Определение № 1261 от 12.12.2024, Окръжен съд - Стара Загора

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1261 гр. Стара Загора, 12.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Ст. Златев

Членове:

Мариана М. Мавродиева

Веселина К. Мишова като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно частно гражданско дело № 20245500500709 по описа за 2024 година Обжалвано е определение № 2103 от 02.08.2024 г., постановено по гр.д.

№ 3387/2024 г. по описа на Старозагорския районен съд, с което е върната исковата молба на М. М. М. поради недопустимост на иска, а производството по делото - прекратено.

Частният жалбоподател М. М. М., счита, че определението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с практиката на ВКС и СЕС. Счита, че заповедният съд не е извършил служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор. Съдът не бил изложил мотиви за това. При липса на мотиви се приемало в практиката, че не е извършвана проверка дали клаузите са неравноправни. Затова счита, че приетото от първоинстанционния съд, че заповедният съд е извършил служебна проверка, е неправилно. Такава проверка не била извършвана.

Цитираната от съда практика не се отнасяла до настоящия казус, тъй като преклузията при липса на възражение по чл.414 ГПК не настъпва в случаите когато се касае за договор между потребител и търговец, в който има неравноправни клаузи. Частната жалбоподателка твърди, че при сключването на процесния договор тя е имала качеството на потребител и се ползва от защитата, предвидена в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Позовава се на практика на СЕС, в която се изтъква необходимостта процесуалните национални уредби, уреждащи принципа на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т.е. да не се препятства възможността за ефективна съдебна защита на потребителите. В случай, че постановеното съдебно решение, с което се допуска принудително изпълнение, не съдържа мотиви, свидетелстващи за извършена от съда проверка относно наличие на неравноправни клаузи, то забраната за пререшаемост не следва да бъде прилагана. Затова развилото се по ч.гр.д. № 1

2015/2020 г. по описа на РС – Стара Загора не може да бъде пречка потребителят да възрази в последствие относно действителността на процесния договор. Счита, че обстоятелството, че в исковата молба не е посочено нищожност въз основа на чл.146 във връзка с чл.143 ЗЗП, не означава че клаузите не са нищожни на това основание. Излагат се съображения в подкрепа на становището и се иска съдът да отмени обжалваното определение и да върне делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

Съдът, като обсъди направените в частната жалба оплаквания и като взе предвид приложимото право, намери за установено следното:

Частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по искова молба от М. М. М. против „С.к.“ ООД, с която е предявен иск за установяване, че вземане за възнаградителна лихва, неустойка, законна лихва и главница, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу ищцата, не се дължи от нея. Ищцата е твърдяла, че на 05.02.2020 г. е сключила с ответника договор за паричен заем за сумата от 1000 лв. На 27.05.2022 г. била издадена заповед за изпълнение на задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.

№ 2015/2020 г. по описа на Районен съд – Стара Загора, с която ищцата била осъдена да заплати на ответника 1000 лв. за главница; 344,73 лв. възнаградителна лихва за периода от 05.02.2020 г. до 05.05.2021 г.; договорна неустойка в размер на 1560,27 лв. за периода от 05.02.2020 т. до 05.05.2021 г. и законна лихва за забава в размер на 441,67 лв. за периода от 08.09.2020 г. до 01.05.2022 г.; неустойка за забава в размер на 290,50 лв., начислена еднократно и законната лихва от 25.05.2022 г. Ищцата не била подала възражение по реда на чл.414 ГПК. Въз основа на издадения изпълнителен лист било образувано изп.д. № 3074/2022 г. по описа на ЧСИ Г.И.. Ищцата е твърдяла, че не дължи част от сумите, за които е била издадена заповедта за изпълнение и изпълнителният лист, защото договорът е нищожен, респ. – нищожни са отделни негови клаузи. По отношение на нищожността на договора е твърдяла, че уговорената възнаградителна лихва надвишава трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнявала добрите нрави и тъй като договорът за потребителски кредит бил възмезден, нищожността на клаузата за договорна лихва има за последица изначална недействителност на сделката.

