Решение № 2552 от 22.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2552 гр. София, 18.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. И.

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно гражданско дело № 20221100513013 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 11483/20.10.2022 г., постановено по гр. д. № 28945/2022 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 163 състав, ответникът С.Д.В.Р. /СДВР/ е осъден да заплати на ищцата Р. И. Ф. сумата в размер на 5 523,36 лева, представляваща обезщетение за срок от 4 месеца, на основание чл. 222, ал. 3 КТ, по Трудов договор № 513р28512/25.07.2016 г., прекратен със Заповед № 513з-2093/14.03.2022 г. на Директора на СДВР, ведно със законната лихва, считано от 01.06.2022 г., до окончателното плащане, както и сумата в размер на 119,67 лева, представляваща мораторна лихва за забава в плащането на главницата от 5 523,36 лева за периода 15.03.2022 г. – 31.05.2022 г.

На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 5 ГПК ответникът С.Д.В.Р. /СДВР/ е осъден да заплати на ищцата Р. И. Ф. сумата в размер на 612,15 лева – съдебно – деловодни разноски в първоинстанционното производство.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът С.Д.В.Р. /СДВР/ е осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата в размер на 270,93 лева – дължима държавна такса върху уважените искове.

Срещу първоинстанционното решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от ответника С.Д.В.Р. /СДВР/, чрез юрисконсулт Х.Х.. В жалбата се излагат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Конкретно се поддържа, че при неправилен анализ на доказателствата по делото решаващият съд е формирал погрешен извод за неупражнено от ищцата право на пенсия за осигурителен стаж и възраст след прекратяването на първото по ред трудово правоотношение между нея и ответника, възникнало въз основа на Трудов договор № 4502/13.03.2009 г. В тази връзка се сочи, че Софийски районен съд не е взел предвид представеното от самата ищца Разпореждане рег.

№ **********/30.03.2016 г., издадено от ТП на НОИ – София – град, удостоверяващо отпускането на пенсия за осигурителен стаж и възраст на Р. И. Ф., считано от 18.02.2016 г.

При съобразяване на посоченото писмено доказателство по делото следвало да се приеме за установено, че след прекратяване на Трудов договор № 4502/13.03.2009 г. и преди 1 сключване на Трудов договор № 513р-28512/25.07.2016 г. – между същите страни, Р. И. Ф. е упражнила правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, поради което за нея не са налице повторно законоустановените предпоставки за изплащане на обезщетение по реда на чл. 222, ал. 3 КТ при прекратяване на второто по ред трудово правоотношение с ответника.

Поддържа се, че като е уважил предявения иск и е присъдил процесното обезщетение в полза на Р. И. Ф. за срок от 4 месеца, след като в нейна полза вече е било изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на 2 брутни месечни трудови възнаграждения, Софийски районен съд е приложил неправилно нормата на чл. 222, ал. 3 КТ, регламентираща забрана за повторното изплащане на обезщетение по този ред – в този смисъл въззивникът се позовава на практика на Върховния касационен съд, обективирана в Решение № 325/03.07.2014 г. по гр. д. № 969/2014 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 270/24.03.2014 г. по гр. д. № 1296/2013 г. по описа на ВКС, III ГО, Решение № 15/02.02.2016 г. по гр. д. № 2520/2015 г. по описа на ВКС, III ГО, Решение № 49/05.04.2017 г. по гр. д. № 3521/2016 г. по описа на ВКС, III ГО. Сочи, че доколкото с последните законодателни изменения в текста на чл. 222, ал. 3 КТ от 2020 г. не е преодоляна забраната за еднократно изплащане на обезщетение по този ред, искът на Р. И. Ф. е изцяло неоснователен. При изложените аргументи моли за отмяна на първоинстанционното решение и за постановяване на друго решение, с предявените искове да бъдат отхвърлени.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна – Р. И. Ф., чрез адвокат В. П.. Счита за неоснователни наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. Сочи, че по приложението на чл. 222, ал.

