Определение № 396 от 12.02.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 396 гр. Пловдив, 12.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. С.ов

Иванка П. Гоцева като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно частно гражданско дело № 20255300500302 по описа за 2025 година Производство по чл. 274, ал. 1,т.1 от ГПК във връзка с чл.130 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от подадена от В. Н. Б., ЕГН **********, срещу Определение № 15661/15.12.2024 г. постановено по гр.д.№19420/2024 г . по описа на РС- Пловдив, с което е върната исковата молба на жалбоподателя и прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения от него иск. В жалбата се релевират оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното определение и се настоява за неговата отмяна и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Пловдивският окръжен съд, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:Частната въззивна жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК, от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на въззивен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество неоснователна, поради следното:

Пред Пловдивския районен съд е предявен от ищеца,тук жалбоподател , против Община Пловдив отрицателен установителен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от общо 826,35 лева- данък МПС за лек автомобил „Варбург“, с рег.

№*** и лек автомобил „ Ауди“90 с рег.№*** за периода 2013г.-2017г., ведно със законна лихва за същия период в размер от общо 670,32 лева, поради изтекла в негова полза погасителна давност. В исковата молба и уточняващата такава се твърди, че процесните задължения са установени с влязъл в сила на 28.07.2023г. Акт за установяване на задължения по декларация № 1844-1 от 06.07.2023 г. на Община Пловдив, която за принудителното им събиране е образувала срещу ищеца изп.д.№2456/2023г. по описа на ЧСИ К.П.. Ищецът 1 поддържа, че вземанията били публични и се погасявали с изтичане на петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се платят.

Процесните вземания безспорно представляват публични общински вземания по чл. 162, ал. 2, т. 1, т. 3 и т. 9 ДОПК, установени с издаден на основание чл. 107, ал. 3 ДОПК, вр. чл. 4 и чл. 9б ЗМДТ Акт за установяване на задължения по декларация № 1844-1 от 06.07.2023 г. Този акт като необжалван е влязъл в сила на 28.07.2023 г. Същият представлява изпълнително основание по смисъла на чл. 209, ал. 2, т. 3 ДОПК. Съгласно чл. 163, ал. 1 ДОПК публичните вземания се събират по реда на ДОПК, но само ако в закон не е предвидено друго. В чл. 4, ал. 2, вр. чл. 9б ЗМДТ изрично е предвидено друго – принудителното събиране на данъците и на таксите по този закон се извършва от публичен изпълнител по реда на ДОПК или от съдебен изпълнител по реда на ГПК, т.е. законодателят е предоставил на органите в общинската приходна администрация да преценяват реда, по който да бъде извършвано принудителното събиране. В случая ответната община е избрала принудителното събиране на процесните публични вземания да се извърши от частен съдебен изпълнител по реда на ГПК, при което защитата на длъжника по исков ред срещу принудителното изпълнение следва да бъде реализирана по реда на чл. 439 ГПК. Искът по чл. 439, ал. 1 ГПК е предоставен на длъжника в изпълнителния процес за оспорване на предприетото срещу него принудително изпълнение. Защитата на длъжника срещу принудителното изпълнение се изразява в оспорване на вземането, т.е. целта е да се установи материалноправната незаконосъобразност на принудителното изпълнение.

Важно е да се отбележи, че съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК претенцията на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Или чрез иска по чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът оспорва изпълнението с твърдения, че правото на принудително изпълнение е възникнало, но новите обстоятелства (настъпили след изпълнителното основание) са го погасили. Това правило се отнася както за случаите, в които вземането по изпълнителното основание е установено със сила на пресъдено нещо към момента на приключване на съдебното дирене в исковото производство, респ. арбитражното производство , така и за случаите на вземане, установено в друго производство, но за събирането на което е приложим редът по ГПК. В настоящия случай ищецът се позовава на изтекла петгодишна погасителна давност, поддържайки, че за задълженията за 2013 г. същата е започнала да тече на 01.01.2014 г. и е изтекла на 01.01.2019 г., за задълженията за 2014 г. същата е започнала да тече на 01.01.2015 г. и е изтекла на 01.01.2020 г., за задълженията за 2015 г. същата е започнала да тече на 01.01.2016 г. и е изтекла на 01.01.2021 г., за задълженията за 2016 г. същата е започнала да тече на 01.01.2017 г. и е изтекла на 01.01.2022 г., за задълженията за 2017 г. същата е започнала да тече на 01.01.2018 г. и е изтекла на 01.01.2023 г., т.е. искът за несъществуване на вземането се основава на правопогасяващо възражение за погасяване на правото на изпълнение върху оспорените вземания по давност. Действително съгласно чл. 171, ал. 1 ДОПК 2 публичните вземания се погасяват с изтичането на петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок, като такъв не е предвиден за погасяване на публичните вземания за ДНИ , МПС и ТБО. Задълженията за лихви се разглеждат в същия режим, който е установен за главното задължение, като съгласно чл. 162, ал. 2, т. 9 ДОПК те също са публични задължения, поради което и към тях е приложим погасителният 5-годишен давностен срок. Съдът обаче намира, че така заявеното възражение е преклудирано, тъй като ищецът се позовава на давност, текла в период преди влизане в сила на изпълнявания АУЗД.

Последният от своя страна е подлежал на обжалване по реда на чл. 152 и следващите ДОПК и ищецът е разполагал с възможността да предяви възражението си за изтекла давност в производството по обжалване на акта.

Той не е реализирал тази правна възможност единствено по лична преценка, предвид горното и доколкото в исковата си молба ищецът не се позовава на нови по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК факти, то предявеният от него иск е недопустим.

По тези съображения и като е прекратил производството по делото поради недопустимост на предявения от ищеца иск, районния съд е постановил правилно и законосъобразно определение, което следва да бъде потвърдено.

Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1, пр. I във връзка с чл. 278, ал. 4 ГПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 15661/15.12.2024 г. постановено по гр.д.№19420/2024 г. по описа г. на РС- Пловдив, XV гр.с.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3