Решение № 4233 от 29.10.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4233 гр. Пловдив, 29.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330109124 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата С. М. Д.- Х., ЕГН: **********, от град П., бул. „************“ № ***, чрез пълномощник адв. С. Н., е предявила против „Креди Йес” ООД, ЕИК: 200688545, със седалище и адрес на управление: град Хасково, ул. „Лозарска” № 12, представлявано от управителя В. М. И., иск за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 520, 56 лева- неоснователно платена по нищожен договор за паричен заем № ****** от 21.07.2020 г.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ****** от 21.07.2020 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 800 лева, при ГПР48, 188 % и месечен лихвен процент- 3, 330 %. Като обезпечение по договора се предвиждало или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят на определени условия или представяне на банкова гаранция, а в противен случай се дължала неустойка в размер на 686, 29 лева, платима разсрочено. За да се заобиколи нормата на чл.

19 ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят (неизпълними условия за поръчителство или банкова гаранция), а като санкция за неизпълнение се предвиждало заплащане на неустойки или такси, чрез които се гарантирала допълнителна печалба за дружествата. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й бил почти 100 % от този на получения заем и така скрито се оскъпявала цената 1 на услугата, с което неоснователно се обогатявал кредиторът, а това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави. Недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към потребителя, изцяло в негов ущърб. Разходите и печалбата на търговеца следвало да са включени във фиксирания лихвен процент по договора, но неустойката не била, като така размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Предявява се иск за връщане на платена по договора сума в размер на 520, 56 лева. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява, но пълномощникът й в писмено становище поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Твърди се, че ищецът получил по договора заемната сума с РКО, която следвало да върне на 10 месечни вноски, в които се включвала и неустойката. На лицето била предоставена необходимата преддоговорна информация, като той се съгласил с условията по договора, включително и за обезпечението. Посочва се, че ищецът бил запознат с изискванията на кредитора за обезпечение и можел да прецени дали желае да сключи договора при тези условия. Клаузата за неустойка била индивидуално договорена, но тя била под отлагателно условие, което зависело изцяло от клиента. Тя била израз и на свободата на договаряне, като неустойката отговаряла на присъщите й по закон функцииобезпечителна, обезщетителна и санкционна. Това бил разход по кредита, който се дължал само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение и затова той не можел да бъде включен в ГПР. Клаузата не била нищожна, нито противоречала на закона или на добрите нрави. Отделно от това, ищецът можел и да се откаже от договора, но не го направил. Неустойката не представлявала нито разход по управление на кредита, нито пък допълнителна печалба към лихвата. Незнанието на потребителя не било оправдание за него, защото ответникът го бил осведомил за параметрите на договора, които били изцяло приети. ГПР отговарял на законовите изисквания и в тази връзка нямало недействителност на кредита на основание чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Нищожността на една клауза от договора пък не водела до недействителност на целия договор. Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски, като моли да не се присъждат разноски на ищеца по реда на чл. 38 ал.

2 от ЗА. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но чрез пълномощника си също взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем № 74234 от 21.07.2020 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 800 лева, при следните условия: срок- 10 месеца, при фиксиран месечен лихвен процент- 3, 330 % и годишен процент на разходите- 48, 188 %, при общ размер на всички плащания- 953, 71 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 686, 29 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска.

Като писмено доказателство е представено копие от договора за паричен заем и погасителен план, ведно с ОУ по заема, молбата за отпускане на заем, декларация- съгласие 2 за лични данни, СЕФ, РКО за отпуснатата сума от 400 лева.

Представени са още и ПКО от 30.09.2020 г. за сумата от 164 лева, ПКО от 21.08.2020 г. за сумата от 164 лева, ПКО от 10.11.2020 г. за сумата от 215 лева и вносна бележка от 07.10.2020 г. за сумата от 777, 56 лева.

Приета е и справка от кредитора за погасените по договора суми- сумата от общо 1 105, 56 лева, разпределена, както следва: главница- 800 лева, лихва- 62, 56 леа и неустойка243 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 188 %, а възнаградителната лихва (фиксиран месечен лихвен процент)- 3, 330 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не 3 знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 8 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 686, 29 лева (при отпусната заемна сума от 800 лева тя е почти приближава стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (гаранция, ипотека, залог, ценна книга) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца.

По отношение на осъдителния иск, следва да се приеме, че заплатената по договора над главницата е заплатена при начална липса на основание и затова следва да бъде осъден ответникът да я върне на ищеца. Както вече по- горе се посочи, при недействителност на кредита (каквато се установява тук) според чл. 23 от ЗПК, не се дължи нищо повече от полученото. Доколкото обаче винаги се дължи връщане на главницата от страна на длъжника, която я е получил, а пък кредиторът от своя страна дължи връщане на платеното извън тази главница, то длъжникът ще дължи разликата между получено и платено. Досежно погашенията по кредита обаче между страните има разминаване в стойностите на платените 4 по договора суми: според ищеца общо платеното е в размер на 1 320, 56 лева, а според справката на ответника- 1 105, 56 лева. Видно от тази справка, която принципно представлява признание за неизгодни факти и в тази връзка следва да се кредитира като доказателство, ищецът е направил три плащания по кредита, както следва: на 21.08.2020 г.164 лева, на 30.09.2020 г.- 164 лева и на 07.10.2020 г.- 777, 56 лева- предсрочно погасяване.