Решение № 5250 от 25.03.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5250 гр. С, 25.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско дело № 20231110157239 по описа за 2023 година

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

Ищецът П. Д. К., чрез адв. Ч., извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на 02.03.2022 г. сключил с ответника „К.Й“ ООД договор за потребителски кредит за сума в размер на 5000 лв., при фиксиран месечен лихвен процент от 3,400% и годишен процент на разходите от 49,247%. В чл. 6 от процесния договор било посочено, че същият следвало да бъде обезпечен с гарант и с още едно обезпечение – ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 8 страните се договорили, че в случай на непредставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 4536,33 лв. Поддържа, че на 10.08.2023 г. е върнал на ответника сума в размер на 11 260,57 лв. по процесния договор. Ищецът твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД. На следващо място поддържа, че клаузата на чл. 8 от договора, с която било уговорено, че дължи неустойка, била нищожна, за което излага подробни съображения. Твърди, че съгласно чл.

23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо моли съда да уважи предявения иск, като осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 6260,57 лв., представляваща недължимо платени суми по договора за паричен заем, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „К.Й“ ООД, чрез адв. Ш., е подал отговор на 1 исковата молба, с който оспорва предявени иск по подробно изложени съображения.

Възразява изцяло срещу твърденията на ищеца, че договорът, респ. процесната клауза за неустойка били нищожни на посочените основания, като поддържа, че същите били валидни и отговарящи на всички изисквания на действащото законодателство. Ето защо моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото не се спори, че на 02.03.2022 г. между ищеца П. Д. К., в качеството му на заемател, и ответника „К.Й“ ООД, в качеството му на заемодател, е бил сключен Договор за паричен заем № ******/02.03.2022 г., по силата на който „К.Й“ ООД предоставило на П. Д.

К. сумата в размер на 5000 лева, която ищецът се задължил да върне на 21 месечни вноски, всяка от които в размер на 336,99 лв., заедно с възнаградителна лихва при месечен лихвен процент в размер 3,400% и годишен процент на разходите от 49,247%.

В чл. 6 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още едно от посочените по – долу обезпечения, по избор на Заемателя:

1. Ипотека върху недвижим имот, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 3 от Общите условия;

2. Особен залог върху движимо имущество, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 2 от Общите условия;

3. Банкова гаранция, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия;

4. Ценна книга издадена в полза на Заемодателя.

Съгласно чл. 8 от договора, с подписването му заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че заемателят не предостави договореното в чл. 6 от договора в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, заемателя дължи на заемодателя неустойка в размер на 4536,33 лв., с начин на разсрочено плащане подробно посочен в погасителен план към договора за заем.

В погасителния план към договора са посочени падежните дати за заплащане на погасителните вноски по договора, както и техният размер. Посочено е, че сумата от 336,99 лв., представляваща общият размер на една месечна вноска, е формирана без неустойка, а с включена неустойка по чл. 8 от договора общият размер на погасителната вноска е 553,00 лв.

По делото са представени Общите условия, относими към процесния договор за заем.

С разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от Общите условия са посочени условията, на които следва да отговарят обезпеченията, като е установено, че за гарант следва да бъдат осигурени две физически лица, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да има нетен размер на осигурителния доход над 1 000 лв., съгласно справочните данни на НОИ, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател по договор за заем сключен със 2 заемодателя, да няма незаплатени осигуровки за последните две години, да няма кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от "Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ.

Установено е, че залогът следва да е върху движима вещ – на стойност два пъти по-висока от общата стойност на плащанията по договора за заем, включващи главница и лихва, а ипотека – да е първа по ред.

От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че: общо заплатената от ищеца сума по договора за заем е в размер на 11 332,99 лв., която е била разпределена, както следва: 5000 лв. – главница, 1990,26 лв. – договорна лихва, 4269,62 лв. – неустойка, 69 лв. - застраховка и 4,11 лв. – наказателна лихва; вземайки предвид размера на отпуснатия кредит – 5000 лв. за срок от 12 месеца и размерът на общата дължима сума за изплащане по кредита с включена неустойка (4536,33 лв.), годишният процент на разходите в този случай е в размер на 75,577 %.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

За да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че е заплатил претендираната сума в общ размер на 11 260,57 лв., че тя е постъпила в патримониума на ответника, че това разминаване на блага от имуществото на ищеца в имуществото на ответника в частта за сумата в размер на 6260,57 лв. е без правно основание, т. е. без да е било налице годен юридически факт.

Сключеният между П. Д. К. и „К.Й“ ООД договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Ищецът поддържа, че клаузата на чл. 8 от договора, с която е било уговорено, че дължи неустойка, е нищожна, за което излага подробни съображения. Твърди на следващо място, че процесният договор за паричен заеме нищожен на основание чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради което съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

В частност, преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 8, респ. на процесния договор за паричен заем следва да се извърши както в съответствие с 3 общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК. В случая и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесният договор отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ ("Договор за потребителски кредит. Форма и съдържание"), чл. 9 - чл. 11 ЗПК.

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби (в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, Решение **70/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на ВКС и др.). Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип, е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на "добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер е предварително определен от страните. Поначало функциите на установена между страните неустоечна клауза са обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл съдът съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочено е, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от 4 нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.