На второ място, в исковата молба се е твърдяло, че ГЛП не е в размер на 48,29 %, тъй като чрез включването на клаузата за неустойка по чл.6.2 е налице заобикаляне на изперативната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК. Тази неусктойка представлявала скрит добавък към възнаградителната лихва и следвало да се включи към ГПР, с който се надхвърля допустимия им размер.

Всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на закона, била нищожна.

Ищцата е твърдяла, че са нищожни клаузите на чл.6.1. и 6.2. Те не били индивидуално уговорени. Неустойката надхвърлява рамките на чисто 2 санкционния си характер и представлявала начин за неоснователно обогатяване на кредитора. В исковата молба се излагат съображения относно нищожността на тези клаузи от договора.

Първоинстанционният съд с обжалваното определение е приел, че с влизането в сила на заповедта за изпълнение се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение, поради което след влизането в сила на заповедта за изпълнение на разположение на длъжника са само исковете по 424 и чл. 439 ГПК, като в последния случай искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след влизането в сила на заповедта за изпълнение, но не и на такива, които той е могъл да релевира преди изтичането на преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.299, ал.1 ГПК спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван, като повторно заведеното дело се прекратява служебно от съда. Приел е, че в процесния случай спор между същите страни и със същия предмет е бил разрешен със сила на пресъдено нещо. Съдебната практика, на която се позовава ищцата, била неотносима към разглеждания случай по две причини. На първо място, процесната заповед за изпълнение е издадена, след като изрично е вменено на съда с чл. 7, ал. 3 ГПК (нова – ДВ, бр. 100/2019 г.), респ. – на заповедния съд – с чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК (нова – ДВ, бр. 100/2019 г.), служебното задължение да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Приел е, че по ч.гр.д.№ 2015/2022 г. по описа на Старозагорския районен съд е формирал извода си за уважаване на заявлението, след като е извършил преценка и не е констатирал наличието на неравноправни клаузи в договора за паричен заем. На следващо място, посочената практика на СЕС и ВКС не допуска преклудиране на възраженията за нищожност на договор с потребител, но само ако същите се основават на неравноправни клаузи, а от обстоятелствената част на исковата молба било видно, че са заявени претенции за недействителност по чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.9 и 10 ЗПК, вр. с чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД и на отделни негови клаузи по чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД и по чл.33, ал.1 и 2 ЗПК. Липсвало позоваване на нищожност поради неравнправност на клаузи от договора на основание чл.146, вр. с чл.143 ЗЗП.

Във формираната до момента съдебна практика на ВКС по този въпрос е прието, че не се преклудират от силата на пресъдено нещо само възражения за нищожност поради неравноправни клаузи, и то за заповеди за изпълнение, издадени преди изменението в ГПК /ДВ, бр. 100/2019 г./, с което заповедният съд е бил задължен да извършва служебна преценка за наличието на неравноправни клаузи в договор с потребител и е бил удължен на 1 месец срокът за подаване на възражение против заповедта на изпълнение.

Определението е неправилно.

По делото не е спорно, че на 05.02.2020 г. между М. М. и „С.к.“ ООД е сключен договор за потребителски заем за сумата от 1000 лв. По делото също така не е спорно, че този договор е потребителски, респ. заемополучателката има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП. Не е 3 спорно и това, че на 25.05.2022 г. кредиторът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Такава заповед е издадена по ч.гр.д. № 2015/2022 г. по описа на РС Стара Загора. В срока по чл.414, ал.2 ГПК длъжницата не е подала възражение и с разпореждане от 17.08.2022 г. съдът е издал изпълнителен лист срещу нея.

Предвид на тези обстоятелства следва да се приеме, че съобразно чл. 416 ГПК заповедта за изпълнение е влязла в сила. Въззивният съд напълно споделя правните изводи и съображения на първоинстанционния съд, че с влизането в сила на заповедта за изпълнение се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение, поради което, след влизането в сила на заповедта за изпълнение, на разположение на длъжника са само исковете по реда на чл. 424 и чл. 439 ГПК, като в последния случай искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след влизането в сила на заповедта за изпълнение, но не и на такива, които той е могъл да релевира преди изтичането на преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК. Неправилно обаче намира, че първоинстанционният съд е приел, че заповедният съд е извършил служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи в процесния договор. Няма презумпция за това, че щом законодателят изрично е вменил на съда задължение служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, то заповедният съд непременно и винаги е изпълнил това задължение, щом е уважил заявлението и е издал заповед за изпълнение. С решението от 17.05.2022 г. по дело С600/19 е прието, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която поради действието на сила на пресъдено нещо и на преклузивния срок не позволява нито на съда в производството по принудително изпълнение да провери неравноправния характер на договорни клаузи, нито на потребителя – след изтичането на срока за подаване на възражение – да се позове на неравноправността на тези клаузи в това производство или в последващо производство по установителен иск, когато при образуването на производството за принудително изпълнение посочените клаузи вече са били проверени служебно от съда относно евентуално неравноправния им характер, но съдебното решение, с което се допуска принудителното изпълнение, не съдържа никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършването на тази проверка, и в това решение не е посочено, че преценката на съда след посочената проверка повече не може да бъде оспорвана, тъй като не е направено възражение в посочения срок. С решението от 18.01.2024 г. по дело С-531/22 СЕС е доразвил тази своя практика, като е приел, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда, че национална юрисдикция не може служебно да провери евентуално неравноправния характер на договорни клаузи и да приложи произтичащите от това последици, когато упражнява контрол върху производство по принудително изпълнение, основано на решение, с което се 4 постановява ползване със сила на пресъдено нещо заповед за плащане, ако тази правна уредба не предвижда такава проверка на стадия на издаване на заповедта за плащане, или когато такава проверка е предвидена едва на етапа на подаване на възражение срещу съответната заповед за плащане, ако съществува немалък риск засегнатият потребител да не подаде изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било с оглед на разходите, до които едно съдебно производство би довело с оглед на размера на оспорваното задължение, било защото националната правна уредба не предвижда задължение за предоставяне на цялата необходима информация на този потребител, за да може той да определи обхвата на правата си. В същия смисъл и в ново доразвитие на горната практика е и решението от 29.02.2024 г. по дело С-724/22, с което СЕС е постановил следното: 1) чл. 7, § 1 от Директива 93/13 във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която поради преклузия не позволява на съда, сезиран с изпълнението на заповед за плащане, служебно или по искане на потребителя да провери за евентуална неравноправност на клаузите, съдържащи се в договор за кредит, сключен между продавач или доставчик, и потребител, когато такава проверка вече е била извършена от съда във фазата на заповедното производство, стига въпросният съд да е упоменал в акта си клаузите, предмет на тази проверка, да е изложил, макар и в обобщен вид, причините, поради които тези клаузи не са неравноправни, и да е посочил, че при неупражняване в определения срок на предвидените в националното право способи за оспорване на този акт ще се преклудира възможността на потребителя да се позовава на евентуалната неравноправност на въпросните клаузи; и 2) чл. 7, § 1 от Директива 93/13 във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не позволява на съда, сезиран с изпълнението на заповед за плащане, да предприеме служебно действия по събиране на доказателства, за да установи необходимите фактически и правни обстоятелства с цел да провери за евентуална неравноправност на клаузите, съдържащи се в договор за кредит, сключен между продавач или доставчик, и потребител, когато проверката, извършена от компетентния съд във фазата на заповедното производство, не отговаря на изискванията на принципа на ефективност, що се отнася до тази директива.