3 КТ в последната редакция на закона е налице нова практика на Върховния касационен съд, обективирана в Решение № 60324/31.03.2022 г. по гр. д. № 763/2021 г. по описа на ВКС, IV ГО, съобразно с която е постановено и обжалваното решение, поради което моли за неговото потвърждаване. Претендира разноски за въззивната инстанция.

В проведеното на 03.04.2023 г. открито съдебно заседание пред настоящата инстанция, въззивникът СДВР, редовно призован, не изпраща процесуален представител.

В проведеното на 03.04.2023 г. открито съдебно заседание пред настоящата инстанция, въззиваемата Р. И. Ф., редовно призована, не се явява, представлява се от адвокат В. П.. Процесуалният представител на въззиваемата изразява становище за неоснователност на жалбата. Заявява, че поддържа депозирания отговор по изложените в него подробни съображения. Няма нови доказателствени искания. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски съгласно списък с разноски, който представя в съдебно заседание, ведно с писмена защита по делото.

Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В исковата молба се излагат твърдения, че между страните по делото е бил сключен Трудов договор № 4502/13.03.2009 г., по силата на който ищцата Р. И. Ф. е била назначена по трудово правоотношение с ответника СДВР на длъжността „Систем – оператор на национални системи“. Възникналото помежду им трудово правоотношение било прекратено със Заповед № 513з-9554/11.12.2015 г. на Директора на СДВР, считано от 30.12.2015 г. Към датата на неговото прекратяване ищцата имала прослужено време при СДВР от 6 години, 9 месеца и 15 дни. След като придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 18.02.2016 г., и на основание чл. 222, ал. 3, пр. 1 КТ, през м. 01.2016 г. на Р. И. Ф. било изплатено обезщетение на посоченото правно основание в размер на сумата от 1 522,52 лева, равняваща се на 2 броя брутни основни месечни трудови възнаграждения. На 25.07.2016 г. между страните бил сключен нов Трудов договор № 513 р-28512, на основание чл. 68, ал. 1, т. 3 КТ, по силата на който Р. И. Ф. била назначена по трудово правоотношение с ответника СДВР на длъжността „секретар“ в група „Администрация – РУ“ към 04 РУ при СДВР. Възникналото помежду им второ трудово правоотношение било прекратено със Заповед № 513 з-2093/14.03.2022 г. на Директора на СДВР, на основание чл. 328, ал. 1, т. 10б КТ, считано от 24.03.2022 г. Към датата на неговото прекратяване ищцата имала прослужено време при СДВР от 5 години, 7 месеца и 28 дни – само за периода 26.07.2016 г. – 23.03.2022 г. /съответстващ на периода на действие на втория трудов договор/, или общият трудов стаж при този работодател възлизал на 12 години, 5 месеца и 13 дни. С молба от 15.03.2022 2 г. ищцата отправила запитване към СДВР дали се дължи заплащане на 4 брутни месечни трудови възнаграждения, на основание чл. 222, ал. 3 КТ – разликата между предвидените в закона 6 възнаграждения и вече изплатените на това основание през м. 01.2016 г. 2 брутни месечни трудови възнаграждения. С писмо от 12.04.2022 г. била уведомена, че не се дължи обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, доколкото такова веднъж е било платено.

Предвид изложеното от фактическа страна и с оглед законодателните изменения в нормата на чл. 222, ал. 3 КТ ищцата счита, че се дължи заплащане на обезщетение на посоченото правно основание на стойност, равняваща се на 4 броя брутни месечни трудови възнаграждения, доколкото е прослужила при ответника повече от 10 години. Моли за постановяване на съдебно решение, с което претенцията да бъде уважена. Моли за присъждане на мораторна лихва върху търсеното обезщетение за периода, считано от 15.03.2022 г. – датата на сезиране на работодателя с искане за заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, до 31.05.2022 г. – датата, предхождаща подаването на исковата молба в съда.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от С.Д.В.Р., с който оспорва предявените искове по основание и размер. Поддържа се, че ищцата търси повторно изплащане на обезщетение, на основание чл. 222, ал. 3 КТ, доколкото такова веднъж е било изплатено след прекратяване на първото по ред трудово правоотношение с ответника. Тъй като нормата на чл. 222, ал. 3 КТ – както в първоначалната редакция, така в редакцията след измененията с ДВ, бр. 107 от 2020 г., предвижда, че обезщетение на това правно основание се изплаща само веднъж, предявеният иск е неоснователен, поради което се моли за постановяване на съдебно решение, с което той да бъде отхвърлен.

С оглед процесуалното поведение на страните и доводите, наведени във въззивната жалба, съобразно правомощията му съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият въззивен състав намира за безспорни между страните на етапа на въззивното производство следните обстоятелства: 1./ страните са се намирали в трудовоправна връзка, възникнала по силата на Трудов договор № 4502/13.03.2009 г., с който Р. И. Ф. се е съгласила да полага труд при ответника на длъжността „Систем – оператор на национални системи“ по допълнително щатно разписание – извънсписъчен състав в 01 РУ на СДВР; 2./ със Заповед № 513з-9554/11.12.2015 г. на Директора на СДВР трудовото правоотношение е било прекратено, считано от 30.12.2015 г.; 3./ към датата на прекратяване на трудовото правоотношение ищцата е имала прослужено време при СДВР от 6 години, 9 месеца и 15 дни; 4./ между страните е възникнала нова трудовоправна връзка по силата на Трудов договор № 513 р-28512, сключен на основание чл. 68, ал. 1, т. 3 КТ, с който Р. И. Ф. се е съгласила да полага труд при ответника на длъжността „секретар“ в група „Администрация ответника – РУ“ към 04 РУ при СДВР; 5./ със Заповед № 513 з-2093/14.03.2022 г. на Директора на СДВР трудовото правоотношение е било прекратено, на основание чл. 328, ал. 1, т. 10б КТ, считано от 24.03.2022 г.; 6./ към датата на прекратяване на второто трудово правоотношение ищцата е имала прослужено време при СДВР от 5 години, 7 месеца и 28 дни – за периода 26.07.2016 г. – 23.03.2022 г.; 7./ общото прослужено време на Р. И. Ф. при работодателя СДВР за периода 13.03.2009 г. – 24.03.2022 г. възлиза на 12 години, 5 месеца и 13 дни.

С исковата молба е представена Справка рег. № 8754/07.01.2016 г. за изплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 27, ал. 1, т. 1 от Колективния трудов договор след придобиване на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст, издадена от СДВР относно служителката Р. И. Ф., ЕГН **********. Видно от посочената справка, приета като писмено доказателство по делото с доклада по делото, с оглед на прослуженото време при работодателя СДВР от 6 години, 9 месеца и 14 дни /или под 10 години стаж в МВР съгласно посоченото в пункт II.1. от справката/ и на основание чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 27, ал. 1, т. 1 от Колективния трудов договор, на Р. И. Ф. е определено обезщетение на посочените основания в размер на 2 брутни месечни трудови възнаграждения на обща стойност от 1 522,52 лева. С оглед съдържанието на Справка рег. № 8754/07.01.2016 г., представена от ищцата, и предвид изявленията на същата в исковата молба относно получаване на посоченото обезщетение, повторно заявени в ангажираната от нея писмена молба от 15.03.2022 г. до началника на КИАД – СДВР, кореспондиращи в пълна степен с твърденията на ответника в писмения отговор по чл. 131 ГПК, въззивният съд намира за установен по делото фактът на изплащане на Р. И. Ф. на обезщетение в посочения размер – 1 522,52 лева, и на посочените основания – чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 27, ал. 1, т. 1 от Колективния трудов договор.