Решение № 1488 от 08.11.2024, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1488 гр. Русе, 08.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Т. Илиева при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева като разгледа докладваното от Татяна Т. Илиева Гражданско дело № 20244520104016 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.

Ищцата М. И. Д. твърди, че е страна по Договор за заем № 948932 от 23.10.2023 г., сключен с „Кредирект“ ЕООД. Съгласно чл.3 от Договора, кредитодателят се задължил да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 1400 лева, а поседният да върне сумата от 4800 лева, от които: 1400 лева-главница, 664.66 левалихва и 2741.34 лева - неустойка, при срок на кредита от 18 вноски и обща месечна погасителна вноска от 267 лева.

По Договора за заем ищцата заплатила сумата от 1641 лева, за който факт свидетелствало извлечение за извършени и предстоящи плащания по Договор за заем № 948932/23.10.2023 г.

М. Д. твърди, че договорът е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК, поради което не е следвало да заплаща сумата над 1400 лева до 1641 лева или сумата от 241 лева. Договорът за заем № 948932 от 23.10.2023 г. бил недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК.

В него бил посочен годишен лихвен процент, но липсвали каквито и да било условия за прилагането му, както и изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок за кредита или е променлив. Нарушението било още по съществено, доколкото нито в договора, нито в погасителния план, имало отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и неустойката, за да може да се 1 направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Тази неяснота съществено ограничавала правата на ищцата и била основание за недействителност на договора за кредит.

Процесният договор не отговарял на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула. Спазването на това изчисление давало информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общодължимата сума по договора. В Договор за заем № 948932/23.10.2023 г. била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране ГПР /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. В посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В настоящия случай не ставало ясно какво точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото е предвидена дължимостта на неустойка. Не ставало ясно дали същите са отразени в ГПР и изобщо какво се включва в него. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. Не можело да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.

Процесният договор за заем бил нищожен и поради неспазване разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл.11 ал.1 т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата, която се претендирала за неустойка, в размер на 2741.34 лева, не била включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит бил посочен ГПР, но чрез включването на възнаграждението за неустойка към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха нараснали двойно, та дори и повече, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата за неустойка се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Заплащането на сумата за неустойка следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора, известно било на кредитора и се заплащало от потребителя.

Налице било заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК, като с уговорките за заплащане на 2 допълнителни разходи по Договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014 г. Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.

Посочването в договора на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика, по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите.

Позовава се на преюдициално заключение по дело С-453/10, според което използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Разпоредбата на чл.22 ЗПК изрично посочвала, че когато не са спазени изискванята на конкретни разпоредби от закона, договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК – за определяне на ГПР. Въз основа на това Договор за заем № 948932/23.10.2023 г. следвало да се прогласи за недействителен.

Предвид изложеното и на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, моли ответникът да бъде осъден да й заплати сумата 241 лева, недължимо платена по недействителен Договор за заем № 948932 от 23.10.2023 г., ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата.

В отговора на исковата молба ответникът оспорва основателността на иска.

Заявява, че не е налице недействителност на договора за кредит по смисъла на ЗПК.

На основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея.

Настоящият случай бил именно такъв. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем. Самата тя била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя.

Валидността на договора за кредит произтичал и от това, че основните му параметри – главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от закона форма.

Действителността на клаузите на Договор за потребителски кредит № 948932 произтичала от това, че били съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който бил сключен процесният договор. Всички условия, включително за плащане на неустойка 3 и параметри по договора били индивидуално договорени с потребителя, като на последния била дадена пълна, точна и максимално ясна информация за задълженията и условията по кредита още преди сключването на договора. Процесният договор съдържал всички реквизити по ЗПК и ЗПФУР, а клаузите му били съставени на ясен и разбираем език, като формулировката и тълкуването им създавали яснота и информираност у потребителя какъв ще бъде крайният размер на задължението му към кредитодателя общо и по пера. Клаузите по процесния договор били индивидуално договорени с конкретния потребител, който бил запознат още преди сключването на договора с неговите условия и при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество. Едновременно с това ищецът разполагал с цели 14 дни, за да упражни правото си на отказ от договора, съгласно чл. 28, ал. 5 от Общите условия и чл. 29 ЗПК, посочено изрично и в СЕФ. Възможността за отказ от договора гарантирала в най-голяма степен правата на потребителя в случай, че последният прецени, че е встъпил в кредитно правоотношение при неизгодни за него условия. С информация за това свое право ищецът разполагал на няколко етапа от правоотношението – веднъж при получаването на Стандартния европейски формуляр, в който в т. 1 от част IV „Други важни условия по договора за кредит“, правото на отказ в 14 дневния срок от сключването на договора е конкретно посочено, както и втори път след получаването на самия договор и Общите условия. Размерът на лихвения разход върху предоставената сума не изисквал преценка за неравноправен характер на договорната клауза, тъй като бил част от основния предмет на договора.

Страните договорили фиксиран лихвен процент, което напълно изключвало възможността потребителят да не е бил наясно с размера на задължението си за плащане на възнаградителна лихва. Когато лихвата е определена като фиксирана за целия период, не се посочвал референтен лихвен процент, относим при уговорена променлива лихва. Същото се отнасяло и за метод и формули за изчисляване на лихвата. Лихвата по кредита ясно била посочена както в проценти, така и като глобална сума, дължима за целия период на договора. В погасителния план вноските били разбити по пера, като ясно било упоменато каква част от всяка вноска представлява главница и каква лихва.

Предвид това изложените аргументи за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК били напълно несъстоятелни. При формирането на ГПР били спазени всички закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр, ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формирал, а именно от посочените в чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 68,20 % и ГПР, определен в процесния договор, в размер на 58,25 %, било видно, че в случая ГПР не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било нарушен чл. 19, ал.4 ЗПК.

4

Уговорената неустойка не следвало да бъде включвана в ГПР и не била включена. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, а неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните. В настоящия случай била уговорена като плащане в случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона ставало ясно, че изначално било невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.

Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя била разсрочена на вноски, които можел да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж.

Търговецът внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора била посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, било недвусмислено уговорено в чл. 18, ал. 2 и ал. 3 от договора. При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри по договора, за които потребителят бил наясно предварително и от които е имал възможност да се откаже без каквито и да било последици за него още при сключване на договора, а и след това. Не била налице неравноправност по ЗЗП. В случая не била налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите били уговорени индивидуално с потребителя, същите били ясно и точно описани и давали на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Процесните клаузи напълно отговаряли на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с потребител: да бъде индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин.