Решение № 264 от 16.12.2021, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 264 гр. Карлово, 16.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20215320100098 по описа за 2021 година

Производството е по осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.

1, предл. първо от ЗЗД, предявен от Х. Д. К., ЕГН: **********, от гр. К., ул.

„И. В.“ № **, чрез пълномощника си адв. К. Й. К. против „Н.“ ООД, с ЕИК *********, със седалище гр. С. и адрес на управление: гр. С. ****, р-н „И.“, ул. „Л. С.“ (Л. Т.) № *, ет.**, представлявано от законния си представител И.

Н. Х.-С. – у., чрез упълномощения процесуален представител адв. А.А., съдебен адрес: гр. С., п.к. ****, район „И.“, ж.к. „И.“, ул. „Т.“ № ****, ет. *.

В исковата молба се твърди, че между Х. Д. К., в качеството му на кредитополучател и „Н.“ ООД, в качеството на кредитодател, бил подписан договор за потребителски кредит №201904020503470059 от 02.04.2019 г.

Съгласно договора бил предоставен кредит в размер на 1000 лева.

Договорът бил потребителски по смисъла на чл.9 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Същият бил сключен по инициатива на кредитополучателя и съгласно Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. Размерът на договорената лихва бил при лихвен процент по кредита 41.05%, която формирала сумата от 236.00 лева и годишен процент на разходите (ГПР) от 49.72%. Съгласно чл.6, ал.1 от 1 договора, ако в еднодневен срок oт подписването му, кредитополучателят не осигури обезпечение на паричните си задължения чрез даване на банкова гаранция или гаранция издадена от небанкова финансова институция, дължал неустойка в размер на 1080,00 лева, във вр. с чл.4, ал.3. Общо дължимата сума плюс неустойката следвало да бъдат върнати с изплащането на 12 месечни вноски, всяка с размер от 103.00 лева, която следвало да се погаси за период от 03.05.2019г. до 03.04.2020г.

Ищецът твърди, че договорът бил недействителен на специалните основания предвидени в чл.22 ЗПК.

Договорът бил недействителен на основание по чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Договорената възнатрадителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Съдебната практика установила, че нищожна поради нарушение на добрите нрави е възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната при необезпечени кредити и двукратния при обезпечени. В конкретния случай лихвата надвишавала, както двукратния, така и трикратния размер на законната. Щом като била нищожна, тя били несъществуваща. А след като била несъществуваща, не било спазено правилото на нормата, в договора за потребителски кредит да е посочен размер на възнаградителната лихва и начинът на нейното прилагане.

В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвала каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общо дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 ДР ЗПК, определяла, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита. Последните били регламентирани в §1, т.1 ДР ЗПК и по своето същество представлявали годишен процент на разходите (ГПР) – чл.19, ал.1 ЗПК. В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включвала възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.) свързани с кредита. По изложените по-долу съображения, определената в договора неустойка представлявала „скрито“ оскъпяване на кредита. Ако била добавена неустойката към общата сума за плащане посочена в договора, потребителят щял да установи, че ГПР ще надвиши 50%. С това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и клаузата за ГПР била нищожна. Оттук нищожен бил и договорът на основание чл.22, вр. чл.11, 2 ал.1, т.10 ЗПК.

Неустойката, предвидена в договора, била нищожна, тъй като била уговорена в нарушение на добрите нрави и била прекомерна. Нищожността се извличала от следните обстоятелства:

Ищецът следвало да представи обезпечение на паричните си задължения, чрез даване на банкова гаранция или гаранция издадена от небанкова финансова институция, в еднодневен срок. В противен случай дължал неустойка. Неустойката била прекомерна. Нямало предвидени по договора никакви правила по които да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката. Тук следвало да се има предвид, че всички преки или косвени разходи възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора, са покрити от ГПР (чл.19, ал.1 и §1, т.1 ДР ЗПК).

Затова неустойката била начислена за покриване именно на тези разходи.

Клаузата за неустойка била недействителна, както по изложените съображения, така и на допълнителното основание по чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покривали от ГПР и по този начин се надвишавало изискването по чл.19, ал.4 ЗПК – ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.

Клаузата за неустойка противоречала и на материалния закон – чл.71 ЗЗД. Съгласно тази разпоредба, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последният можел да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. С неустойката обаче в конкретния случай, се искало нещо друго – натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречало на материалния закон.

Клаузата за неустойка противоречала и на императивната разпоредба на чл.33 ЗПК, която предвиждала, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.

Това била единствената санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните задължения, а с процесната наустойка се заобикаляла тази разпоредба и затова тя била нищожна (чл.21, ал.1 ЗПК).

Нищожността на клаузата за неустойка произтичала, както от обстоятелството, че целият договор бил недействителен на основание чл.22 3

ЗПК, така и поради противоречието й с добрите нрави, материалния закон и поради неговото заобикаляне.

С оглед изложеното за ищеца бил налице правен интерес от предявяване на настоящия иск.

Моли, съдът да постанови решение, с което ответното дружество да му заплати сумата от 100 лева, представляваща недължимо платена сума по клауза за неустойка по договор за паричен заем от №201904020503470059 от 02.04.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда – 19.01.2021 г., до окончателното й плащане. Претендират се и разноските по делото.

С протоколно определение от 18.11.2021 г. съдът е допуснал изменение на иска на основание чл.214 ГПК, като исковата претенция е увеличена до размер от 480 лева.

С отговора на исковата молба ответното дружество, чрез адв. А.А., оспорва иска и моли съда да го отхвърли.

