Решение № 4031 от 19.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4031 гр. София, 19.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-10 СЪСТАВ, в публично заседание на трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Десислава Зисова при участието на секретаря Евдокия-Мария Ст. Панайотова като разгледа докладваното от Десислава Зисова Гражданско дело № 20211100113129 по описа за 2021 година

Производството е образувано по искова молба от „П.и.б.“ АД, ЕИК:

****, с която са предявени срещу А. Б. И., ЕГН: **********, установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуването на следните вземания, както следва: с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 ТЗ за сумата от 28 581,81 евро, представляваща вземане за неплатена част от заетата сума по договор за банков кредит; с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за сумата от 12 357,56 евро, представляваща възнаградителна лихва върху заетата сума за периода 22.09.2014 г. - 07.10.2018 г. с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2 418,68 евро, представляваща неустойка за забава за периода 22.09.2014 г. – 18.10.2018 г.; с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за сумата от 428,73 евро, представляваща дължими комисионни за управление на кредит, падежирали на 12.05.2016 г., 12.05.2017 г. и 12.05.2018 г. с правно основание чл. 78, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за сумата от 30,68 евро – разноски по изпълнението, свързани с за връчване на поканата за доброволно изпълнение, чиято левова равностойност е 60 лв.

1

Ищецът твърди, че между „П.и.б.“ АД, ЕИК: **** г. и А. Б. И. кредитополучател е сключен банков кредит в размер на 30 000евро за текущи нужди. С последващи анекси „П.и.б.“ АД е изменила сключения договор за банков кредит. Излага твърдения, че от 22.09.2014 г. ответникът е в просрочие, като платените след тази дата суми, не са достатъчни за погасяване на дължимите месечни вноски. Непогасената част от главницата е в размер на 28 581,81 евро. На 08.10.2019 г. кредиторът е обявен за предсрочно изискуем. Съгласно уговорките в договора, кредитополучателят следва да погасява кредита на равни месечни вноски, включващи възнаградителна лихва, като размерът на възнаградителната лихва е предоговарян с анекси от 02.05.2011 г. и 13.03.2013 г. Претендира неплатената възнаградителна лихва по просрочените месечни вноски до обявяване на кредита за предсрочно изискуем – за периода 22.09.2014 г. – 08.10.2018 г. в размер на 12357,56 евро, както и неустойка за забава за сумата от 2418,68 евро за периода 22.09.2014 г. – 18.10.2018 г. Претендира още сумата от 428,73 евро, представляващи дължима комисионна по управление на кредита с падежи 12.05.2016 г., 12.05.2017 г. и 12.05.2018 г. и 30,68 евро (60 лв.) – разноски за връчване на поканата за доброволно изпълнение. За вземанията е издаден заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и поради връчването й по реда на чл. 47 ГПК, заповедният съд е дал указания за предявяване на иск за установяване на вземането. Претендира разноски.

Ответникът оспорва иска. Позовава се на нищожност на договора за кредит поради нарушение на закона – противоречие с чл. 4 ал. 1 т. 2 от Закона за потребителския кредит (ЗКП) в редакцията му от 2010 г., вр. с чл. 5, 6, 1618 и 25 от ЗКП - неспазване на изискванията на чл.5, ал.3 и 4 от ЗПК поради непредоставяне на кредитополучателя на информация относно общата сума, дължима по кредита и годишният процент на разходите. В условия на евентуалност ответникът оспорва размера на претендираната главница.

Оспорва и клаузите на т.1.6.2. от договора за кредит, на т.4.5 от Раздел II на Стандартните условия и на т. 3 и т. 3.2 от Анекс №2 като нищожни и неравноправни на основание чл. 146 ал. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и като нищожни поради противоречие с добрите нрави 2 размера на договорните лихви. Позовава се на погасяване на вземането за възнаградителна лихва, неустойка, комисионни такси и разноски поради изтекла погасителна 3-годишна давност. Твърди, че изявлението, с което договорът е обявен за предсрочно изискуем е нищожно поради противоречие с добрите нрави – по твърдения на ищеца, просрочието е настъпило през 2014 г., а уведомлението е отправно през 2018 г., като това забавяне от страна на кредитора представлява злоупотреба с права и нарушава добрите нрави.

Съдът, след като се запозна със становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:

По иска по чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, вр. чл.430, ал.1 ТЗ:

Установява се от Договор за ипотечен кредит „Улеснение“ от 02.05.2011 г., че между ищеца и ответника валидно е възникнало правоотношение по договор за банков кредит, по силата на който ищецът се е задължил да предостави на ответника сумата от 30000 евро (чл.1.2), а ответникът се е задължили я да върне на 180 равни месечни вноски, включващи главницата и възнаградителна лихва (чл.1.10 и 1.11).

Договорът е в изискуемата от закона писмена форма (430, ал.3 ТЗ).

Получаването на сумата по посочената в договора банкова сметка се установява от приетата счетоводна експертиза - на 12.05.2011 г. сумата от 30 000 EUR, както е уговорено в договора е била усвоена в пълен размер по сметка с IBAN: **** (в EUR), с титуляр А. Б. И..

Ответникът възразява срещу действителността на договора, като се позовава на нарушения на норми от Закона за потребителския кредит.

Съгласно чл.4, ал.1, т.2 ЗПК в редакцията към ДВ. бр.58 от 30 Юли 2010г.

