всяка падежирала анюитетна вноска, считано от датата на нейния падеж. При това, обаче, доколкото тези вноски се състоят от компоненти с различна правна природа (главница и възнаградителна лихва), за главницата е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД, а за възнаградителната лихва се прилага по- краткия тригодишен давностен срок по силата на изричната разпоредба на чл. 111, буква „в“ от ЗЗД. Така, за всеки от двата компонента на анюитетната вноска давностният срок е с еднакво начало, но с различна продължителност, като за главницата той е петгодишен, а за възнаградителната лихва – тригодишен (напр.

Определение № 108 от 5.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1169/2020 г., II т. о., ТК и Определение № 60351 от 15.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1721/2020 г., II т. о., ТК).

По тези съображения и с оглед изрично и своевременно наведеното от ответницата възражение за изтекла давност, за погасени по давност следва да се приемат вземанията на кредитора за главница, падежирали преди повече от пет години преди датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, както и вземанията на кредитора за възнаградителна лихва, падежирали преди повече от три години преди датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК (19.10.2020г.), която, съгласно чл. 422, ал. 1 от ГПК, следва да се приеме за дата на предявяване на установителните искове по чл. 422 от ГПК. Поради това въззивният съд счита за основателно възражението на ответницата за изтекла 5-годишна погасителна давност за главниците по вноска № 12 с падеж 25.08.2015г. в размер на 79,74лв. и по вноска № 13 с падеж 25.09.2015г. в размер на 82,48лв., както и за изтекла 3- годишна погасителна давност за възнаградителните лихви по всички неиздължени анюитетни вноски с номера от 12 до 25, съобразно погасителния план от 22.04.2015г. В частите, с които исковете за тези суми са отхвърлени поради погасяване на вземанията по давност, обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

В останалата си част, касаеща главницата по анюитетни вноски № 14 № 25, претенцията на жалбоподателя е основателна, тъй като по делото не бе 4 доказано нито плащането й, нито погасяването на това задължение по друг начин (вкл. по давност), както следва: 1346,84-79,74-82,48=1184,62лв. Поради това в тази част обжалваното решение следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което се уважава иска за установяване на вземането за главница в размер от 1184,62лв.

Разпечатката съдържа 33 от 60 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9725e96c-1cdd-4b28-825e-491f950bdf55