Определение № 5203 от 14.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5203 гр. С., 14.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20248002100102 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. К. К., чрез адв. С. Н., срещу въззивно решение № 1179 от 24.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1992/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 2236 от 02.05.2023 г., постановено по гр. д. № 2489/2022 г. по описа на Софийски градски съд в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от И. К. К. против ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл.

432, ал. 1 КЗ за разликата над уважения размер от 20 000 лева до пълния предявен размер от 50 000 лева – претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди, пряка последица от ПТП, настъпило на 09.09.2020 г.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че присъденото обезщетение е несправедливо, като размерът му се явява крайно занижен. Искането е за отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване на предявената искова претенция в пълен размер.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя въпроса „относно приложението на чл. 52 ЗЗД“. Сочи се противоречие с приетото в т.

II от ППВС № 4/1968 г.

Ответната страна по жалбата ЗК „Лев Инс“ АД, чрез юрк. А. Г., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на 1 касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.

Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че предявеният иск е с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Изложил е съображения, че при определяне размера на обезщетението е необходимо да се отчете начинът на извършването на противоправното деяние, претърпените от пострадалия болки и страдания, периодът за пълното възстановяване, неговата възраст, причинените му неудобства и дискомфорт, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие – втората половина на 2020 г., както и високият нормативно определен лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди, виновно причинени от застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Взел е предвид, че предвиденото в закона обезщетение е заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Отчел е също така, че съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл.

52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.

От приетата от първата инстанция и неоспорена от страните авто-техническа експертиза, констативен протокол за ПТП, протокол за оглед на местопроизшествие и свидетелските показания, е изяснен механизмът на настъпване на процесното ПТП и конкретният механизъм на причиняване на увреждането на пострадалия. Констатирано е, че причина за произшествието са субективните действия на водача на автомобила, който при видимост и възприемане на мотоциклета, управляван от ищеца и движещ се с предимство, е имал възможност да спре и да го пропусне да премине преди да извърши маневрата по завИ.е наляво. Изтъкнато е, че мотоциклетът се е намирал на разстояние около 10 метра от мястото на удара, а автомобилът на около 3 метра, поради което водачът на първия не е имал възможност да предотврати произшествието. Обсъдената авто-техническа експертиза е кредитирана, тъй като е преценено, че същата е изготвена след преценка на всички относими документи, като е отговорила подробно на всички поставени релевантни въпроси. От приетата от първоинстанционния съд като компетентно изготвена и неоспорена от страните СМЕ, е установено, че: в резултат на произшествието ищецът получил закрита фрактура на лявата лопатка, фрактури на 4-то и 5-то ребро в ляво и порезна рана в лявата подбедрица; след катастрофата постъпил в болнично заведение с извършена обработка на раната и операция на лявата лопатка с поставянето на метална плака и винтове; фрактурите са зараснали окончателно за срок от 30 дни, а общо лечебният срок е приключил за около два месеца; понастоящем здравословното състояние е възстановено без данни за усложнения или негативни последици. Въззивният състав е възприел изцяло направените 2 фактически изводи, доколкото е намерил, че експертизата е изготвена след преценка на всички събрани по делото доказателства – медицинска документация, като е отговорила подробно на всички поставени релевантни въпроси.

От свидетелските показания на разпитания в първоинстанционното производство свидетел е установено, че: след изписването от болницата и за период около два месеца ищецът не бил в състояние да се обслужва, поради което активно бил подпомаган от неговата майка и свидетеля; изпитвал болки и приемал обезболяващи средства; преди катастрофата спортувал, но след това започнал по-затворен начин на живот и не се върнал към тези си дейности. Въззивната инстанция е приела за достоверни свидетелските показания в посочената част, като е констатирала, че не са вътрешно противоречиви, житейски логични са и се потвърждават се и от останалите събрани по делото доказателства, като субективните възприятия за последиците върху психиката на ищеца и изживените от него болки и страдания са непосредствени.

При така изяснената фактическа обстановка, въззивният съд е намерил, че заместващото обезщетение на ищеца за причинените му неимуществени вреди от противоправното поведение на делинквента е в размер на 20 000 лева. Отчитайки високия нормативен максимум на застрахователното обезщетение, е приел, че последното представлява парично право, като неговата обезщетителна функция е насочена към получаване на имуществени блага, чрез които пострадалият да бъде морално удовлетворен.

В тази връзка като е взел предвид обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие – втората половина на 2020 г., и наложилите се морални норми в обществото; самият механизъм на причиняване на увреждането; съдебната практика за заплащане на заместващо обезщетение при подобни травматични увреждания; възрастта на пострадалия – 36 години при настъпване на процесното застрахователно събитие, въззивният съд е приел, че заместващото обезщетение за преживените от ищеца болки и страдания вследствие на настъпилото ПТП е в размер на сумата от 20 000 лв. Отчел е също така, че лечебният и възстановителен период е продължил общо около два месеца, в който ищецът е бил затруднен в обслужването, като след това е настъпило възстановяване и липсват данни за усложнения или трайни негативни последици.

С оглед на гореизложеното, въззивната инстанция е обобщила, че заместващото обезщетение на ищеца за причинените му неимуществени вреди в резултат от процесното ПТП, възлиза на сумата от 20 000 лева, до който размер предявеният осъдителен иск следва да бъде уважен, а първоинстанционното решение съответно потвърдено в обжалваната отхвърлителна част.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Съображенията за това са следните:

Поставеният от касатора в инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, обобщено 3 се свежда до уточнения от съда въпрос „за критериите за справедливост по чл.

52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ“. Този въпрос е обусловил изхода на спора, поради което изпълнява общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По въпроса е формирана задължителна практика на ВС – ППВС № 4/1968 г. и постоянна практика на ВКС, в която са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии. Съгласно постоянната практика на ВКС при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищеца иск по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид фактите и обстоятелствата, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност.

Отчел е механизмът на причиняване на увреждането, общественоикономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното ПТП, установената съдебна практика при подобни травми, възрастта на пострадалия към момента на увреждането, както и възстановителният период.

Следователно не е налице отклонение по приложението на чл. 52 ЗЗД със задължителната практика на ВС и постоянната практика на ВКС. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване. Правилността на акта подлежи на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК, както се посочи в мотивите по-горе. Следва да се посочи още, че разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона.

Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.

Неоснователно е и искането за допускане на касационното обжалване по същия поставен въпрос на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва 4 да се посочи, че жалбоподателят недопустимо се позовава по един и същи въпрос едновременно на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК , доколкото се касае за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат свое самостоятелно приложно поле.

След като по въпроса се сочи отклонение с практика на ВКС, не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение когато по правния въпрос е създадена неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или от осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. когато е налице неясна, непълна или противоречива правна уредба – за да се създаде съдебна практика по прилагането или да бъде тя осъвременена. Наличието на съдебна практика по поставеното питане, изключва приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.