(т.е. материалноправната норма, действала към момента на сключване на процесния договор), към договори за кредит, които са обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот; за този вид договори се прилагат разпоредбите на чл. 5, 6, 16 - 18, 25 и 33а от ЗПК. Ето защо следва да се приеме, че към потребителската защита, приложима за ответника, свързани с процесното правоотношение, се прилагат и изискванията на посочените норми от ЗПК. От това следва, че по волята на законодателя други разпоредби от закона, извън изчерпателно изброените, не са приложими към 3 ипотечните кредити. Съгласно чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на определени разпоредби от закона - чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Разпоредбата на чл.22 ЗПК обаче не е сред изчерпателно изброените, посочени в чл.4, ал.1, т.2 ЗПК, които намират приложение към ипотечните кредити. Ето защо, дори и да има формално нарушение на някое от изискванията за съдържание на договора и посочване на годишния процент на разходите по кредита и т.н., то това нарушение не води до нищожност на договора. Това е така, защото предоставяйки потребителската защита, законодателят е направил изрична преценка кои от вменените в тежест на кредитора задължения са толкова съществени, че нарушението им води до пълна нищожност на договора, съответно – към кои договори за кредит въпросната норма, регламентираща порок на волята, водещ до нищожност, е приложима. След като не е налице препращане към чл.22 ЗПК при изброяването на приложими норми към ипотечните кредити, законодателят не е въвел нарушението на конкретни задължения на кредитора за предоставяне на информация като съществен порок на волята, водещ до нищожност.

Извън горното, следва да се посочи, че не се констатира неяснота в уговорките между страните или липса на съществен елемент от съдържанието на договора, което да води до липса на съгласие или друг порок на волята.

Видно от приложения по делото Договор за ипотечен кредит „Улеснение“ от 02.05.2011 г., няма непълнота в съдържанието на договора – в него е посочен общия размер на кредита, лихвен процент и условията за промяната му. В представения погасителен план, подписан от страните, има информация относно дати и размер на месечните вноски, каква част от главницата и лихвата погасява всяка една от тях, съответно - размер на остатъка от главницата след погасяване на всяка месечна вноска, както и общата дължима сума по договора, включваща всички месечни платежи.

По изложените съображения съдът приема възраженията на ответника за нищожност на договора за неоснователни.

Ищецът се позовава на предсрочна изискуемост. Съгласно чл.8.1, вр. чл.8.1.2 от процесния договор страните са постигнали съгласие, че банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем когато 4 кредитополучателят не е погасил изцяло в срок което и да е задължение за заплащане на вноска – за главница, за лихва, за такси или за наказателни лихви. Уговорена е форма за упражняване на потестативното право съгласно чл.8.2 – чрез писмено уведомление до адреса на кореспонденция на кредитополучателя по договора. С чл.10.4.2 страните са установили в отношенията си по повод връчване на съобщения фикция, съгласно която книжата се считат валидно получени и обвързват насрещната страна, независимо дали същата е била открита на адреса – винаги, когато има потвърждение от доставчика на пощенски услуги, че са доставени до адреса, но неприети или непотърсени. Няма законова пречка такава фикция да бъде установена в съответствие със свободата на договаряне и същата да бъде зачетена в рамките на исковото производство като валидна норма, която е провела действие. Установява се от товарителницата от 12.06.2013 г. (л.45 и л.99), че изявление за обявяване на договора за предсрочно изискуем (съдържащо се на л.44) е отправено до ответницата и достигнало до посочения от нея адрес за кореспонденция. Уведомлението е върнато на подателя като невръчено, тъй като съгласно отбелязването на пощенския служител никой не е открит на посочения адрес. Поради това съдът приема, че са се осъществили условията за прилагане на уговорената между страните фикция и уведомлението за предсрочна изискуемост е валидно връчено на ответницата на 01.07.2013 г. Установява се от Покана вх.№007497/13.02.2018 г. (л.36-37), връчена на ответника от ЧСИ рег. №844 на КЧСИ по реда на чл.47 ГПК (Констативен протокол – л.38-39), че на 03.04.2018 г. ответникът е уведомен писмено за изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.

Неоснователни са възраженията на ответника за нищожност на едностранното волеизявление на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем поради накърняване на добрите нрави. Както бе посочено по-горе, с процесния договор страните са установили право в полза на банката да обяви договора за предсрочно изискуем при възникване на определени условия, а не нейно задължение. Ето защо и преценката на кредитора как да упражни това свое право не може да се квалифицира като злоупотреба или накърняване на добрите нрави.

Установява се от допълнителното споразумение – Анекс №2 от 13.03.2013 г. (л.15-17), че с чл.2.3 страните по договора са постигнали 5 съгласие просрочени лихви, в размер на 705,09 евро да се превърнат в непадежирала главница. Тази уговорка представлява капитализиране на лихви – преоформяне на просрочени лихви към главницата по кредита. От счетоводната експертиза се установява, че капитализацията на тези лихви, съгласно предоставена справка от вътрешноотчетната система на банката е извършена на дата 13.03.2013 г. Съдът споделя формираната съдебна практика, че уговорката за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ (в т.см.

Решение № 66 от 29.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1504/2018г., ТК, II отд.), какъвто не е настоящия случай. Поради това, съдът приема, че в размера на дължимата главница не следва да се включват уговорите в допълнителните споразумения капитализирани лихви.

Установява се от счетоводната експертиза, че непогасеното задължение за главница по договора, включващо падежирала просрочена главница и непадежирала, обявена за предсрочно изискуема главница, без да се отчита капитализацията на лихви, възлиза на 27 876,72 евро.

По изложените съображения съдът приема, че искът за главница е основателен до сумата от 27 876,72 евро и следва да се отхвърли за разликата до предявения размер.