Не оспорва, че между ищеца, в качеството му на кредитополучател и „Н.“ ООД, в качеството му на кредитодател, е бил подписан Договор за потребителски кредит № 201904020503470059 от 02.04.2019 г., който представя с отговора на искова молба, ведно със Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителския кредит и Общи условия, приложими към договорите за потребителски кредити на „Н.“ Твърди, че по силата на Договора, ответното дружество е предоставило заемна сума в размер от 1000 лв., представляваща главница.

Договореният между страните срок за връщане на заемната сума, заедно с дължимите лихви, бил до 03.04.2020 г. Съгласно погасителния план по чл. 11. ал. 2 от Договора, общата сума за погасяване по Договора за кредит била в размер на 1,236 лева, при годишна лихва в размер на 41.05 % от главницата и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 49.72 %. Общият размер на възнаградителната лихва възлизал на 236 лв. (при месечен лихвен процент 3.42 %, съгласно чл. 11, ал. 2 от Договора). Ответникът счита, че така изчислената лихва е напълно законосъобразна и отговаря на изискванията на Закона за потребителския кредит (ЗПК).

По силата на чл. 6 от Договора, в случай че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита в установения срок, съгласно 4 реда и условията, предвидени в самия Договор и в общите условия по Договора, дължимата неустойка ще е в размер на 1,080 лв. Неустойката щяла да е дължима от кредитополучателя само за периоди, в които кредитът е бил без осигурена гаранция. Наред с това, цитираният размер от 1,080 лв. щял да е дължим единствено в хипотеза, при която кредитополучателят не е предоставил гаранция по кредита в рамките на целия (дванадесетмесечен) срок на договора – неустойката се изчислявала на месец, като размерът й бил 90 лв. месечно. По силата на чл. 4, ал. 5 от Договора, кредитополучателят не бил длъжен да извършва каквито и да е плащания, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, които не са включени в условията на Договора.

Ответникът посочва, че дължимата по процесния Договор сума е погасена предсрочно от кредитополучателя. В тази връзка поддържа, че Договорът е прекратил своето действие, бидейки погасен от ищеца в качеството му на кредитополучател, като същият заплатил размера на главницата, лихвите и дължимата неустойка по Договора, както следва: 1,000 лв. главница, 153,87 лв. лихва и 480 лв. неустойка (начислена за непредоставена гаранция в периода след отпускането на кредита до неговото погасяване на 13.09.2019 г.).

Оспорва твърденията на ищеца за недействителност на Договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. с чл. 22 от ЗПК, които били изцяло бланкетни, неоснователни и неподкрепени от фактите по делото. Уговорената в Договора лихва била изцяло съобразена с действащата към момента на отпускане на кредита нормативна уредба и в частност с нормата на чл. 19, ал.

4 от ЗПК, съгласно която ГПР по потребителски кредити (част от който е и лихвата по кредита) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Годишната лихва по кредита на ищеца била в размер на 41.05 %,, съответно месечният размер е бил 3,42 %. Лихвата била част от ГПР по кредита, който в общ размер възлизал на 49.72 %. С оглед това, неоснователни били аргументите на ищеца за нищожност на възнаградителната лихва, а още по-малко за нищожност на целия Договор.

Твърди, че дори и дадена клауза от Договора да бъде определена за 5 недействителна, същата не влече нищожност на цялата кредитна сделка, а единствено нейната частична недействителност по отношение на конкретната уговорка (чл. 26, ал. 4 ЗЗД). Изцяло в тази смисъл бил и чл. 14, ал. 2 от Договора, съгласно който „нищожността на някоя клауза от договора или на допълнително уговорени условия не води до нищожност на друга клауза или на договора като цяло“. В тази връзка, дори и да се възприеме тезата на ищеца, че отговарящ на добрите нрави размер на възнаградителната лихва би бил трикратният размер на законната лихва, подобен извод единствено щял да намали размера на дължимата от кредитополучателя лихва до цитирания размер, а не следва да води до пълна нищожност на уговорката за възнаградителна лихва и оттам – на нищожност на Договора изцяло.

Възприемане на обратното становище би означавало, на практика, безвъзмездно предоставяне на кредитния ресурс от страна на финансовата институция, което обезсмисляло осъществяваната от нея търговска дейност.

Наред с горното, „Н.“ ООД предоставило на кредитополучателя цялата необходима и изискуема по закон информация относно лихвата по кредита.

Същата била с фиксиран годишен размер от 41.05 % от главницата по заема (посочен в Договора и в Стандартния европейски формуляр - Доказателства № 1 и № 2), включително била налице „разбивка“ на начина на заплащане на главницата и лихвата в стойности по месеци и дни чрез посочване на размера, броя и периодичността на погасителните вноски – чл. 11, ал. 2 от Договора.

Основанието по чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. с чл. 22 от ЗПК налагало изискване за посочване на лихвения процент по кредита (ясно и подробно направено в чл. 11, ал. 2 от Договора) в съдържанието на договора за кредит и не било свързано с размера на лихвения процент, в каквато насока били аргументите на ищеца. При наличие на нормативно определен с императивна норма максимален размер на ГПР (чл. 19, ал. 4 от ЗПК), част от който била и лихвата, претенция за нейното противоречие с добрите нрави, следвало да бъде счетена за изцяло неоснователна. Не можело да бъде прието, че уговорената в Договора възнаградителна лихва е нищожна, а още повече – че самият Договор е нищожен на основание, че не сдържа изискуемата по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК информация за лихвения процент по кредита.

Разпечатката съдържа 39 от 89 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9716b62a-4586-4f44-9306-50f625d9dcfe